0
169

Между аз и аз
или за основанията на идентичността

„Неохотният фундаменталист”, Мохсин Хамид, изд. „Жанет 45”, превод Невена Дишлиева-Кръстева

Кадър от едноименния филм на режисьорката Мира Наир, с който се откри тазгодишният кинофестивал във Венеция

„Неохотният фундаменталист” на Мохсин Хамид (изд. „Жанет 45”, превод Невена Дишлиева-Кръстева) може да бъде наречена книга за това как паметта за родно място и традиции, свързаността с тях са вътре в нас, как нейните гласове проговарят не когато ги викаме, а независимо от стремежите и целите ни.

Може да бъде наречена и книга за красотата, сложността и трайността на любовта. Може да бъде наречена и „монолог на един пакистанец”. Може да бъде подредена в редицата творби, изследващи значението на 11 септември и рухването на кулите-близнаци. От една крайна и по-ограничена гледна точка би могла да е и книга за проглеждането, за демаскирането на американската толерантност към чужденеца. Може да бъде и друго. Защото въпреки монологичната форма на разказване, въпреки принципно некриволичещия кой знае колко сюжет, въпреки „спиранията” в него, много внимателни всъщност, историята в романа на Мохсин Хамид върви доста целенасочено от началото към края си.

Пакистанецът Чангиз, роден в Лахор, в семейство с традиции, но загубило финансовата си стабилност, учи в Принстън и е един от първите във випуска си. Затова и получава работа в престижна фирма, която се занимава с оценяване на компании. Това е искал, към това се е стремял и го получава. Влюбва се в американско момиче и въпреки сложното й душевно състояние (изгубила е любимия си) с постоянство, нежно търпение и някак източна деликатност развива отношенията си с нея. След атентата на 11 септември нормалният ход на живота му рязко се променя. Променя се самият той. И тази промяна се случва някак несъзнателно, тя сякаш изригва вътре в героя, изненадвайки и него. Нещо повече, първоначалната неспособност да я разбере предизвиква дори чувство на вина. Оттук насетне обаче животът му ще бъде много повече процес на осмисляне и разбиране на себе си, на откриване на онези атоми идентичност, които винаги са вътре в нас, неизменна част от структурата на личността ни, независимо съзнаваме ли го или не. Тук като че ли в романа се случва едно особено „обръщане”. До 11 септември животът на Чангиз е маркиран от външни опори – Принстън, един от първите по успех, интервюта за работа, успешна финансова кариера, среда, среща с момиче, влюбване. След това този външен житейски поток сякаш се забавя, дори спира. Започва вътрешното движение, разговорът със себе си, изясняването и разбирането на онази странна и поразила героя почти радостна реакция при вида на рухналите „близнаци”. Самият Хамид казва за книгата си, че тя може да бъде определяна и като разговор със самия себе си. Факт е, че в „Неохотният фундаменталист” има доста автобиографични следи – Мохсин Хамид прекарва доста време в Калифорния, учи в Принстън и Харвард, работи  като консултант по мениджмънт в Ню Йорк и Лондон, след това решава да се върне в Лахор, където живее и днес. Тези следи по-лековерните от нас могат да приемат като достатъчно основание, за да решат, че героят е идентичен, близък на автора. Хамид често е питан той ли е разказвачът пакистанец, което го кара с учудване да се пита защо никой не го разпознава като слушателя американец. Може би тук е мястото да кажа, че монологът, който крепи и разгръща сюжета в романа, дефакто е разказ, насочен към слушател. За него научаваме само, че е пристрастен към есемес комуникациите, че е подозрителен към местните и че Чангиз прекарва с него часове, в които успява освен историята си да разкаже и някои от особеностите както на местния пейзаж, така и на националния характер.

Важното в този завладяващ разказ наистина е пътят към себе си. Това бавно пробуждане и проумяване на родното, също тъй бавното придвижване от търсената и приета уж чужда идентичност към забравената, но всъщност крепяща цялостта на героя родна идентичност.

Давам си сметка, че трудността от представянето на тази книга идва и от наглед твърде категоричната и крайна оценка на Америка, на дефинирането й като страна на „еничари”, като страна с псевдоценности. Страна, за която измамно вярват, че се управлява от демократични принципи и толерантност – религиозна и етническа. Това обаче наистина е само наглед. Всъщност „колебливото пътешествие” на героя от себе си към себе си е много по-сложно и основано на непрекъснато изпречващи се пред него „за” и „против”. Затова и романът „Неохотният фундаменталист” не е нито краен, нито едностранчив. Напротив той представя по един човешки, умен и честен начин раздвоението на живеещия в две култури. Представя го в един емоционално богат и плътен, сетивночувствителен разказ. Не е случайно, че книгата е преведена на повече от 30 езика, за нея Мохсин Хамид беше номиниран за Букър 2007, излезе и нейната филмова екранизация.

Дали този роман може да бъде подреден в серията силни „постколониални” творби на автори, живеещи най-вече в САЩ и Великобритания и занимаващи се именно със срещата между „имперското” мислене и поведение и „колониалното” усещане за себе си като различен, друг? Може и това. Струва ми се обаче, че тя е по-важна с много тънкото, деликатно, на места почти неразличимо подкопаване и на двата типа основания. Тази колебливост в пътешествието на героя, особената аура на неустановеността, която го обгръща, ми е особено близка. Както и способността да признаеш себе си.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияГонкур за „падането на Рим”
Следваща статияОсобености на местния социализъм