0
1280

Между идилия и бруталност

Eternite
„Вечност“

За някои от заглавията във второто издание на кино-литературния фестивал Cinelibri, които ще накарат зрителя да посегне към книгата.

Второто издание на Cinelibri предложи няколко странни екранизации (поне 3 от 19-те филма в програмата), които дават повод за размишления, а това е много по-зареждащо от обикновеното одобрение, неодобрение или емоционално съпреживяване пред екрана. Импресията „Вечност“, антиутопията „Небостъргач“ и психодрамата „Тя“ се оказаха съвършено съчетание от „киноаромати“, които да раздразнят възприятието и да накарат зрителя да посегне към книгата, за да разбере къде свършва литературата и започва интерпретацията.

Френският роман „Вечност“ на Алис Ферне, своеобразна възхвала на оцеляващата женственост, попада в ръцете на виетнамския режисьор Тран Ан Хунг (на когото дължим разкошния дебют „Мирис на зелена папая“ и отличения със Златен лъв Cyclo). Резултатът е лирична сага за две поколения жени, които изминават своя светлосенчест път през брака и раждането на деца до смъртта, в нежно-меланхолични приливи на радост и болка. Извадени сме от контекста на времето, диалогът е сведен до необходимия минимум, останалото е визуална елегия от лица, жестове и наситени емоции.

Историята на Валантин (и нейните 8 деца), на Матилд (и 10-те й деца) и на Габриел (+ 5 деца) има всички предпоставки за класически семеен епос, но Тран Ан Хунг предлага необикновен преглед на „фактологията“, в който всяко раждане, брак или смърт се превръщат в мимолетен порив от вечността. Образите на съпрузите са символ на необходимата (за душевно и физическо оцеляване) любов, докато майчината привързаност (и особено връзката майка-дъщеря) е изведена като есенцията на живота. Нямате нужда от житейски детайли – те прозират във фона и по-скоро се подразбират чрез филмовия и личния опит на зрителя. Останалото е пасторална идилия, която може да доскучае в своята повторяемост, но това се случва само ако очаквате конвенционален разказ – когато се настроите на вълните на „Вечност“, може би ще забравите за сюжета, за да споделите чистата киноемоция.

High Rise
„Небостъргач“

Обратен ефект предизвиква футуристичният „Небостъргач“ (когато гледате филма, едва ли ще повярвате, че романът на Джеймс Балард е публикуван през 1975 г.). Тук не рискувайте да се поддавате на емоции, защото току виж изпаднете в истерия – от апокалипсиса на нравите или от жизнерадостното безсмислие на фабулата. Най-ползотворният подход към филма на британеца Бен Уийтли е рационалното отстранение, преосмисляне постфактум и педантично разнищване на всички метафори, за да се насладите максимално на чудовищната философска изобретателност на тази антиутопия, екранизирана 40 години след появата на литературния оригинал.

Действието е съсредоточено в ултрамодерен небостъргач, където обитателите си имат всичко необходимо за комфортен живот, без да излизат навън – супермаркет, училище, спортни съоръжения и т.н. Етажите са кастово разделени: под върха живеят богатите, а в основата – обикновените семейства. А на самия покрив Архитекта (и собственик на сградата) се разхожда сред живописни градини и позволява на жена си да организира пищни декадентски партита. Изначално е ясно, че нещо ще се обърка в съвършения свят (като да спре токът, но само по долните етажи), по-любопитно е, че поривът към разрушение започва по инициатива на „високопоставените“…

Независимо към кой жанр посяга Бен Уийтли, винаги го заобикалят елементи на хорър. Прибавени към благодатната почва на историко-митологична дисекция на съвременното (от 1975 г. до днес) общество, те се превръщат в психеделична вакханалия от препратки, свободни асоциации и многопластови интерпретации. Приет буквално, „Небостъргач“ предизвиква потрес, отегчение или дори отвращение. Със забавен ефект (и при определено предразположение) филмът се разгръща като алегория, която съчетава несъвместими моменти от човешкото битие (като разюзданите нрави на Римската империя, Великата френска революция и технологичната еволюция) с религиозни постулати, модерно отчуждение и наченки на екологична катастрофа – истинско интелектуално предизвикателство.

Elle
„Тя“

Ако сте податливи на потрес, той може да продължи да ви съпътства и в компанията на „Тя“, където интелектът отново отстъпва водещата роля на емоциите (или на отсъствието им). Холандецът Пол Верховен, известен със сцените на насилие и откровена еротика във филмите си (ах, този „Първичен инстинкт“!) е  много подходящ избор, когато трябва да се екранизира „лошото момче“ на френската литература Филип Джиан. Какво бихте очаквали от роман със заглавие „Ох…“? Нищо по-малко от брутален разказ за психически тормоз, който някои хора са склонни да причиняват на самите себе си. „Тя“ е Изабел Юпер, пардон – Мишел Льоблан, преуспяваща бизнес дама, собственик на компания за видеоигри и на доста странен житейски жребий. Дъщеря на сериен убиец, която култивира чувство за вина и потребност от наказание от 10-годишната си възраст, Мишел е еманация на отчуждението – зряла, уверена жена, която копнее да бъде обичана, но систематично отблъсква всички мъже в живота си, в това число и опърничавия си син Венсан. С невъзмутим стоицизъм, граничещ ту с цинизъм, ту с високомерие, Мишел посреща всяка ситуация, която й се изплъзва от контрол, в това число и изнасилването, което поставя началото на тази история. По ръба между психодрамата и крими трилъра (с няколко щипки горчива ирония), Пол Верховен умело балансира между физическото и емоционалното насилие, а сдържаният финес на Изабел Юпер се справя отлично със задачата да изтъкне на преден план безчувствената бруталност, с която героинята маскира собствената си уязвимост.

И ето ги, три екранизации от Cinelibri 2016: „Вечност“, „Небостъргач“ и „Тя“, които може да харесате или да намразите, но истинското киноманско удоволствие е в интерпретацията.