0
236

Мексикански трафик – хроники, част II

„Сикарио 2: Солдадо“

Съдбата на най-известния сикарио в киното премина от ръцете на канадеца Денис Вилньов в тези на италианеца Стефано Солима (работил основно като режисьор на крими сериали, сред които и „Гомора“). Проблемът е в това, че сценарист на следващия отрязък от живота на мрачния Алехандро си остава Тейлър Шеридан (чудесен като сценарист и режисьор на „Дивата река“), в резултат на което „Сикарио 2: Солдадо“ страда от същите недостатъци в драматургията като своя предшественик. А именно: някаква необяснима хаотичност в идеите за сюжетни ходове; размиване на отделните пластове в историята (при което за малко губим коя е основната линия); отсъствие на ясна персонификация на характерите (с чиято мотивация се запознахме твърде бегло в първия филм); репортажна фрагментарност, лишаваща ни от възможността да бъдем съпричастни към нечие злощастие… И всичко това до момента, в който фабулата намира своя център в антигероя от заглавието, и повече не го губи, превръщайки се в нещо съвсем конкретно, а именно лична драма.

Не че трафикът на наркотици и хора е секнал по границата между САЩ и Мексико, но „в крак с модата“, на дневен ред излиза възможността да се прекарват терористи. Което, разбира се, е дирижирано от все същите наркокартели и федералният агент Мат Грейвър ще трябва да организира една незаконна операция („без знанието“ на американското правителство), за която се нуждае от помощта на стария си познайник Алехандро. На мексиканска територия нещата доста се заплитат (на моменти изглежда, сякаш дори сценаристът не е наясно кой на чия страна е), защото целокупното население или се страхува, или е продажно, а полицията е съставена предимно от „лоши момчета“, но после спецчастите се изтеглят. И когато в прахта остават само Алехандро и 16-годишната Изабела – отвлечената дъщеря на смъртния му враг Мануел Диас, филмът вече може да започне.

„Сикарио 2: Солдадо“

Разкъсван между персонажа на Емили Блънт, трудно доловимия образ (освен като стаена заплаха) на Бенисио дел Торо и криминално-политическата машинация, „Сикарио“ на Денис Вилньов страдаше от видимо колебание в кой жанр да поеме. След като вече не се лута между моралните критерии на „добрия“, „лошия“ и „злия“, сюжетът на „Сикарио 2“ е свободен да се установи и той го прави, макар и по средата на екранното си развитие. По-добре късно, отколкото никога. Като изключим разпиляването между отделните елементи от интригата и едва скицираните образи на участниците, най-смущаващото нещо и в двете части на този крими екшън е прекомерното залагане на клишета и стереотипни персонажи в хода на фабулата. И както в първия филм оригиналността се криеше единствено в гледната точка на агент Кейт Мейсър, така и в „Сикарио 2“ интересът се изостря, когато най-сетне попадаме в частта с драматичното бягство на Алехандро и Изабела.

Опасността от терористични атаки, наркотрафикът, нерадостното битие на голяма част от мексиканското население, вербуването на млади момчета от граничните райони, мечтаещи за лесни пари – всичко това, както и методите на щатските специални служби, са достатъчно експлоатирани от киното за да са полезни единствено като документален фон за всеки филм (екшън или не) с претенции да надхвърли средното ниво. Съществената съставка е в човешкия фактор и личната история. В този ред на мисли продължението би могло да се възползва в по-голяма степен от зловещия ореол, който първият филм създаде около образа на безстрастния циник Алехандро. Докато тук персонажът леко е „изсветлял“, и ако не сте гледали проявите му от 2015 г., може да го възприемете просто като суперефикасен командос.

„Сикарио 2: Солдадо“

Друг любопитен аналог със „Сикарио“ е повтарянето на схемата с една паралелна сюжетна линия, която ни показва мексиканец (първия път полицай, а сега младеж, при това американски гражданин), който е изложен на изкушението от корупцията и има амбиции, надхвърлящи скромния му произход. Образът на Мигел е символ на много неща (и никое от тях не предвещава „светло бъдеще“), но по линия на филмовата интрига той заявява приемственост, която добавя още един пълноценен психологически щрих към качествената страна на сюжета.

Сикариото в Мексико е наемен убиец. Алехандро е колумбийски прокурор, който е минал от другата страна на закона след избиването на семейството му. Без да поставяме под съмнение „убийствения“ му професионализъм, все пак трябва да отбележим, че и в двете части на филма го виждаме замесен в афери, пряко свързани с личната му кауза, което го прави по-малко наемник и повече брутален отмъстител от типа „каквото повикало, такова се обадило“. За разлика от филма на Денис Вилньов, където изглеждаше като (сянка на) човек, който не се спира пред нищо, в „Сикарио 2“ образът се развива в посока, която осмисля съществуването на втора част, макар че продължава да оспорва правомерността на „титлата“ от заглавието. От друга страна, добавянето на „солдадо“ (т.е. „войник“) в по-голяма степен се доближава до настоящата идентичност на Алехандро, а загатва и за потенциала на Мигел, което финално компенсира началните сюжетни недостатъци на продължението.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЮлски миг
Следваща статияКъде е арт критиката?