0
623

Между рая и небето

За религиозното откровение... и светското приспособление

„Религията е вероятно най-пренебрегнатата тема в цялата съвременна българска литература. За патриотите от „Ангел Кънчев“ 5 и тяхната партия религията в днешна България е нещо, което принадлежи на пет бабички.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

От много години насам литературните списания в България спазват стриктно едно правило: уводните страници и приблизително първата част на списанието принадлежи на „представителни“ имена и произведения. Това са страници, залети с пошло-помпозен тон, произведен от народни или заслужили деятели на културата, висши представители на партийното литературно чиновничество, които трудолюбиво съчетават амбициите си за пожизнена слава и посмъртно безсмъртие. Вече много петилетки те пренаписват едни и същи произведения с едни и същи идеи, едни и същи сюжети и дори едни и същи изречения. Като прочетеш заглавието или първия ред, всичко е толкова ясно, че няма защо да се чете нататък.

Ала във втората половина на списанията, така да се каже, в задния двор, е мястото за „непредставителни“ имена и произведения. Там често се появяват неща, които редакцията е приела с големи пазарлъци, след дълги поправки, с явни компромиси, вероятно доста осакатени — било от редактора, било от самия автор. Но въпреки всички промени, въпреки задното място тези произведения превишават далече онези от първата част на списанието — ако не със своята художественост, то с интереса, който предизвикват. Именно по такива задни страници можах да прочета чудесните миниатюри на Атанас Далчев, недупкоспособните думи на Радой Ралин, цяла серия от силни стихове на млади поети, провокационно написани критични бележки и многозначителна проза. С това партийно разделение на обема истинският читател, любител на българска литература, е значително улеснен, защото започва да чете списанието отзад напред, без изобщо някога да стигне до първите страници.

Точно при такова четене бях изненадан от новелата на Елеонора Турлакова „Между рая и небето“, поместена в списание „Септември“. Изненадата ми беше не толкова от написването, колкото от темата – религията. Това е вероятно най-пренебрегнатата тема в цялата съвременна българска литература. Поне аз не мога да си спомня едно-единствено съвременно българско произведение, значително или незначително, което да е посветено на съвременната религиозност в България. Въпреки че цялото българско Възраждане, цялата национална художествена класика и целият вековен процес на съхраняване и извисяване на българския народен дух имаха изключително религиозен характер, патриотите от улица „Ангел Кънчев“ 5 си затварят очите пред всякакво религиозно наследство, пренебрегвайки дори факта, че почти всички от тях имат кръщелни свидетелства. За тях и за тяхната партия религията в днешна България е нещо, което принадлежи на пет бабички. Няма значение, че службите в църквите имат най-масово посещение, че милицията трябва да взима специални мерки, за да предотврати наплива от младежи в църквите на големи религиозни празници като Коледа и Великден. В нито едно българско литературно произведение не бе зададен въпросът: какво тласка младите хора, родени и възпитани при комунизма, членове на комсомола, към църквата? Как и защо в една сурова атеистична атмосфера религиозните семена не само не измръзнаха, но покълнаха отново и доста масово…? Дали всичко това има някаква връзка с щастието и свободата, на които се наслаждават българските граждани (ако вярваме на първите страници на списанията), или пък е резултат от дейността на врага (ако вярваме на Държавна сигурност), или пък е просто носталгия по миналото (ако вярваме на партийните патриоти)?

В своята новела „Между рая и небето“ Елеонора Турлакова се опитва да отговори на най-съществения въпрос. Защото нейната героиня не е бабичка, а млада, интелигентна лаборантка в химическа лаборатория. Присъствието на науката в живота на Евгения, така се казва героинята, е твърде уместно подбрана подробност, която идва да подчертае сериозността на нейната религиозна вяра. Както знаем, главното оръжие, което партията противопоставя на религията, е науката.

