Начало Книги Между социалистическия рай и ада на битието
Книги

Между социалистическия рай и ада на битието

Марта Монева
13.09.2023
4307
Борислав Ждребев

Книгата със спомени „Соцът – битие и бреме. Истории от 60-те и 70-те“ на Борислав Ждребев (род. 1954 г.) излезе в издателство „Прозорец“ на 9 септември 2023 г. Авторът е родом от София, завършил е Художествената академия, специалност графика. От 1978 г. работи в областта на оформлението на книгата и илюстрацията, създал е и стенописни пана. Член на СБХ, има самостоятелни изложби с живопис, илюстрации и рисунки. Бил е дългогодишен преподавател в художествените гимназии в Пловдив и в София.

Честита дебютна книга, господин Ждребев! „Соцът – битие и бреме“ – как и кога започнахте да пишете за битието по времето на социализма?

Тази книга включва разкази, писани през сравнително голям диапазон от време. Споделял съм ги с близки приятели, които ги харесваха и ме насърчаваха да ги издам в книга. Събирах ги около четири-пет години. Книгата съдържа много стари спомени и ни връща години назад, някъде до около 1958 г. Помня дори, че като много малък съм виждал Вълко Червенков на една манифестация. Трябва да е било последното му представление, така да се каже. Баща ми ме беше вдигнал на рамене. И помня не толкова самия Червенков, колкото, че огромните гуми на колата, в която се возеше, бяха боядисани в бяло и той ръкомахаше към строените участници. По-късно вече добих истинска представа за епохата от това, което се разказваше у дома.

После Червенков беше направо табуизиран. Веднъж като дете попитах член на семейството за него, беше ми попаднало някакво четиво, направо се стресна. Имате крайно интересни и колоритни спомени.

Спомням си и една такава случка, бяхме се наредили на опашка към края на 1958 г., защото в местния плод-зеленчук на ъгъла на „Искър“ и „Сердика“ бяха пуснали лук и даваха по един килограм на човек. И беше много странно, защото баща ми, майка ми и брат ми ме взеха и се наредихме четиримата. До нас бяха дядо ми, баба ми, леля ми и всички се правехме, че не се познаваме. Продавачката много добре ни познаваше и по име, но въпреки всичко ние си мълчахме и всеки получаваше заветната кесия с кромид. Това беше един от първите ми уроци какъв е животът и какво представлява това общество. Постепенно спомените се разширяват. Първият разказ в книгата е едно четиво, в което описвам обстановката преди Великденските празници и това може би е най-характерният епизод. На финала пък разказвам един въображаем 9-и септември в едно село, в което партизаните нахлуват и извършват жестокости. Краят и началото на книгата, в която има и ведри описания на небето, на жените, които мият прозорците преди празника, на миячите на улици, които съществуваха като явление, може би заграждат като своеобразна рамка онова, което ние наричахме през годините социализъм.

Работното заглавие беше „Неделни четива“, защо се спряхте на „Соцът – битие и бреме“?

Заглавието прави алюзия с книгата на немския философ Мартин Хайдегер „Битие и време“. Защо Хайдегер? В книгата за тоталитаризма на Хана Аренд, както и в книгата на д-р Желю Желев за фашизма се правят сравнения между фашизма и социализма. Беше табу въобще да се сравняват двете явления в обществения порядък на изминалия половин век, но при нас социализмът дойде в много по-уродлив вид от това, което се заражда в Германия през 30-те години на миналия век. При нас социализмът дойде в изчистения вид на сталинския социализъм с окупацията на руските войски в България през септември 1944 г. И като че ли ние и до ден днешен берем рудиментите на онова общество. Но целта на тази книга не е някаква словесна разправа или съд с хората, живели по онова време – наши връстници и по-зрелите поколения, които изтърпяха всичко. Целта на книгата е да опише, макар и откъслечно, като във вид калейдоскоп, битието и житието на така наречената класа хегемон, защото нека не го крием, нашето общество беше разделено, и то точно класово. Въпреки че всички пропагандисти и апаратчици по онова време твърдяха противното в учебници, в сказки, в ОФ, във всекидневниците, по радиото, от лозунги, че хората са равни, че ето, дошло е обществото на справедливостта.

