Актьор от театралната сцена, от малкия и големия екран, ректор и преподавател в Театралната академия във Варшава, режисьор и артистичен директор на полския Teatr Narodowy – той вече е и почетен доктор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Публикуваме академичното му слово.
Последните дни на март 2019 г. Още не е отшумял тазгодишният София Филм Фест, в който на фокус бе полското кино с присъствието на трима големи – Агнешка Холанд, Кшищоф Зануси и Павел Павликовски. И изведнъж още едно любимо за българите лице от полския екран се материализира пред публиката. Актьорът Ян Енглерт пристигна по покана на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, за да бъде удостоен с титлата Doctor honoris causa. Заслужена, разбира се. Не само с ролята на отец Ередия от филма „Осъдени души“, реж. Въло Радев, а с дълголетното посвещаване на изкуството като преподавател, декан и ректор на Театралната академия във Варшава и артистичен директор на полския Teatr Narodowy.
Ян Енглерт не може да бъде наречен „актьор на Вайда“. Ала именно два от трите филма на легендарния режисьор, в които се снима, някак пророчески очертават пътя му през екрана. Като момче имах романтични претенции към съдбата, че съм се родил прекалено късно, за да воювам и загина за родината – коментира през 2008 г. Енглерт в интервю за Dziennik Polski. – В срещите с Вайда има някакъв код. От моя житейски и професионален старт с ролята на малкия свързочник Зефирек по време на Варшавското въстание във филма „Канал“ до срещата ни 50 години по-късно, когато Вайда ме превърна в Генерала от „Катин“. Това е символично. За мен като актьор и за моя житейски път.
Той е роден е през 1943 г. във Варшава. Мечтае да стане спортен съдия, но тийнейджърското му киноприключение през 1957 г. с „Канал“ решава по-нататъшната му съдба. През 1964 г. завършва Висшето държавно театрално училище в полската столица и веднага е ангажиран в трупата на Teatr Polski. Ако обаче го попитате днес за този период в кариерата му, едва ли ще усетите радост в гласа му. Преди да започне да играе сериозни, големи роли (напр. в Irydion от Зигмунт Крашински, 1966), дълго влиза в незначителни персонажи.
Киното
Преломът настъпва през 1968 г. след успеха на Notes (пиеса от Зджислав Сковронски, режисьор Йежи Антчак) – тв театър, отличен с престижни награди от международни фестивали, вкл. от току-що основания у нас „Златна ракла“. Енглерт изпълнява главната роля на Стефан Белак, безработен интелигент, без дом, без документи, бродещ със случаен познайник в търсене на щастието. Забелязва го режисьорът Кажимеж Кутц и го кани в двa филма от своята т.нар. „Шльонска сага“ – „Солта на черната земя“ и „Перла в короната“.
Днес в списъка с кинороли на Ян Енглерт са повече от сто превъплъщения.
Давам си сметка колко важна е случайността – казва той през 1997 г. – Изиграх множество добри роли, които не бяха забелязани, както и няколко фатални или средни, които бяха наградени. Винаги ме е боляло, че най-голям успех ми носеха неща, които се отнасяха по-скоро до моята психофизика. Няма справедливост в тази професия, а успехите са плод не само на таланта и уменията.
Най-голяма популярност му носят ролите в тв сериалите: Polskie drogi на Януш Моргенщерн, (1976), „Нощи и дни“ на Йежи Антчак (1977), „Кукла“ на Ришард Бер (1977), „Семейство Поланецки“ на Ян Рибковски (1978), „Майки, жени и любовници“ на Юлиуш Махулски (1995). Две от тях са в култови заглавия: Зигмунт, един от главните герои в Kolumbowie на Януш Моргенщерн (1970), екранизация в четири части по романа на Роман Братни за войници от Армия Крайова, участвали във Варшавското въстание през 1944 г., и Раймунд Вротек – оператор от Полската кинохроника, а после и режисьор на документални филми, в сериала „Дом“ на Ян Ломницки, многопластов разказ за варшавска жилищна сграда на фона на историческите промени в следвоенна Полша (1980–2000). Публиката обожава духовития Раймунд, негови реплики и досега се използват като крилати фрази.