Нямам представа коя е Елеонора Турлакова, дали е млада или възрастна, дали е писала книги преди тази новела. От прочетеното моето впечатление е за журналистка на средна възраст, с добър повествователен опит и твърде подчертано чувство за език. Тя е написала новелата в първо лице, почти под формата на дневник. Както човек веднага може да предположи, авторката на дневника, т.е. Турлакова, поставя себе си в позицията на предана атеистка, която се опитва да спаси заблудената от религиозните догми душа на своя приятелка. Трябва да кажа, че това представлява задължителната схема. Без нея произведението никога не би било отпечатано. Част от тази схема естествено е финалът, където заблудената овца Евгения осъзнава абсурдността на своята религиозна вяра и явно е на път да излезе от църквата с Христовия кръст и се върне в… църквата с петолъчката.

Ала независимо от тази супербанална схема авторката явно е имала доста искреното желание да навлезе в същността на конфликта между християнската религия и комунистическата действителност. Затова диалогът протича между изключително толерантна атеистка и вярваща, която не е отрицателен образ. Дори от време на време имах чувството, че това е диалог на една-единствена раздвоена личност. Твърде възможно е авторката да е дала израз на собствените си вълнения, като е направила себе си собствена героиня. Всичко това е помогнало за появяването на някои твърде силни редове.

Евгения лаборантката е самотно и странно момиче. Странна, защото не обича транзисторите, вечеринките, тълпата ухажори, цигарите, шума, материалните лакомства на времето. Тя не мечтае да прави някаква кариера, нито пък да се омъжи за богат партиец. Нейното влечение е към тишината, зеленчуковата градина, реда, разходките и… църквата. Наистина странно момиче.

Тя вярва в Бога и казва: „Искам да вярвам. По-добре ми е, като вярвам!“

В живота Евгения се чувствува ужасно самотна. Самотата я изтезава, защото е подчертавана от шума и крясъка на околния свят, на натрапничеството, материализма и вулгарността на другите, „нестранните“ хора. И затова самотата ѝ в църквата престава да бъде самота. Тишината я дарява с мълчаливото, но силно присъствие на Бога. Евгения изповядва:

„Тук никой нищо не иска от мене, никому не съм длъжна, никой не може да ме нарани. И дълбоко от сърцето ми избликва молитвата. Най-искрените думи не ги знаеш предварително, те идват сами… Господи, Боже мой, защо животът ми трупа толкоз изпитания, защо всичко не е просто и ясно като твоята светлина? Подкрепи ме, искам да отминавам съблазни и дребнавости, да избягам от хаоса и суетата, да съм винаги с тебе, мъдра и сигурна. Господи, ти си далече, но знам, че никога не ще ме излъжеш…!“

Струва ми се, че тази изповед ни разкрива не само душевността на тази комсомолка, Евгения, но във висша степен ни разкрива и душевността на света около нея. Човек веднага иска да идентифицира онези сили, които „задължават“, които „нараняват“, които пълнят живота с „хаос и суета“, които са близо, но лъжат.

Тръгнала по пътя на собственото си откровение, авторката стига почти пред изграждането на внушително силен, драматичен образ на съвременно момиче, който би представлявал победа на верността към живота над верността към лъжата. Но тъкмо когато този образ трябва да се задвижи и тръгне с пълни сили по своя собствен път, Турлакова се сепва и религиозното откровение бързо преминава в светско приспособление.

Така добре разбирам драмата на авторката и на всички подобни пишещи събратя, че, струва ми се, бих могъл безпогрешно да извадя всички дежурни фрази, празни думи, камуфлажни игри, цялата литературна нечистотия, за да остане живото тяло на истинския замисъл. Отчела така силно необходимостта на Евгения от вяра, Турлакова бърза да се завърне към „наръчника на атеиста“ и с глупава сериозност (напълно неприсъща на показаната от нея интелигентност) задава на своята героиня въпроси за чудотворството на светците. След тънко уловените вътрешни мотиви на вярата авторката изтърсва следната серия от глупости, вероятно взети от съветски учебник:

„Безкрайно трудно е да вярваш в нереалното, в небитието, в несъществуващия Бог. Нужни са ти доказателства, поне веднъж на сто години — а единственият начин за материализирането на абстрактната религиозна идея, на божието съществуване са „чудесата“. Веднъж приела Бога, ти жадуваш „знак“ от него и се доверяваш сляпо и на най-невъзможните измислици.“

Пак от явен страх пред ръста на собственото си създание и почти с паническо желание да заобиколи проблемите, които този ръст повдига, авторката се втурва да го омаловажи. Внезапно тя открива, че Евгения била „дребнава“, понеже не понасяла тютюнев дим, че била нещастна, защото не намерила истинското си призвание, и че страдала, защото смятала всички хора за егоисти и интересчии. Всичко това посочва пълно разминаване между авторка и героиня, или по-точно опит на авторката да разлюби своето създание.

