0
904

Меркуцио Полински или нежността като начин на живот

Меркуцио Полински в книгата на Генадия Кортова не е човек, макар да си има име и фамилия. Той е малко мишле. Става дума за една добре разказана история с подзаглавието „Приказка за деца и възрастни“.

Меркуцио Полински в книгата на Генадия Кортова „Автобиографична книга на Меркуцио Полински. Приказка за деца и възрастни“[1] не е човек, макар да си има име и фамилия. Той е малко мишле. Още в началото ще кажа, че това насочва размислите ни към една много стара традиция. За връзката между мишките и хората. Тази връзка е описвана както в приказките, така и в литературата за възрастни. От детството помним как в „Котаракът с чизми“ на Шарл Перо котаракът надхитрява човекоядеца и той сам се обрича на гибел, като се самопревръща в мишка. Дълга би била поредицата от примери в българската класичeска литература за деца, като започнем от Константин-Величковото „Котка и мишка“ или „Писана“ на Цанко Церковски, където мишките се заканват на котката да я хванат и да си отмъстят. Героят на Васил Ив. Стоянов („Юнашки рев“) се пише за голям юнак, който не се страхува нито от петел, нито от куче или котка, но при вида на мишка надава юнашки рев. В „Пет мишленца сивички“ на Веса Паспалеева историята е драматична – жертва на лакомията си стават двете най-малки мишленца, които попадат в лапите на маца. Когато Дядо Плъхчо смръщено ги брои пред вратичката при връщане, тях ги няма. Как мишленцето е надхитрило бабата и е намерило орехчетата в торбата, които тя е скътала, научаваме от „Хитрото мишленце“ – пак от Веса Паспалеева. В съврeмeнната българска литература за деца мишлетата като персонаж също често се срещат. Трябва ли да припомняме и индустриалната империя на Дисни – „Мики Маус“.

От литературата за възрастни ще се насоча само към класическата драматична новела – която е и филмирана – на Джон Стайнбек „За мишките и хората“ (1937г.) – една метафора. Тези отношения на човека с мишката са обект дори на психоаналитичната мисъл – случаят, описан от Фройд в „Човекът плъх“. Може би при едно по-детайлно изследване на зоофобията, в частност от мишки, която е обект на психоаналитичната мисъл, ще разберем генезиса на отношенията на човека с мишката, както и защо тя става обект на литературата – може би „опитомявайки я“(лисицата в „Малкия принц“ на Екзюпери му се примолва: “Опитоми ме!“), човек иска да се пребори с фобията си.

Да спрем дотук. Но защо мишка и то – Меркуцио Полински. Това може би знае само авторката. Може дори да ни се стори малко претенциозно такова оличностяванe на мишлето. По-важно е, че това е една добре разказана история с подзаглавието „Приказка за деца и възрастни“. История, която ни пленява с нежността и интелигентността, с искреността и финеса си.

Ще се върна отново на името. Там е заложена артистичността на замисъла. Защо Меркуцио? Името е на емблематичния герой на Шекспир, приятелят на Ромео в „Ромео и Жулиета“. Освен това – Полински, фамилия, която чудесно би пасвала на кинорежисьор. Всъщност авторката пояснява как това мишле, което се крие на рафтовете на библиотеката на писателя Пол и наднича зад дебелите томове на Шекспир, Флобер и други прочути автори, е получило името  от майка си, която много е обичала Шекспир, а Меркуцио е бил неин любим герой.

Тази книга ни говори за много неща. От екзистенциалните въпроси – за живота, смъртта, любовта, собствената същност, до катадневните неща – да забелязваш мравките, цветята, радостта от това да си част от този свят и да го споделяш с близките и любими хора край теб. Тук е мястото да кажем, че това е отговорът на Генадия Кортова на вечния въпрос за смъртта и за това дали и как да се говори и пише за нея в произведенията за деца. Децата от малки се сблъскват с екзистенциалните въпроси – как съм се появил на този свят, какво е било преди да се появя… Това епистемологично любопитство е заложено у детето и то върви успоредно със сексуалното любопитство – защо момче или момиче. Проблемът е, че с оскъдния си житейски опит детето се изправя понякога пред много трудно разрешими психологически задачи. Затова книги като тази дават възможност на детето да разбере и приеме, да се сприятели с чувствата си, свързани с разбирането на небитието.