По обясними причини, произтичащи от впечатляващата му външност, Енглерт често е канен за роли на красавци и галантни кавалери. Влиза в кожата и на обикновени, симпатични, почтени и уважавани мъже, често обсебени от благородни идеи или страсти. Едва към края на ХХ век режисьорите започват да го показват в по-различна светлина: като Ярек Бронко от „Плъх“ на Ян Ломницки (1994), Хуба в екранизацията на Кажимеж Кутц по романа „Слава и чест“ на Ивашкевич (1997), бандита Липски в двете части на „Килър“ на Юлиуш Махулски (1997). Няма как да пропуснем и разтърсващите му роли в „Катин“ (2007) и „Татарак“ (2009) на Анджей Вайда.
Театърът
Въпреки несъмнените успехи на екрана, най-важното място за Ян Енглерт си остава театърът, доказателство за което са неизброимите роли, оценени високо от професионалната критика. След петте години в Teatr Polski (1964–1969), той се премества в трупата на варшавския Teatr Współczesny (1969–1981), после отново се връща в Teatr Polski, а от 1997 г. е неизменно в Teatr Narodowy, като от 2003 г. досега е и негов артистичен директор. Сред най-значимите му сценични превъплъщения са Леон в „Майка“ от Виткаци (1970), Вацлав във „Вацлав“ от Мрожек (1982), Конрад във Wyzwolenie от Виспянски (1982), Бартоджей в „Портрет“ от Мрожек (1987), Ричард III в едноименната пиеса от Шекспир (1993). На сцената на Teatr Narodowy играе Крал Лир (1998), Гаев във „Вишнева градина” от Чехов (2000) и др.
Режисьор, педагог, директор
От края на 70-те години на ХХ век актьорът започва и да режисира. Вдъхновен е от драматургията на полските романтици, от изкуството на Виткаци и пиесите на Чехов. Реализира за телевизионния театър най-значимите полски драматични текстове: Irydion, много рядко поставяна творба на Крашински (1982), Kordian на Словацки (1994) и „Задушница” на Мицкевич (1997). Двете части на „Задушница“, режисирани от Енглерт, предизвикват сериозна дискусия и извън театралната общност за това как да се интерпретират класическите текстове от XIX век.
От 1980 г. той започва и да преподава във Висшето държавно театрално училище във Варшава (днес Театрална академия). От 1981 до 1987 е декан на актьорския факултет. Три мандата е ректор – 1987–1990, 1990–1993, 1996–2001. Твърди, че приема за свой най-голям успех създаването на Collegium Nobilium, учебен театър на мястото, където през XVIII век е съществувала сцената на отците пиаристи.
Като директор Енглерт отваря широко вратите на Teatr Narodowy за младото поколение творци като Михал Задара, Гжегож Яжина и др.
В София, след като бе удостоен с почетното звание на НАТФИЗ, Ян Енглет призна пред присъстващите в кино „Одеон“: Щастлив съм, когато имам студенти, които ме вдъхновяват, а не аз тях. Студентът не е само студент, той е нещо повече. Той е партньор. За да може човек да преподава актьорско майсторство и режисура, е необходимо да провежда индивидуални занимания с всеки. Когато в един клас има двадесет и няколко души, това всъщност са двадесет и няколко различни инструмента. И не можем да накараме една устна хармоника да свири като орган. Трябва така да обучаваме студентите си, че накрая да засвирят като оркестър. Разбира се, мегаломанията кара учителя да мисли, че той е създател и диригент на този оркестър. Но попитайте студентите ми, включително тези, които сега са в Teatr Narodowy, на кого са благодарни за това. Вероятно няма да чуете моето име. Такъв е животът. Когато не ни върви, са виновни другите; когато ни върви – заслугата е наша.
На въпрос от публиката къде смята, че е оценен по-добре – в Полша, в България или в чужбина, Ян Енглерт дори не се замисли: Отговорът е очевиден – в Полша и в България. И толкова. Нямам комплекс, че не съм получил Оскар… Знаете ли, най-прекрасното нещо на нашата професия е, че всяка вечер актьорът в театъра умира заедно с края на представлението и на другия ден може да възкръсне…
Академичното слово на Ян Енглерт
Уважаеми г-н ректор!
Уважаеми преподаватели, студенти и гости!
