Начало Идеи Дебати Паскал и празнотата
Дебати

Паскал и празнотата

Портал Култура
07.07.2023
4268

На 19 юни 2023 г. се навършиха 400 години от рождението на Блез Паскал. Годишнината от рождението на големия учен, философ и християнски мислител бе отбелязана в Софийския университет с дискусия и музикална програма. Вечерта, посветена на Паскал, бе инициирана от Фондация „Комунитас“ и катедра „История и теория на културата” на Философския факултет на СУ. Участие взеха проф. Владимир Градев, проф. Стилиян Йотов, доц. Васил Видински, Тони Николов и флейтистът Николай Стойков.

 
* * *

Владимир Градев: Неговият живот е животът на ума

Блез Паскал се ражда на 19 юни 1623 г. в Клермон, централна Франция, в семейството на Етиен Паскал (1588–1651) и Антоанета Бегон (1596–1626), в което се раждат и две дъщери: Жилберт (1620–1687) и Жаклин (1625–1661). На една годинка Блез има тежък припадък, оцелява, но през целия си живот е блед и болнав. Още с проговарянето според сестра му Жилберт той показа белезите на изключителен ум.

Началното му образование е хуманитарно, но Паскал сам насочва своите интереси и дарования към математиката. На 11 години пише Трактат за звуците, който не е запазен, а на следващата година самостоятелно открива принципите на Евклидовата геометрия. През 1640 г. публикува Опит върху конусите, а през 1642 г., за да облекчи баща си в изчисляването на събираните данъци, изобретява и конструира първата сметачна машина. През същата година възпроизвежда опита на Торичели, с който доказва съществуването на празното пространство.

Баща му пада лошо от кон, но му оказват помощ братята Дешан, двама благородници, белязани от духовността на манастира „Пор Роаял“, която отхвърля емоционалните излияния и външните набожности, като се стреми да обнови духовния живот чрез молитвата, размишлението върху големите християнски тайни и подражанието на Христос. Паскал за първи път се обръща сериозно към християнската вяра. Осъзнава необходимостта от смиряване и дори унищожаване на собствения аз, което е програмата на живота му.

През септември 1647 г. има две дълги срещи с Декарт, но двамата не постигат съгласие по нито един въпрос. През октомври публикува Нови опити върху празното пространство, които предизвикват първия спор на Паскал с йезуитите в лицето на о. Етиен Ноел, който защитава старата физика на Аристотел, отхвърляща съществуването на вакуума.

На 24 септември 1651 г. умира Етиен Паскал. Смъртта на бащата е повод за дълго утешително писмо[1] на Блез до сестра му Жилберт и зет му Флоран, в което красиво и дълбоко размишлява за смъртта и умирането. Заявява, че философи езичници не могат да кажат нищо смислено за смъртта, защото я схващат като естествена за човека, докато тя е плод на грехопадението. Той подема учението на свети Августин за двете любови – към Бога и към самия себе си – и показва, че ако човек превърне своето живеене и умиране в жертвоприношение по примера на Исус Христос, тогава смъртта очиства душата от греха и тя става способна да се едини с Бог. Затова всичко, през което преминава в своя земен живот Спасителят, трябва да бъде преживяно телом и духом от всеки християнин. Скоро ще изпита с тялото си тази истина, тя ще стане осезаема за сърцето и перото му ще я изрази с най-жива сила.

През 1652 г. Жаклин, по-малката сестра, влиза в манастира „Пор Роаял“. Блез дълго се съпротивлява на званието на сестра си, особено след смъртта на баща им, боейки се, че ще остане съвсем сам, но отказът на Жаклин от всеки компромис със света се запечатва силно в душата му.

Междувременно започва да изпитва все по-силна неудовлетвореност от светския живот и научните си занимания. През септември 1654 г. наема жилище[2] в Латинския квартал, недалеч от манастира „Пор Роаял“, където посещава често сестра си.