Спомням си понятието „класа хегемон“.

Още в края на 40-те години започна онова разслоение, което разделяше хората на низша класа, почти плебеи и социалистически роби, и висшата класа на номенклатурчиците. Те бяха повече от червени велможи, имаха власт и върху живота, и върху семействата, и върху личността на отделния гражданин. Дори и децата бяха вкарвани още от най-ранна възраст в организации като чавдарската, после ставаха пионери, после комсомолци. А какво да говорим за самите хора, които работеха по заводи и предприятия. Този социализъм бе изграден точно от класата хегемон, от тези, които бяха най-угнетени и получаваха мизерни заплащания, които живееха в стотинковия стандарт, хората, които работеха из цялата страна на големите строителни обекти. А големите строителни обекти бяха предназначени за мръсното производство. Такава беше нашата международна социалистическа специализация в рамките на Варшавския договор. И ние тук произвеждахме цимент, имахме комбинати за метали и химически производства, замърсяващи природата, докато неща, които по-рано са се произвеждали у нас – през 30-те години са се произвеждали самолети и автобуси – нямаше. Също така никога не се произвеждаха по-фини изделия като фотоапарати или електроуреди, които българите мечтаеха да си внесат от ГДР, Чехословакия и Полша. У нас се произвеждаха предимно агрегати за машини за износ и железарии за строителството на тези предприятия.

Нямаше ли и успехи?

Имаше, разбира се, това не може да се отрече, но как няма да има успехи, когато си впрегнал шест милиона работници, безпрекословно изпълняващи заповедта на комунистическата партия да строим петилетката в съкратени срокове и други подобни мантри като съревнование, дела, дела и т.н.

Да се върнем на стотинковия стандарт. У мнозина спомените за простотата на живота от 70-те и 80-те години и цените на бозата от 3, 6 и 9 стотинки са преплетени с хубави спомени от младините. Какви са вашите основни асоциации с тези стотинкови времена?

Ами нека го кажем с други думи, преди смяната на парите през 1962 г., когато един лев се превърна в 10 стотинки, всичко на вид стана 10 пъти по-евтино. Заплатата на един квалифициран работник, да речем диспечер в цех, какъвто беше баща ми, беше 650 лв. Това не е кой знае каква сума, при положение, че хлябът, и то типовият, струваше 50 лв. По-късно при смяната на парите една заплата автоматично се превърна в 65 лева, а хлябът също поевтиня и всичко друго в този порядък. Като разделим 65 лева на 30 дена се получава някъде около малко повече от два лева. Какво можеше да се купи с два лева за едно тричленно семейство? Какво можеше да се купи с пет лева при двама работещи със средно образование в заводите? Олиото беше 1,60 лв. Разбира се, цените на театрите и кината бяха сравнително ниски. Бяха по 25 ст., входът за плажа също беше 25 ст., а вестниците бяха по 2 ст. Но ако един работник излизаше сутрин с 2 лева в джоба си, той можеше да си купи пакет нискокачествени цигари за 25 ст., един вестник, едно билетче за трамвай, да обядва в стола за около 50 ст. грах с тлъсто месо от някакви мазни чинии, да му останат около 80 ст. вечерта и след като изпие една ракия в самообслужването, се връщаше с по-малко от левче и жена му плачеше.

Доста драматична картина.

Тaка беше – безкрайни битови скандали в квартирите с натикани по две-три семейства вътре. Чакаше се с години да получиш жилище, а по едно време беше и невъзможно, тъй като по време на „голямата индустриализация“ в София бяха надошли стотици хиляди. София стана голям град за много кратко време. Хората плащаха и наем. Лъжа е, че апартаментите са стрували малко пари. В кооперацията, в която живеех, апартаментът на хората под нас се продаде на свободна продажба за 39 000 лв. Тогава заплатата на един инженер беше 120 лв. И в момента живеем в ония стандарти.

А с какво се различава мизерията на един недобре платен служител или работник от онези години от тази на един недобре платен такъв в днешно време? В момента много хора също не могат да задоволят спокойно нуждите си.