Авторката не се колебае да говори за страховете човешки и тяхното преодоляване. Всичко това в книгата е постигнато чрез приказната форма, през очите на детето Роза, дъщеря на писателя Пол и, разбира се, през погледа на Меркуцио Полински, съчетаващ детско учудване и природна мъдрост. Толкова неща, сварзани с откриването на света, иска да ни сподели Меркуцио. Още в началото младата авторка ни запознава с характера на своя герой. Едно от качествата на това малко мишле е, че то възприема света със сърцето си. Отново асоциациите с Малкия принц, който твърди, че най-същественото се вижда не с очите, а със сърцето. Още от малък Меркуцио е имал щастието да разбере кой е – каква е неговата същност и може би мисия. Възторгът му идва от откритието: „Аз сам радост!“. Той не само е добил усещането, но и необходимостта да споделя и дарява тази радост в света.

Още в първия си досег с обитателите на тази къща – Пол и Роза, Меркуцио ще усети, че стаята като че ли е пълна с ангели и най-прекрасният от тях е малкото момиче Роза, с прекрасни очи и коси. Ще усети също вълшебството на миговете, когато бащата чете на Роза. Той иска да бъде като Пол – висок, строен, красив и като него да е най-великият писател. И тогава Меркуцио не може да сдържи възторга, напиращ в гърдите му: „А слушайки приказките на писателя, аз бях много повече от мишка – аз бях мечтаещо същество.“

И понеже полагаме това тълкуване в по-широк литературен и културологичен контекст, който отпраща, разбира се, към други екзистенции, тук отново се сещам за психоаналитичната трактовка, изразена в послеслов от д-р Давид Иерохам към Фройдовия случай „Човекът плъх“, който е наречен „Човекът, който отказа да бъде плъх“. Разбира се, това е в света на възрастните, на тънката граница нормално/патология, но поривът може би е същият – да се заявиш: „Аз съм!“.

И още нещо ще ни напомни Меркуцио Полински – че, когато много силно мечтаеш за нещо, толкова неистово, че го искаш с цялото си сърце… то неминуемо ще се случи. Ето че мечтата му Пол и Роза да го забележат, погалят и да разговарят „над дълбоките и прозорливи теми на някоя увлекателна книга“ се сбъдва. Мишлето става част от живота на Пол и Роза. Това специфично приятелство между хората и мишлето обогатява живота и на двете страни. Това, което фабулно се случва е, че Пол учи мишлето да чете, а Пол и Роза чрез Меркуцио ще преодолеят по-малко болезнено всичко, което се случва в този дом. А това, което се случва в душата на едно малко мишле е, че то разбира, че има болезнени неща в живота като раздялата, като това завинаги да изгубиш любимата си жена и дете, но също, че това е начинът през трудното да израстваш. Пол, от своя страна, ще бъде благодарен, че до края на изпитанията Меркуцио е до него като най-верен приятел. Той също открива по свой начин възможността да се сприятеляваме и може би „опитомяваме“ нашите иначе фрустриращи ни преживявания. Александър Геров говори в стиховете си така на болката: „Болко, болко, болчице“ – приласкава ли я, опитомява ли я, по-малко ли боли така?

Нееднократно видяхме колко фино, ненатрапчиво и деликатно авторката поднася драматичните и драстични истини от житейската история на Пол и Роза. Всъщност фабулното е само загатнато. В един момент Меркуцио забелязва, че те двамата излизат от къщата и се връщат след това напрегнати. Смущението за него идва, когато забелязва, че прекрасната коса на Роза започва да окапва и той си мисли, че и тя като животните си сменя козината. Само едно дете-мишле може така деликатно да изрази тази драматична ситуация.

Книгата на Генадия Кортова има и класическата архитектоника на познатото вплитане на приказка в приказката. Така през символиката на вплетените три приказки ще се открият пред читателя още и още нови послания и семантични пластове. От първата приказка ще разберем за омагьосания принц с издялано от лед сърце. Може би асоциациите ни и тук ще са към класическите приказни образци – „Снежната царица“ на Андерсен и превърнатото на късче лед сърце на Кай. Това отново ни навежда на мисълта колко възможности откриват и пред съвременните автори на литература за деца класически мотиви и сюжети, колко нови трактовки, вълнуващи въображението, може да има. Тоест един феномен, който теоретично бихме нарекли миграция на сюжетите.