На 23 ноември 1654 г., понеделник, „от около десет и половина вечерта до около полунощ и половина“ тайнствен „огън“ изгаря душата на Блез, опит, който той записва на къс хартия, после преписва на пергамент и носи зашит в подплатата на своята дреха до сърцето си[3]. През тази „огнена“ нощ той преживява мистично откровение на „скрития Бог”, което разрешава неговата духовна криза и го дарява със сигурност и радост. „Забрава на света и всичко освен Бог“ ще бъде оттук насетне пътят на живота му. Той не заявява, че ще стане отшелник. Няма звание за това. Неговият живот е животът на ума, работещ върху решаването на математически и физически, философски и теологически проблеми. „Забрава“ означава усилието да не принадлежи на света, да не бъде обвързан с неговите блага: успех, влияние, слава.

В края на януари 1656 г. Паскал се включва в полемиката между янсенисти и йезуити като публикува под псевдонима Луи дьо Монталт[4] „Първото писмо до един провинциалист от един от неговите приятели относно настоящите спорове в Сорбоната“. Провинциалистът най-вероятно е неговият зет Флоран Перие, който тогава живее в Клермон. В продължение на една година, писани като фейлетони с френетичен ритъм, следват още 17 „провинциални писма“, които предизвикват невиждан дотогава обществен интерес. Писмата, съчетаващи блестящо репортаж и диалог, драматизъм и комизъм, са иновативни и силни в публичния дебат. Кралската полиция безуспешно търси да открие и арестува техния автор. През 1657 г. те са събрани и издадени като книга[5] и преведени на латински.

Паскал, гениален полемист, владее съвършено изкуството на осмиването. Ироничният ефект идва от отсъствието на коментар, от привидната наивност и невъзмутимост, с които той слуша абсурдните разяснения на своя събеседник йезуит, без да реагира или пък отвръща с подигравателна двусмисленост. Диалозите с йезуита не отстъпват по комизъм от Тартюф на Молиер. 

Паскал е обвинен, че използва недостоен за християнската религия саркастичен стил. Никога почтен човек не би избрал такива възвишени теми за прицел и подигравка. По този начин той не осмива просто казуистиката и йезуитите[6], а църковния морал и християнската религия. Дълбоко вярващ и движен от праведен гняв, той категорично отхвърля обвинението, че напада самото християнство и защитава употребата на сатирата в религиозния дебат с думите: „Истината е, отци мои, че има голяма разлика между осмиването на религията и осмиването на тези, които я профанират с крайните си нелепи възгледи“. Използваните от него стилистични похвати стават могъщи оръжия на борбата с религията през века на Просвещението и след това: исторически и теоретически урок за запомняне и по-задълбочено изследване. 

През юни 1658 г. Паскал излага на сказка в „Пор Роаял“ двете големи теми на своя замисъл за защита и обосновка на християнската религия: неразбираемото на пръв поглед противоречие между нищетата и величието на човека, причината за което, показва той, се намира в християнската религия с нейните две основоположни истини: Божие създание (първоначалното величие), човекът е покварен от грехопадението (откъдето и негова нищета): ала Исус Христос спасява човека чрез Своята смърт (възвръщане на неговото величие). Втората голяма тема е за Скрития Бог, за Бог, Който се скрива от изкушаващите Го и се открива на търсещите Го. Двусмислието на Бог отговаря на противоречието на човека. Бог едновременно се скрива и открива на недостойния и способен за Него човек. „Вие не Го познавате“, възкликва Паскал: главният враг на християнството е безразличието. Той се обръща директно към атеисти, агностици, скептици, охладнели вярващи, за да ги принуди със своята строга и пламенна аргументация, с въпросите, оставящи без дъх, не само да започнат да вземат християнството на сериозно, но да се вслушат в неговото послание, защо то е истината. Подходът на Паскал е духовен: обръщането на невярващия не е по-различно от това на верния: и е винаги обръщане от себелюбието към боголюбието, обръщане преди всичко на сърцето, без което никое рационално доказателство не може да въздейства. Той със сигурност е щял да разгърне темите за човешката участ, за скрития Бог, за вярата в истината на Писанието в замисляната книга, от която са ни останали фрагментите на Мислите[7].