Но малко по-късно приспособлението отстъпва пред откровението, защото този път Турлакова е на много здрава и модна почва. След откритието, че Евгения обичала народните хора, ние бързо се завръщаме при корените на българския род и това обяснение изглежда като далечно и вярно ехо на вековете. Религиозността на Евгения е чувство за корен. Или с други думи, авторката засажда мотивите в традицията. Нали точно това е и съветското обяснение за съвременния руски религиозен фанатизъм — инерцията на традицията. Ала тук идва един от най-интересните въпроси, които атеистката задава на своята вярваща приятелка:

„Кога би искала да живееш: днес или в миналото?“

Отговорът е още по-интересен:

„Миналото ме привлича с по-голямото спокойствие и с нищо друго. Днес искам да живея.“

Явно е, че религиозната комсомолка има много различна от партията представа за спокойствието на миналото. И явно е, че авторката знае тази разлика.

По-нататък отново следва отблъскващо и твърде долнокачествено приспособяване. Атеистката бомбардира своята жертва със смехотворни искания за „конкретна представа за Бога“ и за неговите качества, като едва ли не иска Бог да ѝ бъде представен като ватман на трамвай от семинарията до гробищата, за да може тя да му каже: „Здрасти, Боже, как я караме?“

„Евгения — казва тя, — не е ли абсурдно да се стремиш към блаженство, за което нямаш представа?“

А Евгения отговаря:

„Така учи Евангелието.“

Тук аз не мога да се стърпя и да не попитам:

„А не е ли още по-абсурдно цяло комунистическо движение да се стреми към построяване на комунизма, за който никой няма дори най-елементарната, най-бледата представа какво ще бъде?“ Но нали така учи евангелието.

„Всяка догма служи за предотвратяване на спор!“ — заявява авторката. И аз напълно се присъединявам към нея.

После следва журналистически репортаж за църковните служби по Страстната седмица. Този репортаж е може би първият и най-убедителен документ за силно нарастващата масовост на църковното посещение. Той ни разказва за тълпи, за огромен човешки мравуняк, устремил се към църквите в днешна социалистическа България. Авторката атеистка някак се загубва всред „мистичния екстаз на православието“.

Оттук нататък Турлакова не знае какво да прави със своята героиня. Безспорно е превъзходството на Евгения над своята създателка и затова тя трябва да се смачка, да се унижи, да се покаже, че всъщност цялата религиозност на момичето не е била нищо повече от младежки каприз, от желание да се прави на интересна. Първият удар срещу религията е нанесен от появил се в живота ѝ млад мъж. Сега Турлакова се опитва да ни убеди, че вътрешният мотив на цялата вяра на Евгения едва ли не се ликвидира с намирането на… мъж. С помощта на този мъж тя решава да следва, да прави кариера, да стане… като другите. И за да не ни остави с никакви илюзии по отношение бъдещето на своята героиня, Турлакова ни разказва, че при попълването на анкетни листове във връзка с религиозността, където вярващите били посочени в три категории — активни, пасивни и разколебани, Евгения идва да попита нея, атеистката, в коя графа да впише себе си!

Финалът на всички подобни произведения винаги принадлежи на социалистическия реализъм.

„Слабостта е толкова човешка, колкото и силата. Можеш ли с лека ръка да осъдиш човека, който коленичи пред иконите, победен от собственото си безсилие“ – казва с трагикомичен патос авторката. А пък аз не мога да избягна мисълта, че тя е имала предвид себе си, че тя е трябвало да коленичи пред „иконите“, победена от собственото си безсилие.

Защото може наистина да се съжалява, че отлично замислена идея, че много обещаващо тръгване към същината на дълбок проблем, че добра наблюдателност и добри литературни възможности са били проиграни в угода на плитки идеологични изисквания.

На главната страница: Анселм Кийфер, Единствената светлина, 2006 г.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияСъпротивата на слабостта
Следваща статияМозъкът на Андрю