В „Мостът на шпионите” Стивън Спилбърг разказва приказка за „облагородяването” на световния ред благодарение на един почтен адвокат.
Обикновено приемаме, че Стивън Спилбърг режисира два типа филми: приказки и останалите. Но ако се вгледате по-внимателно, може би ще забележите, че „останалите” също са своеобразни приказки, макар и не в класическия смисъл на определението. Понякога са драми и биографични истории, друг път трилъри и военни екшъни, случва се да нямат щастлив край, но неизменно сме изправени пред битка между Доброто и Злото, справедливостта винаги възтържествува и задължително има поука. Това на пръв поглед рискува да доведе до отегчителна предвидимост на драматургичните конструкции, но тъй като става дума за Спилбърг, можем да разчитаме на майсторството му да открие схемата, която най-безпогрешно улавя емоционалните реакции на публиката и след това системно да я облича в различни сюжети, които изглеждат изненадващо различни, но предопределено ефикасни. В тази благодатна почва (от творческа и от зрителска гледна точка) поникна „Мостът на шпионите”.
Сянката на Втората световна
Стивън Спилбърг си има няколко любими теми и една от тях се върти около Втората световна война и нейните дългосрочни последици. „Мостът на шпионите” е филм по действителен случай, в който събитията са ситуирани през 1957 г., в разгара на Студената война. САЩ и Съветският съюз зорко следят чуждите шпиони на своя територия, и когато руски агент е заловен в Ню Йорк, а американски военен пилот катапултира в съветското въздушно пространство, това „стресира” съответните разузнавателни ведомства и те са готови на размяна… в Източен Берлин. Историята започва месеци преди въпросната „сделка”, когато американски застрахователен адвокат, известен с професионализма си, е натоварен от своята кантора да защитава английския гражданин Рудолф Абел, обвинен в шпионаж, в полза на СССР. Джеймс Донован губи делото, но съдбата му се оказва трайно свързана с тази на Абел. Това му донася куп обществени неприятности, а впоследствие и командировка в Европа, в качеството на парламентьор…
Две в едно, без антракт
„Мостът на шпионите” е много любопитен киноекземпляр, защото успява да съчетае успешно две жанрови структури, и то последователно, а не едновременно. Първата част е тип съдебна драма с елементи на шпионски трилър и социално-политически патос, който напомня за антирасистките филми на Фриц Ланг. Следва постепенно и „безболезнено” преливане в политически трилър с елементи на екшън-драма. За разлика от някои фабули, които при подобна ситуация биха „разкъсали” единството на сюжета и на зрителското възприятие, новият филм на Спилбрг съумява да уплътни екранното преживяване, като позволява на персонажите на реагират в различен жанров контекст, което прибавя нови пластове както към наративната, така и към емоционалната драматургия на филма. „Мостът на шпионите” много отчетливо може да бъде разделен на (две) части, което в случая отново ни връща към правилата на приказката, защото резкият скок (в пространството) дава възможност на адвокат Джеймс Донован да бъде изведен от равновесието на традиционното си обкръжение и на изпитание са подложени както професионалните, така и чисто човешките му качества.
Човечност, която облагородява всеки сюжет
Най-често дребните детайли са тези, които превръщат една на пръв поглед конвенционална история в нещо повече, и като случване, и като усещане. Стивън Спилбърг е майстор в откриването на онова дребно зрънце човечност, което облагородява всеки сюжет, и когато успее да се опази от мелодраматичния патос, се получава хем интригуващ, хем въздействащ филм. Друг важен елемент в неговата разказваческа техника е владеенето на съспенса и умението да държи зрителя „на ръба”, независимо какъв тип фабула разгръща. Спазвайки правилото за обикновени хора, поставени при необикновени обстоятелства, американският режисьор надгражда общочовешки теми с разбираеми морални дилеми и емоционални реакции, като нито за момент не изпуска от вниманието си здравата плетка на разказа. В „Мостът на шпионите” има любопитен пример за това как един политически конфликт може да се превърне в личен проблем: студентът Фредерик Прайър, задържан в Източен Берлин при опит да помогне на немско семейство, е точно от онези елементи, които Спилбърг обича да вплита в общественото „киноплатно”, за да спечели съпричастността на публиката към една частна съдба и да подсили нуждата от справедливост, която движи постъпките на героя.
Почтен адвокат и герой по неволя
Съветски шпионин, разкрита конспирация, съдебен процес, негативно обществено мнение – всичко това би изглеждало познато и лишено от филмово очарование, ако не беше образът на Джеймс Донован. И независимо, че става дума за реално съществуващи лица, образът на застрахователния адвокат изглежда… като излязъл от филм на Спилбърг. Той е интелигентен, принципен, непреклонен и ако има някакви съмнения, те нито за миг не се намесват в професионалната му практика. Донован е стабилен като конституцията на САЩ и само една крачка дели „Мостът на шпионите” от популизъм и промотиране на американските ценности, но режисьорът неслучайно си е спечелил славата на специалист по човечните киноистории. Така, облагодетелстван от действителните исторически събития, и залагайки на магнетичната невъзмутимост на Том Ханкс, Стивън Спилбърг разказва една приказка за „облагородяването” на световния ред благодарение на почтен адвокат, попаднал на непочтената политическа арена.
