В кое село съм? Къде съм? Неизвестността около името на мястото дава винаги добър резултат при мен. Неизвестността ме прави силен и мотивиран за живот. Когато завали и вятърът стане септемврийски, аз изгубвам имената и посоките, обърквам се и започвам да се чувствам защитен. И спя в ембрионална поза. А аз не искам да бъда такъв. Аз искам да бъда унил и меланхоличен. Радвам се погледът ми да се дави в прахта на селото, името на което не знам, а радостта от меланхолията и потъването ме прави щастлив. Това, че се усещам щастлив, на свой ред ме прави неудовлетворен и меланхоличен, защото аз не искам да съм щастлив, а искам да съм меланхоличен. От това, че съм меланхоличен, както вече признах, ставам щастлив и започвам да се усещам удовлетворен, което ме прави нещастен, защото разбирам, че вече не съм нещастен и меланхоличен…
Защо бъбря тези квази-диалектически глупости. Защото възобновеният наскоро парламентарен сезон затвърди доста скоростно подозренията, че ще донесе нелепости. Изработването на така желания нов Изборен кодекс е предвидено като че ли да се направи набързо, а видът му явно ще бъде максимално удовлетворителен само за неговите автори и няма да съдържа някаква, пък била тя и свенлива, меланхолия. Тук под меланхолия разбирам неудобство от цялата нагласеност на нещата, както разбрахте. Комисията (временно съществуваща) по създаването на реформиран закон за изборите ще работи в сътрудничество с обществен съвет, разбра се вчера, от който се очаква да донесе така нужното днес на политиците ни гражданско участие. Лошото е, че пак мирише на симулация. Още от февруари насам реалното включване на „гражданите“ във властта се експлоатира активно като стратегическо оръжие в играта на влияния и нерви. Всякакви „граждански“ лица бяха междувременно промотирани, рекламирани завидно професионално и активно, а след туй обработени и разработени, за да бъдат ефективно употребени в крайна сметка от едни или други съперници в състезанието. Кой точно какво взе и даде в процеса на тази търговия с личности, няма да коментирам. Кой кого купи и кой се продаде, се знае. Важното е, че общественият съвет към временната парламентарна комисия се пръква малко на две, на три и малко частно. Основания за неговото създаване, както и за избора на неговия състав, разбира се, ще се намерят и ще бъдат представени охотно. Отклоняването на поканата за участие в съвета, което някои уважавани обществени организации си позволиха, е явен знак обаче за партизанските основи и на този проект за сближаване и дори сродяване между професионалните политици и техните работодатели. Ще рече, гражданите. Както и за партизанските черти в характера на някои от споменатите организации безспорно.
Паралелно с това се роди и друг сюжет, но свързан по някакъв начин (генетично) с първия. Авторитетни депутати от „Коалиция за България“ в синхрон и с пристегнати вратовръзки и панделки се възправиха срещу СЕМ, БНТ и БНР. Да, аз работя за обществената телевизия. Това се знае. Но ще кажа най-почтено и съвестно, че глупаво организираната офанзива срещу БНТ и БНР донася единствено срам и позор на своите родители. Навикът да бъдат обвинявани тези две медии в недобросъвестност и пристрастност винаги, когато не са толкова гальовни към силните на деня, колкото се очаква от тях, ни е отдавна познат и си остава синдром, проявяван отново и отново от представителите на политическата класа в България. Свикнали сме управляващите да са свикнали с представата, че са носители на естествени права над държавните радио и телевизия. Последните изявления в парламента по адрес на обществените медии доказаха за пореден път, че и днешната власт не прави изключение. Спомнете си, че не беше никак отдавна, когато самият председател на Народното събрание си позволи да заплаши открито с бой с пръчка двете институции. Нищо екстравагантно няма в това поведение на управниците, за съжаление. И все пак в момента има нещо малко по-особено. Просто ситуацията е по-различна от друг път. Така е, защото цяла България знае и говори за състоянието на медийния бранш и за приликите между медиите и зарзаватите от сергиите на петъчния пазар. Цяла България знае за медийната група, която обслужва актуалната власт и която се отъркваше похотливо и безсрамно в предишната, без да спазва минимална журналистическа хигиена. А както се знае, за тази работа се знае и в европейските институции, които още преди доста време изразиха официално притесненията си от това състояние на нещата. И да се подхвърля на съъщия този фон (независимо дали директно или подтекстуално), че точно в националното радио и националната телевизия журналистическите стандарти не се съблюдават достатъчно коректно, както и че БНТ и БНР са длъжници на българското общество (защото покрай свободата на журналистите пренебрегвали свободата на гражданите!) е просто нагло и напълно безочливо.
Цяла България знае също така защо двама много известни телевизионии журналисти вече не работят там, където работеха доскоро, а вече седят на аналогични столове, само че собственост на един от основните конкуренти на телевизията, за която работеха двамата доскоро. Но както изглежда в България знанието продължава да не означава почти нищо…
И тъй като говоря за свободата на журналистите в обществените радио телевизия, ще си позволя да ви предложа част от един мой текст, който скоро ще прозвучи в ефира на БНТ:
Имам чувството, че автобусът става нещо като символ на най-новото ни време. Не мислите ли? Защото преди да дойде безвремието, сиреч към края на юли, един бял автобус събра погледите и енергията на нацията. А на четвърти септември хората от автобусите (рейсове шарени- и бели, но и сини, червени и зелени) се изсипаха на паветата и животът в главния град на България направо избухна с нова, страшна сила. Сетне по разните телевизионни формати се разправяха кой колко автобуса бил поръчал. Ама кой го интересува тази сметка, бе, хора, като в същото време се разбира, че с „Авиоотряд 28“ можеш да летиш до луната! Затова сега специално създадена комисия обследва летателните навици на предходните господари на „Авиоотряд 28“. Кой ще ти се занимава с автобуси на тоя фон, кажете ми! Даже (оня ден ли беше, по-оня ден ли) се разбра и друго – че е възможно да хвръкнеш на крилата на отряда и до Юпитер и Марс. Взети при това заедно.
Междувременно чухме, че, без да сме се усетили, с нашето общество е станало нещо извънредно важно. Сведоха до знанието ни, че той, социумът ни, най-сетне се е освободил от полицейщината. Еха! В естествено и непринудено композиран ансамбъл двама души-единият министър-председател, другият – водач на либерален политически субект, обявиха края на полицейската ера в България. Застинахме. Поне в моите очи избиха сълзи на облекчение и благодарност.
А, щях да забравя. Пак по четвърти, пети септември друг един дует се разпя с различна мелодия. Музикалният мотив не беше особено оригинален, но за сметка на това текстът се получи добър. Ти го побутна по време на конгреса, произнесе речитативно единият певец. Да, ама ти го създаде, изпя другият. Какво да се прави, музиканти. Работата им е да композират.
Но да не забравя и за ощипаните моми. Същите са най-вече реформиращи и реформиращи се. Може би понеже още търсят себе си и политическата си сексуалност, се държат малко неуравновесено със своите кандидат-съпрузи, които са им родственици по линия на ЕНП. Може би се страхуват от кръвосмешение момите. И все пак казаха, че чакат да им се чука много силно по вратата. Тогава можело и да отворят. Работата май наистина ще стане. Стига да не му писне на жениха по някое време още преди сватбата.
Отива си лятото, а с него и сладкото и топло безвремие. На добър час, приятели през новата трудово-парламентарна година!