Съчиненията за благодатта, Провинциалните, Писмата до г-ца Роанез, Мислите са създадени в продължение на четирите години след „огнената нощ“ на 23 ноември 1654 г. Паскал е на жизненото поприще в средата, в разцвета на своя гений. В началото на 1659 г. обаче изпада в „почти пълно вцепенение”, което продължава близо година. При възстановяването си пише Молитвата за изпросване от Бога на правилна употреба на болестите[8]. За Паскал според сестра му Жилберт болестта е естественото състояние на християнина. Тя е Божи знак, който верният трябва добре да разбере, защото носи със себе си опасността от пропадането в отчаянието, но също и възможността за обръщането към Бог, благодат, която само молитвата може да изпроси.

През 1661 г. всички духовни лица във Франция са задължени да подпишат формуляр, че подкрепят папското осъждане на учението на Янсений. Паскал е мирянин и това задължение не се отнася до него, но пише памфлет „Относно подписването на формуляра“, в който остро се противопоставя на нареждането. Той влиза в конфликт с видните янсенисти Арно и Никол заради тяхното капитулиране и приемане на формуляра. На 4 октомври 1661 г. в манастира „Пор Роаял“ умира Жаклин, която отказва да подпише формуляра, но е твърде изтерзана от оказания натиск. Съкрушен от смъртта на сестра си, Паскал решава да не участва повече в богословски спорове. Благочестието му става по-просто и народно. Посвещава се на грижата за бедните и изобретява за тях „каляските за пет су“, първата система на градски транспорт в Париж и света.

През лятото на 1662 г. здравословното му състояние рязко се влошава. Принуден е да се премести в дома на сестра си Жилберт, която се грижи за него. Готов е да посрещне и приеме смъртта с цялата нейна неизвестност и тъмнина, както когато сянката на земята скрие светлината на луната, от която остава обаче бледо мъждукане, почти незабележимо обещание за светлината, която „в мрака свети“. Умира, едва на 39 години, през нощта на 19 август. Последните му думи са: „Нека Бог никога не ме изоставя!”.

През 1670 г. излизат Мисли на г-н Паскал за религията и разни други неща, намерени след смъртта му сред неговите книжа, подготвено от неговия племенник Етиен Перие и „Господата от Пор Роаял“: Арно, Никол и Дьо Роанез.       

Стилиян Йотов: Позицията на Паскал и днешното пелагианство

Когато Владо Градев ми предложи да участвам в това представяне, си зададох въпроса защо никога не съм преподавал Паскал, като се има предвид, че толкова години съм преподавал точно философията на това време. Обяснението е, че всеки човек, когато прави някакъв курс, стилизира някаква линия на развитие. И аз е трябвало да прескоча Паскал, макар да ми е бил интересен, за да мога да докарам нещата докъдето искам да стигна, защото съм вярвал по-скоро на Кант, че има две линии – една по-емпирична и друга по-рационалистка – и те трябва да се чифтосат. Аз обаче не крия, че по-дълбоките причини за моето нежелание да се впусна в тази философия в по-голям детайл са свързани с факта, че произведенията на „Пор Роаял“ – граматиката и логиката, не са преведени на български. Ние чухме за значимото присъствие на хората в този манастир, които се оказват и във вихъра на страхотни теологически дебати. Но в крайна сметка след Аристотеловата логика и преди лингвистичния обрат във философията съществува една съвсем друга парадигма, възможност да се прави логика в самото мислене, не в езика, не в някакви пропозиции, а да се открият под психологията някакви общи принципи, които могат да кристализират и в граматиката, и в логиката. Нещо, което ние сме закърмени да критикуваме. Критикуват го и Кант, и Хегел, да не говорим за Фреге…