Първо, тогава битието беше отчайващо ограничено в много аспекти. Не е както в днешно време, когато поне пазарната икономика дава изобилие в да не кажем милионен мащаб на различни стоки.

Да, така е, но за мнозина и особено за хората в пенсионна възраст изобилието е недостъпно.

Да, но сега за 16 лв. можеш да си вземеш на изплащане хубаво телефонче, а тогава за дуплекс (един телефон се използваше от две семейства) се чакаше, говоря за 60-те, с години.

И други стоки и услуги бяха недостъпни.

Да, ами че за първите телевизори се чакаше на огромни опашки в ЦУМ. Говоря за телевизор Опера 3 или за малките цветни телевизори Велико Търново и руските големи телевизори, които като гръмнат, убиват тъщата. Имаха и полезна функция (смее се). В ЦУМ се образуваха опашки от предния ден. Имаше отговорник, който сутринта пристигаше с отварянето на магазина и изваждаше списък от предния ден, и ако примерно докарат 100 бройки телевизори, те свършваха до 10 часа. Хората чакаха с месеци. А такива чудеса като автоматични перални, да кажем, бяха немислими. Някога бирите се продаваха в два вида шишета – зелени и кафяви. Кой знае защо хората предпочитаха да си купуват бира в кафяво шише. Имаше и такъв парадокс – искаш да си купиш кока-кола в магазина, обаче за да купиш една бутилка, трябваше да занесеш празно шише. Но за да имаш празно шише, трябва да си могъл да си я купиш, и се получаваха невероятно скудоумни ситуации. Който мисли, че с два лева е живял чудесно, е заблуден. Факт е, че алкохолът беше много евтин, също и цигарите. Кой знае защо народната власт се грижеше хората да получават онова, което по някакъв начин ги омайва. Беше дори модно по филмите всички актьори да пушат. Нямаше филм, в който да не се появява Петър Слабаков, или Георги Георгиев-Гец, като славен партизански командир с цигара в уста.

Да, помня, но и в западноевропейското кино от това време също много се пушеше. Мисля, че цигарите са типични за времето си атрибути. А на кого бихте искали да благодарите за книгата?

Една моя близка приятелка, която живее в Япония – Юлияна Антонова-Мурата, ми препоръча контакт с издателството. Йоана Томова, директор на издателството, прие идеята, текстовете се харесаха и на целия редакционен екип. Вследствие се договорихме да се запази жаргонът, тъй като цитирайки герои или описвайки техния вид, начин и маниери на общуване, аз използвам жаргонни думи за по-голяма автентичност.

Във вашите разкази споменавате Централната баня като чистилище между двата свята, между социалистическия рай и ада на битието. Днес това чистилище е превърнато в сравнително нелеп музей на града.

Историята на тези превъплъщения е много интересна. Дълго време банята беше затворена и се разрушаваше, а е великолепно творение на архитект Петко Момчилов в стил сецесион. Прекрасна сграда и отвътре, но тя беше разделена. И там имаше първа и втора класа, народна баня. Вътре се влизаше като в своеобразен храм, и то само в неделя, защото в събота се работеше до два следобед и хората се тълпяха, взимаха си предварително номерче. А горе като някакъв церемониалмайстор пазачът провъзгласяваше, гласът му ехтеше и под целия купол надолу към многолюдието: „Да влезе номер 453! И номер 454!“. Трябваше да хукнеш по стълбите, защото ако си изпуснеш реда, те очакваше номерче следващата седмица. И това съм описал в книгата. Хората нямаха тогава бойлери. Родители, дядовци, синове отивахме на баня, където нахлузвахме хлъзгави налъми и тръгвахме в тържествени процесии, голи, с по един ластик с номер на глезена. В същинската баня се влизаше като в някакъв филм. Всичко беше обвито в пара, в ниското мокри капки падаха върху гърбовете на клиентите, които се тълпяха по трима-четирима на един душ.

Книгата излезе на 9-и септември. Защо?

