0
1054

Мечтаем за читателя, когото не познаваме

Катя Атанасова разговаря с Бойко Пенчев – поводът е книгата му „Спорните наследства“ (изд. Фондация „Литературен вестник“, 2017 г.).

„Спорните наследства“ – между канона и съвремието

За онези, които се интересуват от критически текстове за книги и четат периодични издания като „Литературен вестник“ и „Капитал Лайт“, името на Бойко Пенчев определено е познато. Разбира се, в академичната общност той е фигура с висок  научен авторитет. Мисля обаче, че някои от текстовете (а защо не и всички), събрани в тази книга, биха били интересни като мнение, насока, повод за размисъл, а и припомняне на важни за литературното поле автори, не само на познаващите работата на Бойко Пенчев.

Текстовете в сборника „Спорните наследства“ (Фондация „Литературен вестник“, С., 2017) са писани в периода между 2000 и 2016 г., те са различни като жанр, като обект на изследване, като авторски подход. Можем обаче да видим ясно очертани няколко сфери на интерес. На първо място – Възраждането, като време на формиране на националната ни идентичност, на идея за „родното“, на модели за мислене за себе си, които продължават да „работят“ и днес. Другата обособена сфера на анализаторски интерес е българският канон, тъй много тематизиран, дискутиран, атакуван и пренаписван през 90-те, в който съществуват места, някак приети за безспорни, митологизации, към чието развенчаване не посягаме. 90-те са важни за литература ни и за Бойко Пенчев – също. В тази част от книгата са текстовете му, рефлектиращи върху Виктор Пасков, Кундера, Милорад Павич. Тя има и безспорна връзка със следващата група текстове, които анализират пространно литературата на 90-те, като тенденции, но и като конкретни текстове на конкретни автори. Новите имена в днешната българска литература, отново чрез конкретни техни текстове, са обект на критически интерес в последната част на тази книга. Към всяка отделна статия има „прикрепен“ и своеобразен appendix – публикация на автора във вестник „Дневник“, чийто колумнист, припомням, той беше. Така литературното поле може да се „разчете“ чрез социалното, да извади академичния учен от библиотеката и да го постави в нова роля – на социален анализатор. Това беше лично за мен и едно припомняне на силата на Бойко Пенчев като публицист.

Особено интересно и сериозно е изследването на Пенчев за Цариград и ролята му за „конструиране на българската идентичност през ХIХ век“. Отношението на българската интелигенция, отразено в ключови възрожденски текстове, е твърде противоречиво, „градът“ в тях работи като пространство, което е чуждо на нашето, и съответно той започва да функционира в българското мислене именно по този начин. В подхода си към създадените образи на ключови фигури в българския канон – Яворов и Вапцаров, авторът извършва  сериозна работа по демитологизирането им. Или, може би по-точно ще е да се каже, по проблематизирането на вече „втвърдени“ гледища към аспекти на тяхната поезия. Това той прави със задълбоченост, със сериозно внимание към текста, но и с характерните за стила му ирония и автоирония. Едно от качествата на писането на Бойко Пенчев е именно способността му да фокусира чрез ирония, да „подкопае“ и собствената си критическа безпогрешност. Това е признак на толерантна критическа позиция, бележи способността на автора да дискутира, а не да налага изводите си. В този смисъл бих казала, че той е един от малкото академични учени, които могат да се четат свободно от неакадемична общност, просто от хора, които четат и се интересуват от литература. Чете се леко. Това е още едно качество на „Спорните наследства“. И, разбира се, чрез критическите текстове върху най-новата ни литература (повечето публикувани на страниците на „Капитал Лайт“) Бойко Пенчев има сериозен принос за оглеждането ѝ, за изследването на темите, стилистиката, авторските почерци и жестове в нея. Работа, не лека и не безпроблемна с оглед на спецификите на литературната ни публичност днес.
К. Ат.

В книгата ти има няколко ясно очертаващи се подхода към литературните ситуации и текстове. Един – литературно-исторически, друг, бих го нарекла по-общо, литературоведски и трети – литературно-критически. Има текстове, в които умело ги съчетаваш. Какво обоснова избора на един или друг?

„Спорните наследства“ съдържа много разнородни като жанр текстове и това е напълно съзнателно. Някои са неутрално академични, други са „провокативно академични“, трети са на ръба на публицистиката. Всъщност всеки раздел завършва с нещо като притурка, която представлява публицистичен текст, публикуван във вестник „Дневник“. Тази жанрова разнородност е резултат от търсенето на различен вид публики. Определено се усеща, и то от доста години, една криза в социалната значимост на академичните занимания с литература. Ние, литературоведите, къде справедливо, къде несправедливо, станахме за посмешище в публичното и квази-публичното (социалните мрежи и интернет форумите) пространство. Извън литературоведската гилдия няма особена убеденост в смислеността на литературознанието. Именно затова се опитах да покажа, че опитът, извлечен от професионалното четене на литературни текстове, има излаз и към по-широки културологични, социални, политически контексти. Разбира се, има и личен момент – за мен е важно да поддържам един широк диапазон в критическото си писане, да не се затварям в един-единствен стил, тема или жанр. 

Не се ли опасяваш, че академичната гилдия, която очевидно доста държи да е в границите на собственото си поле, ще те обвини в лековатост, във флирт с широката публика?

В академичната гилдия вече никой никого не обвинява; плаши ме повече безразличието.

