0
947

Между надеждата и безнадеждността

Мисли, следващи дните (XV)

Данило Киш

Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са на Данило Киш от интервюто му „Не вярвам във фантазията на писателя“ и неговата книга „Homo Poeticus“.

***

Данило Киш

„НЕ ВЯРВАМ ВЪВ ФАНТАЗИЯТА НА ПИСАТЕЛЯ“

След всичко, което ни поднесе историята през този век, съвсем ясно е, че фантазията, а с нея и романтизмът, вече нямат никакво значение. Модерната история създаде толкова автентични видове реалност, че на днешния писател не му остава нищо друго освен художествено да ги оформи, да ги „измисли“ ако трябва, т.е. да употреби автентичните дадености като суров материал и чрез въображението си да им придаде нова форма.

***

Що се отнася до идеологията, тя поначало е извън поезията, извън литературата. Голямата заблуда, характерна за ХХ век, се състои в преплитането и смесването между литературата и политиката. Дори и когато пиша книга като „Гробница за Борис Давидович“, държа от това да извлека най-доброто – не политика, а поезия за един политически въпрос. Разбира се, по този начин не искам да извършвам предателство спрямо истината, напротив – аз свидетелствам за истината, такава, каквато я търсих и открих в документите. 

***

Човек е неизвестна величина. Не знаем откъде идваме, не знаем накъде отиваме и не знаем защо съществуваме. Религията, философията и поезията се опитват да дадат отговор на този въпрос. Като казвам поезията, имам предвид литературата в цялост. Но и религията, и философията, и поезията не са убедителни в своите отговори. И в трите случая се занимаваме единствено с формата на поетичната трансформация при нашето търсене на отговор за тези екзистенциални въпроси. В този случай оставям науката настрана. Но дори и науката, за която мнозина все още мислят, че рано или късно ще разреши всички същностни проблеми, в крайна сметка представлява само един поетичен опит хората и нещата да бъдат разбрани.

***

Ние пребиваваме в непознатото, както в началото на света или в началото на човешкото съществуване. Идеологиите се появяват, за да запълнят тази празнина. Те са най-простият начин у човека да бъде създадено впечатлението, че всички проблеми на екзистенцията и съществуването са овладени. На това се основава големият успех на идеологиите, или по-точно върху това се основаваше големият им успех. Защото днес, както вече казах, отново се връщаме към религията и мита.

***

Не е опасно да четеш много книги, опасно е да четеш само една книга – била тя Библията или Корана, или Mein Kampf – най-жестоки са фанатиците с религиозни или политически вярвания. Обаче възниква проблем и ако погледнем цялостното въздействие на литературата върху човека. Да вземем например немците – историята показва, че те спадат към народите с най-високо културно ниво. Но така както са имали Гьоте, Шилер, Хердер, Лесинг, Хайне и Кант, така при тях е възникнал нацизмът, те са създали унищожителните концентрационни лагери, убивали са евреи и други хора, принадлежащи към „низшите раси“. Това, че са чели споменатите автори и че са възпитавани в хуманистичен дух, не им е представлявало никаква пречка да пропаднат обратно във варварството.

***

Крайно проблематична е и тезата, че в своите книги писателите по начало служат на някакъв добър идеал. На какъв добър идеал служат? Много поети и писатели в своите поеми и романи отново и отново са извършвали предателство спрямо хуманистичните идеи и идеали – и в Германия, и в Русия. Писали са лъжи, породени от техния революционен романтизъм. Този революционен романтизъм раздухва в техните мозъци въображение, което им помага да показват лъжата като истина.

Вярвам, че за самия себе си мога да кажа, че в своите книги никога не съм предавал истинските човешки цели. И за да не ги предаде, всеки писател, осъзнаващ своята отговорност, трябва да търси формите (били те автобиографични или документални) на художествен изказ, които ще му дадат възможност да намери истината. Той трябва добре да се пази от въображението, върху което е въздействала идеологическа или революционна вяра.

***

За живота на един човек сигурно не е много вдъхновяващо да се оставя на песимистични усещания. Но за мен е вън от всякакво съмнение, че над човешкия живот тегне сянката на дълбока трагичност. Както вече казах – ние не знаем откъде идваме, и още по-малко знаем накъде отиваме – от едно небитие към друго. А между едното и другото небитие трябва да се примирим с проблемите на екзистенцията, остаряването, болестите и куп други неща. Съществува само едно нещо, което ни дава известна утеха – това е любовта. Дори и трагичната любов ни предлага утеха.   

Ние писателите сме привилегировани, за нас съществува и литературата, художественото творчество, то ни дава илюзията, че не живеем напразно и безсмислено, и че в своя живот създаваме нещо стойностно. Може би съществуват и други решения, други илюзии, например религията. Що се отнася до мен, аз в никакъв случай не оспорвам твърдението, че гледам на света с песимизъм, а и знам, че част от този песимизъм извира и от моите книги – въпреки техния ироничен аспект, читателят често усеща страх. Може би именно този песимистичен отзвук плаши слабите и е причина моите произведения да не са така популярни, както произведенията на други автори.

