0
1685

Меланхолична приказка за любовта

„Книжарница в Париж“

В киното, както и в много други случаи, всичко започва от заглавието. Българското „Книжарница в Париж“ (буквален превод на лишеното от въображение английско наименование) не казва много за осмия режисьорски филм на италианския актьор Серджо Кастелито, само „безстрастно“ уточнява мястото на действието. За сметка на това оригиналното заглавие „Емоционалният материал“ говори много: за основната материя на сюжета, за актьорското „съпреживяване“ (ако сте в течение на театралната терминология), за италианските корени на фабулата и за филмографията на писателката Маргарет Мацантини – сценаристка (или съсценаристка) на всички пълнометражни проекти зад камера на съпруга си Серджо Кастелито. От „Не мърдай!“ (2004, с Пенелопе Крус) насам творческият тандем неизменно се впуска в разказването на нечия житейска драма, в чиято сърцевина откриваме сложна или по-сложна любовна история. Но подобен тип поезия като тази, която обгръща героите и събитията в „Книжарница в Париж“, Мацантини и Кастелито не бяха демонстрирали досега и обяснението ще откриете в по-стария „археологически“ пласт на творбата: преди да се появи „Емоционалният материал“, тук се е „реел“ „Дракон във формата на облак“ – последният,  нереализиран сценарий на легендата на италианското кино Еторе Скола.

Маестро Скола, на когото дължим вълнуващи любовни истории като „Обичахме се толкова много“ (1974), социални сатири („Грозни, мръсни, зли“, 1976), жлъчни комедии („Наивници в Неапол“,1985) и един невероятен музикално-поетичен спектакъл („Балът“, 1983), така и не осъществява този филмов проект. Но две години преди смъртта му през 2016 г. за пръв път е публикуван графичният роман „Дракон във формата на облак“ – историята, разказана от Скола, оживявя в рисунките на Иво Милацо и ни среща с парижкия книжар на средна възраст Пиер, който води спокоен и еднообразен живот, ангажиран с малката си книжарница край брега на Сена и с грижите за парализираната си дъщеря Албертин. Докато един ден в живота му не нахлува младата Йоланд…

„Книжарница в Париж“

Вероятно най-въздействащата част от графичния роман е воденето на разказа от името на Албертин, която не може да говори, но мислите ѝ предават както емоциите, така и развитието на фабулата, пречупено през метафората за отчаяната необходимост на младото момиче да изживява всекидневието чрез историите на другите, като тъжно-гневен дракон, който е изгубил материалността си, оставяйки след себе си само облак от съществуване… Това се променя в „Емоционалният материал“, пардон – „Книжарница в Париж“. Сюжетът се концентрира в една история, облакът изчезва, остава само хаосът, отприщен от вихъра Йоланд…

Поемайки кормилото на сюжета, Мацантини и Кастелито запазват имената на момичетата, но превръщат Пиер във Винченцо и засилват италианската му идентичност в един парижки контекст. Нещо повече, чрез откровенията на родния му език се усилва усещането за изолация и предпочитаното съществуване на Винченцо в подредения уют на книжарницата, т.е. на литературата като убежище от всички превратности на външния свят. Същевременно „кварталът“, в който се намира книжарницата, също е сведен до един ъгъл и няколко сгради, витрини и светещи рекламни пана – не живият Париж, нито този от пощенските картички, а театрален мизансцен, който маркира камерния тон на всекидневието, в което Винченцо се суети около Албертин, общува с познатите съседи и клиенти и намира утеха в книгите.

Подчертаната театралност не е случайна, тя бележи втората важна промяна, която предопределя и новото заглавие на историята: Йоланда е актриса. А за събирането на „емоционален материал“ за дадено сценично превъплъщение животът е далеч по-достоверен източник от книгите – дори това разделя екстравагантната млада жена от застаряващия интелектуалец. И все пак пътищата им се пресичат, и тя дори успява да го изведе от книжарницата, т.е. да го измъкне от убежището му и да го поведе по улиците на големия град…

С изчезването на дракона е свързано и авторското решение, че Албертин не е няма в следствие на преживяната злополука – тя просто се цупи и отказва да говори. А настояването на нейния доктор, че момичето може и трябва да получи възможност да се справя самó в живота, влиза в болезнен конфликт с чувството за вина на Винченцо, което си съперничи единствено с нежеланието му да признае дори пред себе си, че и той се страхува кой ще бъде, ако не е бащата, грижещ се за болната си дъщеря… Оттук и различният финал, който предлага филмът на Серджо Кастелито, неочакван, но не по-малко логичен в лоното на модерното време и може би дори по-оригинален от предложението на Еторе Скола.

„Книжарница в Париж“

Съзерцателният ритъм се редува със задъхани интермедии, монтажът сякаш пропуска части от разговори и сюжетни изложения и цялостната организация на фабулата на моменти създава усещане за дисхармония, която доста напомня за начина, по който Йоланда изважда Винченцо и зрителя от зоната им на комфорт. Актьорското присъствие е сред сериозните достойнства на филма, особено това на лъчезарната Беренис Бежо, но истинското очарование на тази меланхолична приказка за любовта достига до зрителя най-вече чрез нестандартната партитура, избрана от Серджо Кастелито – привиден сценарен хаос и философско несъвършенство, изтъкано от делнична поезия.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияРазбягвания или как обитаваме образите
Следваща статияСлонът в стаята