0
472

Между редовете

И така, Германия, чрез своя вътрешен министър, отново възрази официално и недвусмислено срещу присъединяването на България към страните от Шенгенското споразумение. Вчерашното изявление на Томас де Мезиер донесе поредното препотвърждаване на позиция, която от Берлин продължават да застъпват в продължение на почти десет години.

Изявлението на германския министър дойде като отговор на речта на Жан Клод Юнкер за състоянието на съюза, в която председателят на Европейската комисия се обяви категорично за влизането на България и Румъния в Шенген час по-скоро. Господин Юнкер постави нарочен акцент върху това, че достатъчно надеждното опазване на външните граници на съюза налага незабавното включване на България и Румъния в Шенгенското пространство и добави, че същото трябва да стане възможно и за Хърватия, веднага щом тя отговори на установените критерии. Въпроса за членството на България и Румъния в Шенген господин Юнкер засегна в контекста на своето виждане за развитието към все по-единен Европейски съюз.

Като че ли в края на това лято става отчетливо ясно, че съпротивата срещу приемането на България и Румъния в Шенген се излъчва от едно твърдо ядро, от един център, който с времето става все по-самотен. Този център очевидно е Берлин, или по-скоро това е оста Берлин-Виена, но водещата роля в този тандем е на германските управляващи. След посещението на Еманюел Макрон в България, по време на което френският държавен глава изрази публично официалната позиция на Париж относно това, че страната ни е напълно готова за Шенген, и след изказването на председателя на Европейската комисия от онзи ден не остава никакво съмнение, че единствено Германия и Австрия продължават да препятстват българската интеграция в Шенгенското пространство. Или че най-малкото официални представители на властта в Берлин и въобще на влиятелните политически среди във Федералната република са основният двигател, поддържащ живота на негативната позиция по отношение участието на България и Румъния в Шенгенския клуб. Впрочем по-внимателното вглеждане в потока на медийното отразяване на България в преобладаващата част от германските медии показва наличието на тенденция към акцентиране върху материали, изобразяващи българската политическа, икономическа и социална действителност като отстояща на сериозна дистанция от европейските измерения и стандарти. Озадачаващо е понякога, че съпоставянето на информационните и аналитични материали за България в германския печат с тези във Франция или Италия например често разкрива много по-силния негативизъм в немскоезичните издания, които сякаш трябва да убедят читателя, че България остава някакво чуждо тяло в тъканта на Европейския съюз.

Та, време е в края на това лято да се обърне подобаващо внимание на факта, че в настоящия момент управляващите среди в Германия демонстрират склонност към забавяне и затормозяване на българския ход както към Шенген, така и към еврозоната. С което очевидно целенасочено поставят пречки пред още по-пълното включване на страната в европейската заедност. Въпросът е с каква цел се прави това и докога ще бъде поддържана тази линия на поведение спрямо България. Каквито и да са отговорите на тези питания, едва ли има съмнение, че става дума за проблеми в отношенията с Германия, на които се налага да бъде намерено решение и намирането му е отговорност, която пада сега върху плещите на днешните ни управляващи. Като се има предвид вчерашното упорство на германския вътрешен министър и обявената паралелно с него официална позиция на Европейската комисия срещу осъществяването на проекта „Северен поток 2“, то няма как да не се запитаме: беше ли нужно България да се въздържи в края на юни от становище по искането на комисията страните членки да ѝ възложат мандат за водене на преговорите с „Газпром“ за втория газопровод през Балтийско море? Беше ли нужно българското правителство да остава пасивно с идеята да се понрави и този път на госпожа Меркел и компания. Питам, защото може би по-скоро този конформизъм е бил водещ през юни и в края на юли, а не съобразяването с „Газпром“ заради така желания газов хъб. Може би сега е дошло времето, в което да се разбере, че в отношенията си с Германия България би трябвало да внесе някои съществени корекции.   

Иначе решението на Европейската комисия за мен е напълно оправдано. Защо то трябваше да е точно такова се опитах да изясня в статията си „Изпитание“, публикувана на 4.8.2017 година. В този си текст критикувах изразената тогава от Жан Клод Юнкер готовност ЕС да отговори на наложените от САЩ в края на юли срещу Русия санкции, които засегнаха и европейските компании, участващи в „Северен поток 2“. Сега, както виждаме, Юнкер е позабравил вече за споменатите тогава от него евентуални ответни мерки, целта на които щеше да е защитата на европейските икономически интереси.

В същото време председателят на Европейската комисия запази в речта си за състоянието на съюза местенце, на което да покаже, че си спомня какво е било някога името на румънския град Сибиу. Обръщайки се към Доналд Туск и румънското държавно ръководство, господин Юнкер ги призова да организират среща на върха на съюза, която да се проведе на 30.03.2019 г. „в красивия старинен град Сибиу, или както го знам аз, Херманщад“. Дали това фриволно и провокативно заиграване с европейската история и териториалните придобивки на Румъния след Първата световна война беше неволен гаф или дружеска закачка с Клаус Йоханис (или и двете?), знае със сигурност само и единствено Жан Клод Юнкер. Но като че ли дружеският елемент в бележката за Сибиу не е водещият. Така изглежда, понеже на друго място в речта си господин Юнкер отбеляза и това, че следващата година четири европейски държави ще честват своята 100-годишнина. А именно: Литва, Латвия, Естония и Румъния. Защо това заяждане с Румъния, питам се. Интересно е и това, дали би се изтълкувало като уместно и добре премислено от дипломатическа гледна точка едно изказване на президента Румен Радев например, в което той казва на гръцкия си колега: „Да направим една среща в красивия старинен град Кастория, или Костур, както го знам аз“. Как мислите?

Понякога наистина е по-добре човек да не споделя навсякъде някои свои исторически познания.                   

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияСрещата като теофания
Следваща статияПоглед към един фестивал