***

Всяка тоталитарна идеология разрушава човечността, а историческият опит ни учи, че човек, поставен в условията на не-свобода, развива съществено по-радикални и егоистични механизми за реализиране и запазване на своите интереси, за разлика от либералната държава, където всичко функционира нормално. От друга страна, при хората, принудени да живеят под властта на тоталитарни режими, често се развиват качества и ценности, които никога не биха се развили без натиска от екстремните ситуации.

Литературата може би ни дава отговор на този човешки проблем, защото, ако не е тя да ни предостави свидетелство за висините и паденията на човешкото съществуване и човешката психика, смъртта на едно дете би била равносилна на смъртта на една овца.     

Ние, разбира се, можем да изходим от това, че особено силната форма на гнет деформира и накрая убива човешката способност за човечност, но пък при някои хора би предизвикала неподозирани сили за отпор и бунт. Стига се до един вид „процес на химическо преобразуване“. И затова бих казал, че тоталитарните системи особено остро изкарват на бял свят позитивните и негативните качества на хората, над които властват.

***

„HOMO POETICUS“

Същностният въпрос на литературата, както и на философията впрочем, е въпросът за смисъла на живота и дълбокото съмнение във всички истини: опит в преходността на човешкия живот да се открие някакъв смисъл.

***

Богатството, свободата и зрелостта на една култура се изразяват именно в плурализма ѝ по същия начин, по който богатството на един роман се изразява в плурализма на романовата реалност и действие. Докато този плурализъм не се постигне в критиката и литературата, докато една гледна точка към света се провъзгласява (без значение дали от критиката, или администрацията) за канон – меродавен и единствено възможен, дотогава културата няма да може да постигне и най-елементарната си свобода. В този смисъл да пишеш hic et nunc, да пишеш различно, което ще рече отвъд и въпреки каноните и задачите на деня, налагани от властващата върхушка (критиката и т.нар. политически субкултури, което най-често е едно и също), означава да се бориш за моралната и политическата свобода на една култура.

***

Поезията (= литература), знам го прекрасно, е и все повече е описание на социалните неправди и патетично осъждане на тези неправди (също като по времето на Дикенс), описание и осъждане на лагерите, на психиатричните клиники и на всички онези видове натиск, които се стремят да сведат човека до едно-единствено измерение – до zoon politikon – политическо животно, и така да го лишат от цялото му богатство, от неговата метафизическа мисъл и от поетическата му чувствителност; които искат да унищожат у него всяка не-животинска субстанция, да унищожат неговия неокортекс, да го сведат до измерението на военизирано животно, на гол ангажиран човек, на умопомрачено, сляпо, ангажирано животно. Защото принципът – който, трябва да признаем, самите ние често застъпваме – литературата да бъде ангажирана на всяка цена, понеже иначе каква литература може да е изобщо, показва само до каква степен политиката се е просмукала във всички пориви на живота и битието, как е успяла да задуши всичко като тресавище, как и до каква степен човекът е станал едноизмерен и беден духом, а поезията е претърпяла поражение и се е превърнала в привилегия на богатите и декадентите – те могат да си позволят лукса на поезията – докато ние, останалите… Ето опасността, която заплашва всички ни. Ние обаче е добре да си даваме сметка, че литературата, че поезията е защита срещу варварството, и дори да не е в състояние да възпита чувствата, тя със сигурност все пак служи за нещо: изпълва със смисъл суетата на съществуването.

***

Ако се опитам да сбия във възможно най-малко място съзнанието, което съм получил от опита – личен, но и цивилизационен, тоест от четенето, – онова съзнание, което с други думи съставлява сърцевината на моето писане, то би могло да се сведе до следното: в основата на човешкия опит лежат два по своята същност противоположни светогледа (и тук се осланям на Кьостлер, един от моите учители): светогледът на „йогата“ и светогледът на „комисаря“. Светогледът на „йогата“ е метафизичен и онтологичен статус, отдаденост на последните въпроси (за живота и смъртта), а вторият е светоглед на общественото същество, на човека, който свежда метафизиката до социология, откривайки в социалния статус целостта на битието. Две борби, с други думи, два начина на възприемане на нещата, на съществуването.

