Начало Идеи Гледна точка Между двете родини
Гледна точка

Между двете родини

4177

В края на март Институт „Сервантес“ организира Седмица на испанската и българската литература. В три поредни вечери се проведоха срещи на испански и български автори. Имах радостта да бъда поканена като участник в панела „Омая и литература. Самотата на книгата пред хилядите читатели” заедно с Хуана Салабер и Клара Облигадо. Модератор на нашата среща беше Митко Новков.

Понякога срещите се получават, понякога не. Има щастливи срещи, а също и срещи, които те изпълват с необяснима тъга и чувството за изгубено време. Има разговори като при онзи герой на Чехов, който бълнувал „Волга се влива в Каспийско море… Конете се хранят с овес и сено…“ Има хора, с които се сближаваш още при първата среща и си говорите като стари приятели, на които им е интересно всичко, което си споделят.

Нашият разговор  беше от самото начало искрен. Искреността има това свойство, че привлича като магнит,  разпалва интереса, прави темата, по която се говори, истинна и важна. Всъщност колко малко се изисква от нас, за да не отблъскваме хората. И при двете испански авторки имаше непосредственост, простота, непринуденост, любопитство, възпитание. Нямаше и най-малкия стремеж за самореклама, самоизтъкване, себеизявяване и всичките нелепи и грозни пози, които следват от тях. Докъде стигнахме, възпитанието у един писател да прави впечатление!

И така – няма как да предам целия разговор. Но ще се спра само но онова, което най-много ме порази.

Клара Облигадо е родена в Аржентина. Преди четирийсет и две години напуска родината си заради диктатурата на военната хунта, която провежда „Мръсната война“ в страната. От тогава заживява в Испания. Така че всъщност аз съм изгнаничка, бежанка, каза тя. Не е възможно, отвърнах, защото вие не сте сменили езика, вие сте в страна със същия език, а при изгнаниците именно той се оказва една от бариерите. А и културата, разбира се. Не, това са два различни езика, близки са, разбираеми са, но са два различни езика, повтори тя за моя изненада. Също и културите са много различни. Кимнах в знак на съгласие и разбиране – нали виждаме как ние постепенно се раздалечаваме все повече с Македония, въпреки че векове наред сме били една земя и един народ, а освен това не ни дели Атлантически океан.

Сега всяко лято се връщам в Аржентина, продължи тя, полетът е доста дълъг, затова само веднъж годишно отивам там. Но не съм си мислила да се връщам там завинаги. Така от две родини аз останах без нито една, изведнъж изрече Клара. Но това състояние между двете родини е много благодатно за един писател, на мен много ми харесва, каза тя непринудено и се засмя.

Именно тези нейни думи останаха в съзнанието ми след като се разделихме. Възможно ли е това? Явно е възможно, щом го казва. Толкова години живее по този начин и ето, че е започнал да ѝ харесва и дори намира това състояние за благодатно.

Ние сме възприели патриотичната нагласа като идеал и ни е трудно да си представим друга позиция. Тук не става дума за някаква космополитска поза или за липса на привързаност към родината. Щом тя пътува всяка година до родината си, то връзката ѝ с нея е останала в душата ѝ. Но в родината ѝ са се случили събития, които са я прогонили. Новата страна я е приела, тя се е интегрирала в нея, но все пак не може да ѝ стане истинска родина.

Милиони хора по света живеят по подобен начин. За едни е тежко, а други се приспособяват с по-голяма лекота. Клара нарича това състояние дори благодатно. Благодатно е за един писател, може би защото го извисява над битовите крамоли, в което ние по принуда сме потопени. И не само сме потопени, а от патриотични подбуди сме принудени да сме ангажирани. Да протестираме срещу едни, да пилеем енергия за други, които не след много време ни разочароват и ни карат да се чувстваме измамени заради пропиляната си енергия.

Историческото развитие на обществата е формирало патриотизма като общоприета и възвишена нагласа. В последните години тази нагласа започна да се обръща и то толкова радикално, че за мнозина вече патриотизмът е отблъскващ. Ала и в отрицанието му пак сме вплетени в местни противоборства и вражди с дълбоки исторически корени.

Да не говорим, че тъкмо в името на патриотизма на земята е пролята най-много кръв. Патриотизмите почти винаги пораждат конфронтация. Челният сблъсък между два патриотизма почти никога не е безкръвен. За да оневиним патриотизма, използваме евфемистични понятия като национализъм, шовинизъм, но чистият патриотизъм е взел много повече жертви от неговите крайни превъплъщения именно заради своя бляскав ореол.

Представих си  Клара в самолета между своите две родини, корените ѝ от едната са изтръгнати, а в другата не се е вкоренила и именно това ѝ позволява да бъде по-нависоко, над обичайната пристрастност, в „омаята на литературата“.

Наистина ли не е възможно друго състояние, в което да бъде обичан другият човек, без значение дали е от твоята нация, от твоя етнос? Ние често изповядваме това на думи, но в нас винаги се обажда един глас, който въздига в култ родното, а копнежът, въплътен от Шилер в „Одата на радостта” –  „Във прегръдка, милиони, / край сложете на вражди! / С обич безпределна бди / Бог от звездни небосклони“ остава утопичен.

В последните дни преди да бъде убит, подпоручик Дебеленов е стигнал но примирително-възвишеното прозрение, че „мъртвият не ни е враг“. Дни след това животът му е отнет от вражески куршум. Светът би бил по-добър, ако беше възможно и живият да не ни е враг. Засега този блян е само в „омаята на литературата“.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора