0
2168

Мелодията на първите години

„Амстердамски блус“, Арнон Грюнберг, превод от нидерландски Мария Енчева, издателство „Колибри“, 2018 г.

Излез навън. Срещни се с хората. Наблюдавай ги. Говори с тях. За да си добър писател, трябва да си добър шпионин. А само като си добър шпионин, ще можеш да пишеш добър диалог, горе-долу така звучеше рецептата за добро писане на холандския писател Арнон Грюнберг, който преди две години се срещна с българската публика.

Сега у нас излиза и дебютният му роман – „Амстердамски блус“, написан през 1994 г., и можем да проверим дали Грюнберг се е придържал към това схващане още в началото. Този дебютен роман има две важни награди като „Антон Вахтер“ и „Златното заешко ухо“, а критиката го сравнява със „Спасителят в ръжта“.

Самият Грюнберг е роден в Амстердам, живее в Ню Йорк вече от двайсетина години, автор е на дванайсет романа, преведени на повече от трийсет езика, носител на много награди, включително и награда за цялостно творчество, въпреки че е едва на 47 години. Пише статии и се занимава с журналистически разследвания. Познат е у нас с романа си „Тирза“, в превод от нидерландски на Мария Енчева, и с едноименния филм, заснет по него. Сега „Амстердамски блус“ излиза отново в превод на Мария Енчева.

В „Амстердамски блус“ Грюнберг фокусът е върху младежките години – какво е да бъдеш сърдит гимназист и син в семейството на еврейска двойка, където майката има навика да ругае и да троши порцелановите сервизи за нищо, а бащата се определя като агностик и отказва да благослови хляба. Какво е да не знаеш в каква посока да поемеш и да живееш с позата, че светът ти е безразличен.

По онова време ходех с дълга коса, която падаше по челото и врата ми на ситни ангелски къдрици. Не си ги миех, защото от миенето косата ми цъфтеше. Не ходех и на фризьор, тъй като къдриците прикриваха някои части от кожата, които не желаех да излагам на показ. Но пък си търках зъбите редовно и сегиз-тогиз изстисквах по някоя пъпка. Четях „Футбол Интернасионал“, понеже се вълнувах от футбол, и хващах влака за Утрехт без ясна идея какво ще правя там, пише Арнон Грюнберг.

Бунт срещу порядките, изключване от училище, безкрайно обикаляне по улиците и безкрайно висене в кафенетата, първи любовни разочарования и срещи със случайни момичета, това е светът в дебютния роман на холандеца, който твърди, че „да плачеш от любов е грехота“.

И да – тук авторът отново е ироничен и непредсказуем. Иронията и усетът за абсурдни ситуации са сред най-силните му инструменти. Не е трудно да се открият автобиографични моменти в този роман. Не само че героят носи името Арнон Грюнберг, но и самият писател наистина е роден в семейство на еврейски емигранти, а майка му е сред оцелелите от Аушвиц. Дори преди две години в Германия излизат мемоарите ѝ  – част от семейната история, която Грюнберг твърди, че никога не се е изкушавал да разкаже в роман. Но по думите му – от семейството си той наследява любовта към книгите и това е неговият начин чрез литературата да подреди света. Може би затова писателят, когато беше в София, каза: „С писането си отмъщавам на действителността“.

 

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияАсфалт
Следваща статияВ памет на моя съпруг