***

А какво в крайна сметка би могла да бъде литературата, освен това: вик и въпрос, вечно нов и винаги без отговор, въпрос на човека, вгледан в ужасяващите пространства на Паскал, а от друга страна – също и наблюдение на собствената епоха, на собственото време, от някаква възможна историческа перспектива, което ще рече от някакъв възможен социален и социологически аспект, за да може чрез писането и самия акт на писането човек да се опита да открие изход от кланицата на историята, която съвсем не е „учителка на живота“, а врява и безумство, и бръщолевене на идиот. И разбира се, писането не е нищо друго освен опит – винаги напразен и винаги безнадежден – всички тези големи проблеми да се докоснат, поне за миг да се осмислят с литературни средства, така че на този всеобщ хаос на историята и човешкото съществуване да се придаде някакъв смисъл, да се осъществи поне някаква надежда. Защото литературата е вид надежда, литературата запълва, да, тя трябва да запълва бездните, които сама е създала, както казваше Марсел Реймон. Но литературата е и това: страстно ангажиране и борба на комисаря за социална справедливост, за осмисляне на историята и на нейните процеси. Разбира се, писателят знае, той трябва да знае, че всичко, което прави в тази посока, е точно толкова ефикасно, колкото да речем, борбата му със смъртта, но той все пак влиза в тази предварително изгубена битка, понеже залага колкото на вечността, толкова и на настоящето, макар да му е повече от ясно – всеки облог е предварително изгубен. Така той живее и пише между надеждата и безнадеждността…

***

Литературата е, или поне би трябвало да бъде, последното убежище на здравия разум. Езикът трябва да се спаси от наводнението на борбените клишета. Един любовен сонет – хубав любовен сонет, е камък в тресавището на новоговора. Малък остров, на който можеш да стъпиш.

***

Литературата е възнесение, не вдъхновение, моля. Възнесение. Джойсова епифания. Това е миг, в който имате чувството, че във всяка тривиалност, в суетата на човека и живота, има няколко върховни мига, които трябва да се използват. Това е дар от Бога или от Дявола, все едно, но така или иначе най-големият дар. Осцилирам между тези две парадоксални точки, които се отблъскват една друга като два еднакви магнитни полюса; както осцилирам между миговете на празнота и погнуса към литературата и онези други, редки мигове, когато такава погнуса липсва.

***

Всяка книга, която свидетелства против държавата като институция на насилието, лъжата и беззаконието, дава смисъл на всичките ни писателски начинания. Какво следователно може една книга? Със самото си присъствие тя очертава пространството, в което насилствената смърт не е нищо друго освен скандал: тя придава смисъл на тази смърт. Както казва Жан Рикарду: „Без присъствието на литературата (а думата „присъствие“ трябва да се възприеме в пълния ѝ смисъл) смъртта на едно дете, където и да е в света, не би се различавала по нищо от смъртта на някое животно в кланицата“.

Може ли това да ни даде поне малко смисъл и малко утеха?

***

СЪВЕТИ КЪМ МЛАДИЯ ПИСАТЕЛ

Не позволявай на историческата бързина да те обсеби и не вярвай в метафората за влаковете на историята.

***

Не вярвай на онези, които казват, че това е най-лошият от всички светове.

***

Не проповядвай релативизъм на всички ценности: йерархия на ценностите съществува.

***

Не прави изявления в името на нацията си, защото кой си ти, че да представляваш друг, освен самия себе си.

***

Пази се от онези, които ти предлагат окончателни решения.

***

Имай смелостта да наречеш стихотворението на Арагон в прослава на ГПУ безчестие. Не търси за това смекчаващи вината обстоятелства.

***

Не позволявай да те убедят, че в спора Сартър – Камю са прави и двамата.

***

Твърди ли някой, че Колима е била различна от Освиенцим, прати го сто пъти по дяволите.

***

Твърди ли някой, че в Освиенцим са изтребвали само въшки, не и хора – същото като по-горе.

„Не вярвам във фантазията на писателя“, превод Соня Андонова, сп. „Nota Bene“, бр. 32, 2016 г.; „Homo poeticus“, превод Людмила Миндова, Атанас Игов, Соня Андонова, „Факел експрес“, 2014 г.

Данило Киш (1935–1989) е един от най-значимите творци в сръбската литература на ХХ век. Алеш Дебеляк го изтъква като „най-благородното проявление на балканското въображение“, а Чарлз Симич пише за него, че „подобно на останалите югославяни по своето време и той е съставен от многобройни идентичности и принадлежи към различни култури, но все пак единственото, което желае да бъде, е да бъде себе си“. Помнят се и думите на Милан Кундера, че „спрямо света на политиката Данило си остана винаги – упорито и неистово – поет. Затова съумя да долови в драмата на историята онова, което го занимаваше най-много, нейната най-болезнена част: съдбите, тънещи от самото начало в забрава; тъгата на мълчаливите трагедии; задушаващата любов към хората без име и гроб“.

На български са преведени книгите на Данило Киш „Енциклопедия на мъртвите“, „Гробница за Борис Давидович“, „Пясъчен часовник“, „Лютня и белези“, „Homo poeticus“.