Втората приказка е приказка за страха. Тук е една от многото сполуки на авторката. Най-страшен е самият страх. И когато се изправиш пред огледалото на страховете си, виждаш, че те се смешни, жалки и… са същества, които се страхуват от теб. Ти можеш да ги победиш.

Третата приказка е, може да се каже, кулминацията в смисловото и емоционално поле на разказваната автобиография от Меркуцио Полински. Приказка за любовта. Тя е и неговото признание в любов към Роза, най-прекрасната за него принцеса. Затова и той се персонифицира и идентифицира с Принца в тази приказка. Тя е приказка и за неосъществимото. Роза скоро ще отиде в друг свят. Но това е приказка за вечната любов, за това какво е да живееш, когато някой завинаги е в сърцето ти. Приказка за неунищожимата любов, която е като сън, за това как възприемаш света винаги през мисълта и усещането за другия. Когато Меркуцио стига да края на тази приказка, която разказва на Роза, тя го дарява с последната усмивка на своето „благодаря“.

Има и един особен нюанс в книгата. Малкото мишле ще бъде до Роза в последните ѝ дни и часове на тази земя. И тогава то ще се превърне в тези, „които тъжат тайно настрани“. Колкото и странно да е, точно Пол, който преди това е загубил и майката на Роза, ще произнесе една вълнуваща апология на тъгата: „Понякога всички по малко тъжим. Това са онези красиви моменти в нашия живот, когато ясно осъзнаваме кои сме в действителност. Аз понякога тъжа, когато съм самотен. Тогава откривам, че имам нужда от прегръдка…“

Едни от най-сполучливите страници са описанията на последните събития в книгата. С много вълнение авторката описва последните часове на Роза на тази земя. Бунтът на Меркуцио към несправедливостта да си безсилен пред съдбовното. Сълзите на Меркуцио са превръщат в розова мъгла. Той забелязва, че тази розова мъгла се разлива из стаята и покрива цялото тяло на Роза, усеща нейната величествена същност и разбира, че повече не може да ѝ се противи.

Исках да цитирам последните думи на Пол към Меркуцио и колко човешки звучат. Сега се замислям – дали са човешки, дали миши, дали на всяко същество. Ето ги:

„Мило мишле, запомни, никога повече недей да тъжиш самотно настрани. Обърни се към онези, които най-много те обичат, и тогава, в техните прегръдки заплачи“.

Така, в тази светла тъга, мекота и приглушеност завършва автобиографичната книга на Меркуцио Полински. И всичко това е предадено с мяра, без да се стига до неудачен мелодраматизъм.

Безспорен факт е колко много допринасят за цялостното възприемане на творбата илюстрациите и дизайнерското оформление на книгата от художничката Йоана Кортова. Без тези одухотворени и пълни със светлина рисунки книгата нямаше да е същата. Те са част от общото философско звучене на приказката. Тук текст и рисунки са в една неделима естетическа симбиоза.

Ще припомня отново нещо от миналото – миналото като темпоралност, но не и като актуалност.

Добри Жотев в неповторимото си стихотворение „Нежност“ преди повече от 35 години ни сподели: „Но досега не съм открил ни подобра, ни по-дълбока мъдрост от мъдростта да бъдем нежни!“

Можем смело да кажем, че в забързаното и напрегнато ежедневие книгата на Генадия Кортова ни напомня да спрем за миг, да бъдем приласкани от тази съкровено споделена приказка, която ни учи на емпатия към другия, към различния. Тази приказка е преди всичко… нежност. „Автобиографична книга на Меркуцио Полински“ е оригинална приказка, която провокира детското въображение и усещането за удовлетворение и богатство от това да даваш, да бъдеш щедър в обичта си, да обичаш всъщност безусловно. Тя събужда способността да почувстваш своето място в света и да следваш пътя, по който те води сърцето.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия и специалността „Библиотекознание и библиография“. Магистрант към програма „Артистични психо-социални практики“ на НБУ и Червената къща. Литературовед в Института за литература на БАН. Област на научни интереси – теория и история на литература за деца; приложна психоанализа – психоанализа на литературата за деца; психодрама, философия. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.                    

[1] Генадия Кортова. Автобиографична книга на Меркуцио Полински. Приказка за деца и възрастни. Ил. Йоана Кортова. – София, Делакорт, 2015, 85 с.