Изтичат вече 45 години от събитията, които свързват професионалния ми живот с българската култура. Това, разбира се, дължа на актьорската професия, която упражнявам почти 60 години. Образът на отец Ередия влезе в моя живот и сега като него стоя пред вас, поемайки риска да произнеса това слово. Но заставам и като дългогодишен педагог, университетски преподавател, изпълнявал повече от 10 години и задълженията на ректор на Варшавската театрална академия. Нека приемем всичко това като оправдание за факта, че стоя сега пред вас, вярвайки, че казаното от мен няма да бъде банално. И за да не компрометирам съвсем езиковите си умения, ще премина на полски. Което, вярвам, ще укрепи авторитета на тук говорещия…
Моят приятел, ментор, педагог и изключителен полски актьор Густав Холоубек веднъж ми каза: „Яшю, когато закръглиш 70, можеш да говориш каквото си поискаш“. Днес обаче трябва да говоря пред аудиторията на висше училище по изкуство, тоест в голяма степен не вместващо се в закони и правила, които бихме нарекли научни.
Вярно е, че преди десетина години в академичния свят науката и изкуството бяха приравнени, а това доведе до необикновен урожай от артисти – доктори и хабилитирани лица. Висшите училища по изкуствата се отказаха (може би правилно) от модела „професионалното образование в полза на теорията и науката за изкуството“. Магистърската диплома не е гаранция за творчество, а днес дори се превръща в тежест. Пътят към кариерата не е толкова каменист, по-кратък е, макар че в очите на начинаещия вероятно изглежда другояче. Ние обаче изгубихме критериите – не само естетическите, а и моралните; бъркаме понятията, смисъла и логиката на дефинициите, губим умението да се разбираме, макар това да не е симптом на нашето съвремие. Всички убеждаваме младите да се бунтуват. Но срещу какво трябва да е техният бунт?
Навремето училищата по изкуства бяха изградени на базата на отношенията майстор/калфа. Този модел отиде в забвение, не само поради публично обявената липса на майстори, а и, парадоксално, заради изсипалото се множество такива. Отново трябва да търсим ред в тези отношения и да възстановим техния смисъл. „Майстор“ не означава пост или длъжност, а авторитет. В правилните отношения майстор/калфа не майсторът търси ученици, а учениците трябва постоянно да търсят майстори. И не научната титла изгражда един майстор. Тя със сигурност не пречи, но и не е достатъчна за изграждане на това фундаментално отношение ученик/учител. Освен това разрушаването на йерархията – не само на ценностите, но и естествената йерархия на уменията, на отношенията и постиженията – смачка и вулгаризира понятието „майстор“.
По мое време майсторите бяха на върха на стълбата, която исках да изкача. Нямате представа – обръщам се към младежите – какъв кеф беше да се катериш по тази стълба. Последователно виждах стъпалата, коленете, гениталиите, черния дроб, гърдите на майстора. И когато вече можех да го погледна право в очите, знаех, че е време да сменя стълбата, за да потърся следващия майстор. А днес катурваме стълбата заедно с майстора. Особено когато неговият майсторлък буди съмнения.
Впрочем, нали майсторът е и авторитет?! А ние успяхме да унищожим и авторитетите, разчиствайки пространството за собствените си амбиции и ползи. Упражняваме професии, в които критериите, прецизиращи нашата квалификация и постижения, не се подчиняват на ясни и трайни принципи. Непостоянството на тези принципи прави възможни посредствеността и фалшифицирането на качеството. Затова за основа на нашите оценки трябва да служат занаятът, умението.
Живеем във време, в което в думата „занаятчия“ се усеща нюанс на неодобрение, а всеки, докоснал се до творчеството, се възприема като артист. И подозирам, че колкото по-малко той умее, толкова по-силна е тази негова мисъл. Спомням си, навремето на кандидатстудентски изпит в театралната академия се яви едно хубаво момче. Още с „добър ден“ започна да рецитира, половината от гласните мънкаше и фъфлеше. Една от дамите в комисията не издържа и го попита: „Извинете, но с тази дикция не можете да бъдете актьор“. А той отвърна: „Майната ѝ на дикцията, важно е талантчето!“
В една правилно устроена система от хиляда занаятчии се ражда един артист. А у нас на хиляда артисти се ражда един занаятчия. Успехът се превърна в мярка за артистизъм. Дори когато е мушица еднодневка. Днес този, който е видим в интернет, постига бързо успех – глобалната мрежа помага за появата на мними артисти. Този, който има милиони харесвания – извинете, лайкове – вероятно се смята за артист, още повече ако успехът му има и финансовото измерение…
И така – какво представлява артистът? За себе си измислих, по-скоро откраднах от моите майстори, че предпочитам първия вариант, макар на моята възраст да забравям: Артистът е този, който създава реалността. Не нахлува в създадената, а я разширява или създава нова. Някой, който се докосва до непредсказуемото, до трансцендентното; който се опитва да разговаря с божественото в нас. Не със собствените си жлези, а с това, което не можем да измерим и назовем. С предчувствието си за, пардон, божественост или, ако някой така предпочита, за духовност. С този, който – ще цитирам полския поет Словацки – не е само хлебоядец, но и ангел. Някой, който притежава вид чувствителност, която сме свикнали да наричаме „талант“, тоест изключителност.