Има нещо символично в избора на датата, още повече, че самият последен разказ е художествено описание точно на това, което се случва на 9 септември, както вече споделих. А отделно е важно и на фона на тази носталгия, която се раздухва официално и от БНТ, и по радиото, и във Фейсбук, и по всевъзможни форуми на медиите към социалистическото минало. Ами че това е подигравка към нашите поколения, към многострадалния живот на нашите родители и дядовци. Те дори и не разбраха какво се е случило. Повечето от тях мислеха, че ще дойде някакво вечно избавление. Много от тях наистина се разочароваха и понесоха тегобите на тази мнима промяна, която изкара на преден план бившите комунистически дейци и хората от ДС вече като капиталисти, които развиват своя си национално отговорен капитализъм.

Разочарованията край нямат и са плод на действията на всякакви политически формации.

Трагедията на точно на тези хора, които най-много се вълнуваха по време на онези славни и незабравими митинги към 10-и ноември и излизаха със сините знамена, се състои в това, че мечтаеха за по-добър, по-имотен, по-сносен живот, а всъщност останаха излъгани. И отново всичко беше заграбено. И днес сме свидетели, че нямаше някаква компенсация за измамените надежди на хората.

Някога проф. Ангелов казваше по телевизията с една доста арогантна усмивка, че няма скоро да видим делата на нашия труд. Той казваше, че сега ние трябва да работим много и че едва след 30-35 години ще достигнем западния стандарт на живот. Виждаме, че тази карикатурна, да я наречем, прогноза изобщо не се сбъдна. За 30 години ние сме отново последни в Европа, а може би не само в Европа и много, много, много назад в класацията на стандартите на живота. Има и нещо друго, което също обремени много България, а именно, че близо 3 милиона души я напуснаха. Това е страхотна драма. Много възрастни хора си отидоха огорчени.

Дали ще има скоро някакво, да го наречем, избавление, като в приказката за златното момиче… Докога ще тече само черната вода? Няма ли някой път да потече и златната вода? Това никой не може да каже. Дано новите поколения намерят в себе си мотиви, сили и кураж да променят историята. В края на краищата те ще мъкнат такива като нас на буксир. Казвам такива като нас, визирайки себе си.

Дълги години сте били преподавател по рисуване в художествените гимназии в Пловдив и в София. Колко деца сте научили да рисуват?

Бях около пет години в Пловдив, сега се нарича Национално художествено училище „Цанко Лавренов“. Имам чудесни спомени от първите ми години като преподавател. Там съм преподавал рисуване, малко живопис и композиция. После издържах конкурс през 1987 г и се преместих в Софийската гимназия „Илия Петров“, където изкарах доста години до пенсионирането си през 2015 г. Преподавал съм рисуване, декорация, занимавал съм се с шрифтове, композиционно оформление. Преподавал съм фигурална композиция и малко живопис, но основно графика. Може да се каже, че съм имал около 650 ученици. За мен удовлетворението е, че имах прекрасна професия като учител, освен това днес мнозина от децата са сред най-добрите наши художници, а доста от тях са и преподаватели. Имам усещането за добре свършена работа и се гордея с тези си занимания.

Имате знакови работи в графичното оформление, като например това на бившата сладкарница „Ален мак“ в Пловдив. Трудно ли се получаваха такива поръчки в онези години?

Бях се хванал да работя в местната реклама. Покрай Панаира колективите украсяваха фасадните пана и огражденията с реклами. И така между 1982 и 1987 г. започнаха да ми възлагат и отделни поръчки, тъй като вече бях напреднал в областта на оформлението на книгата и се захванах с приложна графика. Проектирах фирми от ковано желязо, от мед. Проектирах цели фасадни решения, какъвто беше случаят с този снек-бар „Ален мак“. За мен дори са работили 25 души от монтажната база. От „Реклама Пловдив“ пък ми възлагаха много големи обекти, цели надписи, дълги по 40 м, като на завода за каучукови изделия в Пазарджик, той се виждаше от магистралата. Буквите бяха повече от два метра високи. В Пловдив съм правил висящи фирми на ресторанти. Най-сложен беше обектът снек-бар „Ален мак“, тъй като буквите бяха с пластична форма на основата. Самите букви бяха релефни, направени от нещо като плексиглас и полирани бели на цвят, но на местната комисия, която прие обекта, им се видя доста западен този надпис „снек-бар“ и го махнаха. Пак в Пловдив направих и няколко стенописни пана, от които едното почти 50 кв.м, в тогавашния техникум „Ленин“. След като настъпиха промените, се появиха много частни издателства, така че и в полето на книгоиздаването се подвизавах с доста голям брой книги. И в момента работя върху оформлението и предпечатната подготовка на една стихосбирка.