Заедно с това Паскал е представлявал за мен сериозен интерес, както заради това, че всеки рационалист е изправен пред тази необходимост – какво да прави с ирационалното, дали да го обяви за нещо вредно, за някаква глупост, свойствена за неуки хора, или да каже: да, ама разумът, ако е достатъчно смел, може би трябва да оглежда и своите граници. Разумът претендира за някаква универсалност, докосва се до някакви вечни претенции, но заедно с това усещаме – особено днес на фона на изкуствения интелект, че има някакъв друг разум, друга рационалност, по-могъща от нашата, и тогава нашата рационалност, търсеща истината, не изглежда толкова сериозно. Как да съизмерим нашата слабост и вечните, универсалните неща, за които чуваме, че са парадоксални и във философията на Паскал?

Бях си приготвил едно доста по-стройно изложение, но се случват такива дни, в които човек преживява истинско сътресение. Днес, в 12 часа на обяд по абсолютно необяснима причина набрах в интернет думичката Паскал и се оказа, че в същия час в Рим папа Франциск чете текст, посветен на Паскал. Никога не съм допускал, че е възможно един папа, действащ йезуит, да говори по такъв начин за Паскал. Затова позволете на човек като мен, който няма нищо общо с католицизма и с папата, да резюмира чужди думи, защото изведнъж открих възможността да се говори за Паскал по начин, който винаги ми е липсвал, винаги ми се е искало да чуя подобно споделяне за величието и значимостта на Паскал.

Първото нещо, на което папата обърна внимание, е откритостта на Паскал, факта, че той е бил винаги открит към хората. Откритост към себе си, откритост към обществото, възможност за публичност, като включително се споменава и публичният транспорт. В този смисъл за папата Паскал е човек изключително внимателно вглеждащ се в проблемите на своето време. Не мислител, живеещ в кула от слонова кост, защото колкото и да обичам Монтен – Паскал е различен, той не е живял в някаква библиотека, а напротив, експериментирал е дори с живота си.

След това папата цитира следното изречение на Паскал, уточнявайки, че го е произнесъл в оня момент, когато все още се е надявал, че ще се излекува: Ако лекарите имат право и Господ го допусне, ако се окаже, че мога да се излекувам от тази болест, аз съм твърдо решен да изкарам остатъка от моя живот, като не върша никаква друга работа освен да служа на бедните. Няма да скрия, че едно от нещата, които наистина ме впечатлиха у папа Франциск, е обяснението му кога разумът разбира, че съществува нещо, което той не може да постигне. Да, в тази стилизация, в която ние откриваме, че когато си разумен – било то скептик, или стоик, забравяш някой път това, че стоицизмът води до самовъзвеличаване, а скептицизмът – до отчаяние. Все неща, които Декартовият скептицизъм не вижда, но по-нататък ние можем да ги видим при Киркегор. Виждате обаче, че Паскал е успял да разплете единството на епистемологическите нагласи и на нагласите, свързани с етиката и отношението към живота. И папата твърди, че според Паскал, когато разумът открива истини, когато открива някакви безспорни неща, той може да усети идваща насреща му някаква сила, но не като насилие, не като могъществото на един бог, който би действал произволно, а като нещо, което разумът усеща като специфична подкрепа. В този смисъл вярата се ражда не от някаква слепота, а от това, че освен съвпадение разумът открива и някаква специфична подкрепа, нещо, което идва насреща на рационалния човек.

В този текст папа Франциск цитира двама свои предшественици – папа Йоан Павел II и папа Бенедикт, с тезата, че Паскал ни показва как трябва да се отнасяме към слепия фидеизъм, тоест разумът трябва винаги да ни помага.

