0
1868

Места до поискване

Темата на пловдивския форум, зададена от проф. Галина Лардева, се отразява в експозициите на деветима участници – Албена Петкова, Антон Терзиев, Веселин Начев, Стилияна Узунова, Иван Матеев, Михаела Каменова, Павел Койчев, Греди Асса и Соня Станкова.

Куратор на Есенните изложби от 2013 г., Галина Лардева представя в своя текст, публикуван в каталога на събитието, многообразието от смисли, които влага в темата: „места на сакралното и на съзерцателното, места на паметта, места на домашното и родното, места на пътя и на неуловимите транзиторни пространства, места на отблъснатото и маргиналното, места на труд, на отдих и на развлечение, места на колекции и на дефицити“. Те „отдавна са се откъснали от непосредствения си пространствен израз“, превърнали са се в „зони на човешкото съзнание, колонии на мисълта, проекции на възможности, следи от нестихващи колебания“, в „пространства за отлагане и преработване на значения“.

В своите конкретизации тези топоси „се трансформират в разпознаваема конкретика, в артефакти, във визуални образи. Когато тяхното присъствие е трудно установимо и дори несигурно, когато топосите са битийно невкоренени, а тяхното структуриране в съзнанието не намира непосредствена изразна форма, тогава те са места до поискване“.

В нашето настояще местата сякаш са изгубили своята непреходност. „Не ние се раждаме, губим, появяваме и изчезваме – явяват се и чезнат местата“, подчертава Галина Лардева. Тя цитира френския философ Пол Вирилио, който изследва ускоряването на реалността и за когото скоростта е власт. Тя изтрива местата, прави ги ничии, кара ги да изчезват и се разполага на техните места. Тя снема конструкти като идентичност, произход, биография.

Авторите, които участват в тазгодишните Есенни изложби, имат дълбоко усещане за динамиката на процесите, чрез които визуалните образи изграждат местата.

Албена Петкова (в двора на Балабановата къща) „изгражда в картините си проекции на транзиторните пространства, улавянето на преходните не-места. Тук на преден план се разполага не делничната ситуация, а общият израз на зоналните територии с подчертаване на тяхната пограничност. Тематизирането на детското и приобщаването на топоса на играта уплътняват значенията и изразните възможности на тази пограничност… интимното пространство на домашния уют е видяно в своята междинност – като сраснала се с човека заобикаляща го среда, която едновременно пази и изолира, загръща и притиска“.

Произведенията на Антон Терзиев от цикъла „Тихи бунтове“ (на първия етаж в Балабановата къща) „ползват своеобразен кинематографичен подход към разказа. Нагласата на този подход възприема кадъра като момент, разположен сред действието в неговата континуалност, но и отстранен, дори отчужден от последователната продължителност на случващото се. И тук детето присъства като персонаж, но с вклиняването на междинния момент насред действието в изображението нахлува сепваща двойственост, разполагаща се между наивното и зловещото“.

Произведенията на Веселин Начев (в Дълбоката зала на Балабановата къща) „се изграждат в пространствата между една своеобразна класицистична рамкова конвенция (позата на телата, монохромността, патетичният потенциал) и вградената в тях фигуративна ескизност. По такъв начин рисунката присъства тук като вметка, като своеобразна автоцитатна подложка, която едновременно продължава и разколебава значенията за колорит, композиция, ракурс и патетика. Впрочем монументалната жестикулация в тези картини присъства само като набелязана програма, като рисунък, щрих и екстремна телесна жестикулация“.

Стилияна Узунова представя серия дистопични пейзажи в Къща Мексиканско изкуство. В тях „като лайтмотив се налагат яркочервените цифри на дигитален циферблат. Те по никакъв начин не илюстрират или контекстуализират целостта на произведенията или техни части, а присъстват самостойно като суперзнак – като универсален и непоискан отговор на есхатологичното нетърпение на индивида, като рефлекс на Фаустовата душа на западния човек към мига на спирането и ситуацията на края“, пише проф. Лардева.

Иван Матеев, чиито графични листове са подредени в Сводестата зала на Балабановата къща, „подхожда на пръв поглед в максимална степен антропоцентрично. Неговите графични листове извеждат човешкото тяло като инфраструктурна мрежа, като карта, върху която се наслагват кодифицирани схеми. Отвъд предела на средата и по-точно в нейната условна и клаустрофобична рамка се разгръща интензивна експресия, извеждат се проекции на вътрешни състояния, създават се внушения на един своеобразен танцов рисунък“.

Скулптурите на Михаела Каменова в двора на Къща Мексиканско изкуство „интерпретират образния потенциал на устойчиви знакови комплекси. Нейните композиции „Възход“ и „Зенит“ проблематизират пресичанията и отстоянията между различни архетипни фигури: кръга, стрелата, рамката… Вместо доминацията на един или друг прочит подобна художествена задача открива богати възможности за ритмизиране между отделните съставни елементи, на излизането на преден план на чисто синтактичните отношения на сглобки между равнини, векторни елементи, на пластичните преминавания между носещи конструкции и съдържателни акценти, на свързване и разделяне между различни материали“.

Произведенията на Павел Койчев, създадени за Есенните изложби, са в двора на Къща Хиндлиян. „В неговите пластики и процесите на последователно стилизиране са в стихията си, и изборът на материал получава конкретна функционална и жанрова насоченост. В основата на тези произведения се разполага един класически подход към човешката фигура и към нейните възможности за свързване с другите и с околния свят… Неговите фигури биха могли да бъдат както предкултурни, в известен смисъл предчовешки, така и футуристични, оформени от форматиращия натиск на едно сякаш следцивилизационно развитие. И в същото време тези фигури обитават собствената си пластична характерност. Те сякаш тръгват към гротеската, но не са гротескни, посягат към маската, но не са образи маски, напомнят за значенията на алегорическите щрихи, но не присъстват в алегорически проекции. В този смисъл абсолютният, затворен в собствената си стилизираност фигуративен тип на Койчев е в състояние да се надгражда единствено от вътрешни за своята система елементи.“ 

Произведенията на Греди Асса (на верандата на Къща Хиндлиян) „излъчват неподправена радост от материала и играта на цветовете, внушават усещане за спонтанност и непринуденост. Те са създадени като своеобразен творчески дневник, като отклик на моментни състояния, неуловими по пътя на мисловната рационалност, но отчетливо присъстващи на територията на жеста. В този план тук абстрактната форма не се явява програма, чрез която художникът се насочва към изпълнението на непосредствена задача, а временно убежище на идеята, несъществуващо в разпознаваемата действителност място, в което може да бъде уловена една индивидуална чувствителност. Тук нарисуван е мигът – с меланхолията и красотата на сепването, на излизането от делничния порядък, с всички характеристики на личното неповторимо преживяване“.

За поредна година Есенни изложби представят фотография: цикълът на Соня Станкова „Аплаузи“ е разположен в Маазата на Къща Хиндлиян. „Темата за пътуващите циркови артисти има принципно ясни и устойчиви фокуси“ – отбелязва проф. Лардева. „В нейната интерпретация тези места изглеждат като пространства на всекидневна фантасмагория, на спонтанно случващ се празник, на урбанистична ерзац-магия. Същественото за трансформационните процеси на този образ в „Аплаузи“ е наслагването на различни проекции на мястото. Това наслагване води до усещането, че не артистите, а техните места на присъствие пътуват.“

Националните есенни изложби в Пловдив продължават до края на септември.