Едно ваше пано в Класическата гимназия в София обаче стана жертва на ремонт.

Да, то буквално е съсипано. Кин Стоянов беше направил дори едно филмче, може да се види в Ютюб. За да се усвоят едни пари, направиха промяна на стълбищното фоайе на втория етаж. Понеже моят син беше завършил НГДЕК, от благодарност направих в продължение на 6 месеца едно пано със св.св. Кирил и Методий, княз Борис, цар Симеон и св. Седмочисленици, както и един вертикален фриз с типични букви. Един ден получих обаждане, че паното е разрушено. Инвалиден асансьор разсича долната половина на паното, отрязва фигурата на Черноризец Храбър и бутонът на асансьора, съоръжение, което не е работило никога, нито една секунда, е закован точно върху свитъка с букви, държан от Константин Кирил Философ, на когото е кръстено самото училище. До главата на цар Симеон пък беше поставена една табелка с грозен надпис Exit като в тоалетна на автогара и е прекарана една вертикална пръчка. Това наистина е подигравка. Имаше брожение, хората писаха тогава. За съжаление така си остана. Всичко това е било за усвояване на пари. Защото никой не може да се качи с инвалидна количка дотам, за да ползва този асансьор. Ето затова е подигравка.

Вие сте и меломан и колекционер на музика. Сега е много лесно да изтеглиш дузина албуми за час, но по времето, което описвате, те не бяха много достъпни. Как се снабдявахте с музика, и то западна?

Първата плоча, която си купих, беше с две песни от репертоара на „Златния Орфей“, с изпълнения на Коста Карагеориев. След нея се появи и малката плоча на „Щурците“. По това време аз вече бях запален по китарите. Исках много поне една западна плоча. Веднъж или два пъти брат ми беше домъкнал вкъщи плочи на „Бийтълс“. Една на „Ролинг Стоунс“ получих като подарък, пазя си я като свиден спомен. После в Полския център започнаха да се появяват лицензни плочи на западни групи. И в Чешкия център се появиха няколко плочи преди чешките събития. Имах ролков магнетофон и бях нещо като цар в квартала. Нямаше събиране, на което да не са ме канили. Започна да се оформя малка колекция. И когато вече години по-късно заминахме за Пловдив, ми се падна късметът да живея в един вход с Тома Спространов. Тъкмо от него си набавих една голяма колекция от хубави западни плочи. Другото място беше книжарницата за чуждестранна литература и руската книжарница, през които също минах по два пъти на ден. Попаднах и на един моряк и пак с връзки купих от него почти цял кашон със стотина плочи съвременна американска музика.

Национално богатство ли е тройният чушкопек?

Мисля, че е уникално богатство. Както и стотинката за асансьор, която вече никой не използва. Но тогава клетият народ я използваше и още какви ли не хитроумни изобретения имаше.

За благодарността говорихме, а кого бихте желали да наругаете?

Такава волност не бих си позволил, макар насаме често да ругая, признавам си, кого ли не. Нека тази книга да ни държи в обществото, запазило своята човечност и доброто възпитание от родителите си, които имаха съвсем друг вид обноски и се поздравяваха със сваляне на шапка, когато се срещаха на улицата. Така че ругатните да ги оставим на съвременните участници в пътно-транспортните произшествия. За съжаление една ужасна даденост.

Бих пожелал на читателите на Портал Култура да пазят добре с участието си това средище, този остров, така да се каже, в тъжната ситуация, в която се намира страната. И в края на краищата пожелавам успехи и на книгата, и на читателите на Портал Култура. И благодаря много за любезността и за тази предоставена възможност.

Марта Монева
13.09.2023

Свързани статии