Няма да скрия, че последните две от 13-те страници се докосват и до най-жестоката тема – какво да правим с Паскал, който е застанал на страната на янсенистите. Отговорът е, бих казал, йезуитски. Първо, Паскал на нито едно място не цитира точно йезуитите. Второ, навярно това са тези само на молинистите. Трето, той използва един реторически похват, чрез който трябва да се пребори с една чужда позиция. В следващия момент той може би недостатъчно добре прецизира тези на много късния Августин за предопределението. И в мига, в който всичко изглежда хлабаво, изведнъж папата казва: все пак трябва да дадем право на Паскал, защото неговата позиция днес е толкова важна на фона на днешното пелагианство. Днес всички онези, които смятат, че можеш да си свободен ей така, чисто и просто защото смяташ, че душата ти може да разчита на самата себе си, са според него в една опасност, която Паскал е видял и с която ни помага да се преборим.

Тезата, с която завършва папата, е, че независимо от всичко Паскал е истински католик, тъй като в последния момент с това отношение към бедните той е защитил една важна теза в католицизма – че Бог иска да спаси всички хора. Това е финалът на онова, което прочетох днес и то не спира да ме вълнува. Бих се радвал, ако някои свещеници с най-висок и не чак толкова висок ранг в нашите географски ширини могат да говорят по такъв начин за философите. Но това, което се случи днес, в деня на Паскал, показва може би какво сериозно бъдеще има Католическата църква.

Васил Видински: Празнотата и метафизическият пробив на Паскал

Струва ми се, че едно от най-интересните неща изобщо при Блез Паскал е какъв симптом е той за Новото време като цяло. Той е удивителна фигура и част от нещата, които чухме, потвърждават това. У Паскал има нещо повече от това, че той има разнородни интереси. При Паскал има странно усещане, че тези разнородни интереси могат да бъдат в един и същи човек и в този смисъл човекът е синтетична сложна форма, която събира Паскалина, тоест тази сметачна машина събира вярата и янсенизма, и всичко това е в един и същи човек. Същевременно Паскал си дава сметка, че тези неща са по някакъв начин несъизмерими и затова в Мисли толкова често става дума за противоречията. И това ми се струва страшно интересен симптом за философията на Новото време, тъй като от баналния разказ за това какво се случва през XVII–XVIII век виждаме силното и ясно влияние на науката върху философията, много силния интерес към теорията на познанието. Но разбира се, в съвременната философия на XX и XXI век част от тези предпоставки на Новото време се критикуват. И понякога успокояващо е човек да види, че те още тогава са били критикувани, че в някакъв смисъл още с раждането си Новото време съдържа своите противоречия много добре осмислени. Те не изглеждат просто хрумвания, усеща се в цялото занимание на Паскал, че той е преживял тези противоречия. И те минават не само през неговата вяра, не само през неговия разум, но дори през практиката, през нещата, които извършва.

Приносът му е забележителен, защото е принос методологически. Практически това, което Паскал измисля, е как да правим добри експерименти. Това означава, че трябва да имате разбиране за цялостната среда, да разбирате какво търсите. Трябва да имате контрафактуално мислене, трябва да можете да поставите дадена ситуация и да я мислите после като друга, да имате разбиране за контингентно или необходимо. Означава, че у него има силно разбиране за методология, за стъпки, които трябва да извършите, за да стигнете до нещо, което е истинно или ценно. Той разграничава двата типа ум – геометричния и този, който е много по-изкусен. Но бих казал, че се опитва да открие и в двата определен тип характеристики, които са устойчиви. Тоест Паскал има фундаментално разбиране за това, че имаме различни методологии, различни начини, по които се отнасяме към света. И те дори да се съчетават в един и същи човек, не могат да бъдат редуцирани една до друга…

