0
2412

Меланхолията на Тарантино

„Имало едно време… в Холивуд“

Ако харесвате Куентин Тарантино заради специфичния стил на разказване, избор на истории и визуални решения, „Имало едно време… в Холивуд“ ще ви постави в трудна ситуация (както сигурно са се чувствали феновете на Пол Томас Андерсън след премиерата на „Ще се лее кръв“). И не става дума толкова за качествата на филма (които със смяната на гледната точка лесно се превръщат в недостатъци), колкото за „лоялността“ към творческата естетика, защото независимо дали се възторгва от „лудориите“ на Куентин, или въздиша отегчено след поредното доказателство за неговата „откаченост“, зрителят знае точно какво може да очаква, когато чуе името му. Случаят с „Имало едно време… в Холивуд“ не е точно такъв. Защото новият филм на чешита от Тенеси е положен върху два принципно изключващи се наративни подхода: класически жанров разказ от златните години на Холивуд и запазената хулиганска марка „Тарантино“. Като единият е на повърхността, а другият се подразбира, но съвместимостта им е оставена на благоразположението и умението да се чете между редовете на зрителската аудитория.

„Имало едно време… в Холивуд“

Обяснение в любов към златната ера на Холивуд

На сюжетно ниво „Имало едно време…“ е хем концентриран върху съдбата на главните персонажи, хем неусетно бродиращ мозайка от съдби в компанията на измислени образи и  реални личности. Действието се развива през 1969 г., а американската фабрика за мечти се трансформира в безжалостна киноиндустрия. Тук са бившата уестърн звезда Рик Дълтън и приятелят му, дубльорът Клиф Бут, разни продуценти, актьори и технически кадри от снимачната площадка, но също актрисата Шарън Тейт – съпруга на Роман Полански, бившият ѝ любим Джей Сибринг, Брус Лий и хипитата от сектата на Чарлс Менсън… В тази плоскост от своето битие филмът на Тарантино е своеобразна равносметка на една изтляваща актьорска кариера, обградена от суетата на филмовите среди и заплахата на телевизията, която измества магията на киното. И ако не сте чували за трагедията с Шарън Тейт, постепенно ще спрете да различавате реалност от фикция, потапяйки се в един слабо наситен със събития, но неусетно разгръщащ се и обгърнат от много емоции роман в добрите традиции на старото американското кино. От гледна точка на фабулата, на екрана не се случва кой знае какво, но това „бездействие“ е в пълен синхрон с носталгията по отминаващата слава (за Рик) и изгубената невинност (с края на една епоха). Самосъжалението и ниското самочувствие на звездата любопитно контрастира с мълчаливата стабилност на неговия дубльор, приятел и личен асистент – сякаш Клиф Бут не е от същото измерение, а символизира изгубения свят на непоклатимите каубои, в които Рик Далтън доскоро се е превъплъщавал. Като двете страни на една монета заедно те олицетворяват залеза на класическия Холивуд, но и надеждата за оцеляване. Леонардо Дикаприо и Брад Пит са неустоимо перфектни в ролите си – най-доброто постижение на този филм.

„Имало едно време… в Холивуд“

Авторската идентичност

В началото все още сте нащрек, защото гледате филм на Тарантино все пак. Но с напредване на времето, докато се чудите къде са изчезнали дългите „дълбокомислени“ (и главно безцелни) монолози, към които тази история за приятелство спокойно би могла да предразположи, и най-вече кога ще влязат стрелците, бдителността ви е приспана. До степен, че можете да пропуснете дребни детайли в поведението на героите, които напомнят за режисьорския стил. Разочаровани или не от липсата на динамика и истинска интрига, от време на време си позволявате да се зачудите докъде ще отведе тази меланхолия. Леко уморената „умиротвореност“ на сюжета достига своя връх в епизода с изоставеното киноранчо, когато всеки момент нещата аха да вземат свиреп обрат, защото всички знаем какво би се случило при подобни обстоятелства, ако се намирахме във филм на Тарантино, но… явно не сме.

Разказ в разказа, лирично отклонение, прикрита ирония – режисьорът не може да устои на всички изкушения, но като цяло се налага усещането, че по-скоро си играе с очакванията на зрителите, докато е зает да прекроява историята и да се изплъзва от правилата на жанровете, покрай които минава. Като ерудиран киноман, той отново се възползва от митологемите на Холивуд и не пропуска автоцитати, но те са умерено (или недостатъчно – в зависимост от зрителските предпочитания) засети в изтощения терен на американската филмова индустрия.

Сянката на смъртта е надвиснала над „Имало едно време… в Холивуд“ в по-голяма степен, отколкото над който и да е ексцентричен, разрушителен филм с марката „Тарантино“. Сякаш изпаднал в мрачен размисъл, режисьорът си е позволил лукса да помечтае какво би било, ако киното имаше властта да променя хода на събитията. Затова подготвянето на почвата за реална житейска ситуация и заобикалянето на нейното случване е сред добрите попадения на филма, ако зрителят има необходимата историческа подготовка да го осъзнае. А отприщването на целенасочено удържаната опустошителна енергия леко напомня за катарзиса от филми като „Догвил“ на Ларс фон Трир… Между очакването и резултата трудно ще прецените дали наистина харесвате филма – дайте му време.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияНации, конструкти, история
Следваща статияРошави срещи със света