А талантът не може да се научи. Талантът може да бъде събуден, обучен, да бъде снабден с ключове, с шперцове за отключване на врати, за чието съществуване човекът дори не подозира. Врати към нови творчески пространства. Ето, на това трябва да служат училищата по изкуства. Майсторът трябва да споделя с калфите си всичко, което е взел от своите майстори, и е обогатил в собствения си опит. И това споделяне от страна на майстора трябва да бъде безкористно, без да се налага и дори да признава правото на ученика да се бунтува.
Може би тази безкористна щафета е докосване до безсмъртието. Харесва ми да мисля така. Но ето и поредният проблем в тези отношения – свободата. Артистите обичат да огласят пред всички правото си на пълна свобода и често злоупотребяват с него, оправдавайки така псевдоартистичните си дела. Ала неограничената свобода е анархия, а границите, наложени на свободата, са робство. Проф. Зигмунт Бауман, известен полски социолог и преподавател в университети по целия свят, дава по-прецизна дефиниция за това: „Сигурност без свобода е робство, но свобода без сигурност е анархия“.
Бунтът срещу наложените ограничения е оправдан и правилен. Кой трябва да заличава границите, задушаващи творческата свобода? Самият артист. Уверявам ви, че корсетът, който доброволно нахлузваме, може да се превърне в трамплин. Но пък желанието ни да го захвърлим или поне да го разхлабим може да послужи като вдъхновение за бунт. А бунтът, както казва Стомил от „Танго“ на полския драматург Славомир Мрожек, е канара, върху която напредъкът изгражда своя храм.
Няма как да избегнем въпроса: Корсет ли е моралът? Проф. Бауман казва: „Моралът не е вярност към закона, а е отговорност пред другите хора. Аз съм човек дотолкова, доколкото си давам сметка за тази отговорност“. И по-нататък: „Спорът за границата между забраненото и разрешеното, между моралното и неморалното ще продължава, защото тези граници не могат да бъдат установени за вечни времена“.
Често издигаме лозунги за отхвърляне на всякакви компромиси като творческо кредо. Не съм убеден в правилността на подобно поведение. Според мен продължаваме да не се разбираме напълно при тълкуването на понятията. Едно от най-трудните умения е да правим разлика между компромиса и конформизма. Компромисът по принцип би трябвало да поражда разбирателство, тоест да служи на делото. А конформизмът изкривява компромиса за собствена изгода и облагодетелстване – значи руши, деконструира и вреди на делото.
Надявам се да бъда разбран: подтиквам ви към бунт в името на идеи, а не за помпане на собственото его. Артур, също герой от „Танго“ на Мрожек, навлиза в живота и търси поле за своя бунт. Първо срещу родителите си, които пропагандират абсолютната свобода, след това търси нова форма – но това търсене, разбира се, е повърхностно – търси някаква идея и стига до окончателното заключение, че няма нищо, че всичко е обезценено, навсякъде цари някаква аморфност, докато най-сетне: „Еврика! Открих!“
Ще цитирам почти дословно: „Какво може да се направи от нищото? Какво съществува, макар да няма нищо? Властта. Само властта може да направи нещо от нищото. Нима властта не е също бунт? Бунт на високото срещу ниското. На висините срещу низините?“ Можем да се досетим как завършва това откритие – всеки бунт е баща на следващ бунт, на поредното вземане на властта.
Ще припомня диалога на героите от „Танго“ Артур и Едек, представител на низините, облечени с власт:
Едек, запитан за идеи, отговаря: Прогресът, господине.