… Човешкото мислене не е просто силогистика, в него има вероятностни моменти и ние така и мислим. Това означава, че ако третираме мисленето в много, много широк план, за Паскал в него ще се свързват не просто някакви типични и класически структури, които са известни от логиката на строгата рационалност, но там има и нещо като несигурност, в мисленето има несигурност. Това, което той открива, е, че въпреки че имате несигурност, вие може да имате разбиране. И аз смятам, че това е много проникновено, цялата история после на теорията на вероятностите почива на тази идея – че вие може да имате разбиране и в несигурни ситуации. Това означава, че у Паскал има много двусмислено отношение към темата за рационализма, той едновременно показва границите на рационализма, но всъщност го разширява, разширява неговите граници. Казва: познавателно и рационално разбираемо е, че в ситуация на несигурност вие може да кажете нещо за бъдещето. И на мен ми се струва тук, че мога да се върна донякъде и към една друга тема, която беше спомената – за празнотата, но вече не през този прословут експеримент и конфликта с Декарт има ли, или няма вакуум в природата. Доминантното разбиране през този век е, че все пак вакуум в природата няма. От тази гледна точка това е друг тип пробив, вече не толкова физически, а метафизически пробив на самия Паскал – осъзнаването на това как и екзистенциално, и метафизически, и физически има някаква празнота. А човешкото същество е изправено пред тази празнота и трябва да може да вземе решение какво прави с нея. Не може да не я забелязва. Изправянето пред празнотата, мисля, води до нещо, което е изненадващо при Паскал. Не всички автори, дискутирайки празнотата, ще стигнат до тази форма – той посочва нещо, което е свързано с нашето възприятие за света: в човека, казва, се борят крайности и тези крайности не е ясно как могат изобщо да се синтезират. Ако сега погледнем от гледна точка на празнотата тази тема, то практически Паскал все едно казва, че тази празнота, оставайки незапълнена, поражда радикалността и крайността на човешките същества. Затова вероятно и неговото разбиране за вяра е начинът, по който човек се спасява от тази празнота. Но тук, в този живот, тази празнота не може напълно да изчезне, освен разбира се в радикалната вяра. Тогава, изправени пред радикалността и крайността, казва Паскал, ние трябва да осъзнаем, че противоречията на човека не могат да бъдат напълно снети. Не и чрез разума. Те ще си останат противоречия и от тази гледна точка това е диалектика без снемане, в нея нямате ясно рационално разрешение какво да правим с тези крайни форми. Забележителни са тези фрази на Паскал, когато той казва какво чудовище е човекът, каква плетеница от противоречия, какъв хаос, каква драма. Този тип представяне на човешкото същество изглежда доста изненадващ на фона на повечето по-класически представители на XVII век, които редуцират тези проблеми. Ако вкараме Паскал обратно, то не просто темата за скрития Бог става важна, но практически и това, че имате скрит човек зад всичко, което изследва философията на XVII век. Философията на XVII век, казва все едно Паскал, пропуска човека. И оттам идва това опасение, което има той – етикетите, с които ние живеем: този е философ, този е музикант, този е учен, прикриват някакво неразбиране на човешкото. Но тази традиция през Новото време ще продължи след това с други забележителни автори. Така че едно от важните неща при Паскал е, че той не остава сам, след него има разгръщане на тази екзистенциална тематика по още по-усложнен и интересен начин.

–––––––––––––––––––––––––

[1] Вж. Блез Паскал, Разум и вяра, София, „Комунитас“, 2010, с. 10–25.
[2] Домът е запазен и се намира на 54, rue Monsieur-le-Prince.
[3] Вж. „Мемориал“, в Разум и вяра, с. 46–48.
[4] Паскал публикува през живота си само пет кратки научни съобщение под свое име. Използва и други псевдоними като Амос Детонвил или Саломон дьо Тюси, комуто приписва апологическите части на Мислите.
[5] Провинциалните (Les Provinciales), както е известен сборникът с Писмата до един провинциалист, е публикуван на български като Писма до един провинциал, София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 1992.
[6] Именно Паскал превръща „йезуит” в нарицателно име.
[7] Блез Паскал, Мисли, София, „Наука и изкуство”, 1986.
[8] Виж Разум и вяра, с. 185–194.

Портал Култура
07.07.2023

Свързани статии

Още от автора