Артур: Как трябва да се разбира това?
Едек: Ами прогресът въобще.
Артур: Но все пак – какъв прогрес?
Едек: Прогресивният. Който води напред. Напред и напред.
Артур: А тилът?
Едек: Тилът също напред.
Артур: Но тогава предните ще станат тил? Зависи от гледната точка.
Едек: Еее, това не е много ясно, мътно е някак си. Но е прогресивно.
Прогресивен прогрес, който не може да бъде спрян – това е виртуализирането на живота ни. Инструментът, наречен интернет, е господар на личния ни живот, на нашето знание и чувствителност. Удобствата, които ни предлага, са твърде примамливи, за да се откажем от тях, дори за сметка на нашия хуманизъм и на нашата свобода. Още веднъж ще се позова на проф. Бауман: „Казват, че интернетът разпространява знания. Напротив, той онагледява тяхната недостижимост. Излишъкът от информация обърква, а накрая обезкуражава. Ако получавам милиард отговори на един прост въпрос, накрая ще махна с ръка на търсенето на истината и ще почна да чуруликам“.
Чуруликайки, младите хора са убедени, че имат не само правото, но и задължението да имат мнение по всеки въпрос. Ако Декарт живееше днес, неговият девиз би звучал не „Мисля, следователно съществувам“, а „Виждат ме, значи съществувам“.
Живеем във времена, в които повсеместно се злоупотребява с местоимението „аз“. „Полага ми се!“ – това е девизът на настоящето. Вероятно ви изглеждам недоволен, но не е съвсем така. Когато в мегаломанията си разсъждавам за безсмъртието, виждам негов елемент именно в безкористното предаване на знанията, които съм научил от своите майстори, на следващите поколения. Обучението е взаимен вампиризъм. Младите бунтари, навлизащите в живота младежи са невероятен афродизиак за остаряващия недоволник. Но, знаете ли… моят дядо беше моят ментор. Той изключваше радиото, когато свиреше Армстронг. „Това е пиян, прегракнал негър, а не певец“, беше неговата присъда. А на мен Армстронг ми харесваше. И когато сега, вече възрастен, изричам хиляди категорични оценки, предупредителната ми лампичка светва: „Внимание! Армстронг!“
Днес тя отново свети. Затова срамежливо окуражавам студентите: „Бунтувайте се, но търсете моралните граници на този бунт. И най-вече – използвайте въображението си. Вашето въображение, а не натрапеното, не поднесеното на тепсия от виртуалния свят, а онова, всъщност… двуизмерното. Защото въображението е майката на художественото творчество“.
Накрая е редно още веднъж да се позова на вдъхновителя на днешните изводи, проф. Бауман. Той е написал: „Интернет порталът Death Clock – сериозен портал, актуализиращ статистиката за смъртността – публикува анкета. Преди десетина години влязох в нея, отговорих на въпросите и още тогава получих присъдата: You’ve had Your Time. Have a good day. (Времето ви е изтекло. Приятен ден.)“
Оказа се обаче, че в края на моята професионална и педагогическа кариера ме очаква изненада – герой съм на днешното тържество, усилията ми са възнаградени от колеги в друга държава, от друга култура. Значи имат два пъти по-голяма стойност.
Разбира се, давам си сметка, че дължа това най-вече на своята актьорска професия. Преди 45 години съдбата ме изпрати в София. Тук срещнах прекрасни творци, прекрасни колеги, тук Въло Радев повярва в мен, чуждия, и ми повери пресъздаването на образа на отец Ередия във филма „Осъдени души“ – филм феномен, гледан от повече зрители, отколкото е населението на България. На тази роля и на този филм дължа много, както в професията си, така и в живота.
Вече няколко десетилетия по собствено желание съм член на обществото на българската култура и се опитвам да бъда неин посланик в Полша според възможностите си. В родината ми на шега казваха за мен „най-добрият български актьор в Полша и най-добрият полския актьор в България“. Остаряването, сега вече знам това, е загуба на самочувствие, на увереност в собствените сили. Благодаря на академичната общност на вашето Висше театрално училище, начело с проф. Семерджиев, за инжекцията самочувствие. Удостояването ми днес с това почетно звание е афродизиак за оставащите ми години професионален живот.
Но… внимание: Армстронг!