Въпреки че е сборник от текстове, в „Спорните наследства“ има, според мен, два вида връзки между текстовете. От една страна – хронологическа, особено в първата част. Друга, вътрешна, концептуална, която ни позволява да четем Наследствата и в друг ред. Кое ти е важно в отношенията между различни като време на създаване и жанр литературни текстове, но свързани чрез модели, които създават или на които се опират?

Ако го говорим в исторически термини, очевидно има два „периода“, към които гравитира интересът ми – това са Възраждането, от една страна, и нашата съвременност, от друга.

Във Възраждането ме интересува формирането на онзи дискурсивен режим, който в едни случаи наричаме „национална идеология“, в други „популизъм“. Тази идеология не е просто инструмент за сплотяване на обществото, тя е на първо място стратегия по легитимирането и овластяването на определен тип елити. Именно това хвърля мост между Възраждането и днешния ден.

Интересува ме мястото на литературата в този процес – в някои случаи тя съучаства в популисткото пренаписване на социалното поле, в други му се съпротивлява. Ето, литературата от 90-те години на ХХ век показа такава съпротива. Тя беше „антинародна“. В смисъл, отказваше да приеме за истина от последна инстанция както стария „народ“ на агитационните брошури на Политбюро, така и новия „народ“ на Петьо Блъсков и блъсковците.

Добре, кой от литературните модели, създадени от Възраждането и в първите години на новата българска литература, действат и днес според теб?

Имаме прилики в общите параметри на мисленето за литература, общество и автор, а не толкова в самите литературни модели, разбирани като теми, поетика и т.н. Ще дам пример с мисленето за своето и чуждото, по-конкретно Цариград/Истанбул – на тази тема е най-дългият текст в книгата.

За българите през зрелия XIX век Цариград е мястото на властта и на паричните потоци. Той е и мястото на културна хетерогенност, космополитизъм. С една дума, мястото, към което всички се стремят. Само че, привидно парадоксално, в публицистичния и литературния дискурс това място е описвано като „свят наопаки“, където господстват алчност, измама и разврат, включително „противоестествен“. Вижте днешните клишета за „Гейропа“ и т.н. – отношението към Цариград на хора като Каравелов и Ботев е абсолютно същото. И не, това не е комплимент към днешното патриотарство. Впрочем има още една любопитна прилика – мразещите Цариград обикновено са русофили и по своему консерватори. Един особен консерватизъм на ориенталските привички и естества, който се афишира като про-руски, анти-западен.

Имаш ли очаквания кой ще чете книгата ти?

Понеже това е книга с текстове, вече публикувани в сборници или периодичния печат, мога да отговоря така – тя е ориентирана към публиката, която чете „Литературен вестник“, „Капитал Лайт“, академичните периодични издания и сборници. Хората, които не просто обичат и четат художествена литература, но са и готови да отделят време, за да съотнесат своя прочит с нечий чужд.

А какъв тип читател би искал да я чете?

Разбира се, подобна книга разчита най-вече на „гилдията“ – на общността от студенти, ученици, учители, учени, т.е. хората, за които се предполага, че би трябвало да четат такива неща. В същото време ми се иска тя да заинтригува и хора извън професионалната общност, хора, които дори не ме познават. Повечето пишещи мечтаем именно за такъв читател – за читателя, когото не познаваме и не можем да предвидим.

А ако той, този читател, оспори твоите версии, влезе в дискусия с теб? Как би го приел? Има ли въобще поле за адекватни дискусии между различен тип читатели днес?

По отношение на литературоведските текстове реална дискусия между различни като опит и професионална подготовка участници се получава трудно. Прави впечатление например липсата на въпроси след премиера на някаква литературоведска книга. Дискусията обаче може и да не протича в реално комуникативно пространство – стига ми, ако предизвикам дискусия в главата на читателя.

Какво се случва според теб в българската литература днес (извън рефлексиите ти в книгата)?

Основният проблем на българската литература днес е, че не може да произведе разказ за себе си. Разказ отвъд примитивния скандал около справедливостта на разпределението на символния капитал – кой печели награди и защо той, а не друг (или аз)… Струва си да се обърне внимание, че макар да има интересни млади автори, литературният релеф се задава от фигури, стъпили в 90-те. Съпоставяме например Русков с Господинов (прави го по сериозен начин Александър Кьосев), спорим или поне имаме готовност да спорим около експлицитно религиозния „завой“ при Дворянова или Теодора Димова, или пък около флирта с масовото при Алек Попов или Емил Андреев. Възможно е аз да гледам от специфична перспектива, но за мен центърът на случващото се или на потенциално важното в днешната ситуация е все още обвързан с фигурите, формирани през 90-те. При младите липсват не текстове, а метатекстове, т.е. споделима визия за литература, идея за отношение между текст и традиция и т.н. Наскоро се стигна до комичната ситуация петдесетинагодишните да им пишат манифест, а младите само да го подписват… Никого не обвинявам и не искам да звуча назидателно. Нито има конспирация срещу младите, нито те са глупави или мързеливи… Просто сякаш за хората, израснали интелектуално в новото хилядолетие, всичко изглежда атомарно, индивидуалистично и съответно издигането на „платформи“ стои някак смешно. Вероятно те имат друга представа за успех и публичност, градят фигурите си през социални мрежи и т.н. В това няма лошо, но така литературното поле се разпада на подполета, които не комуникират помежду си.

През 90-те литературното поле беше освободено, но още мислехме с категориите на литературата като единство. Тогава по сцената наизскачаха и се закатериха някакви нови екземпляри, омешаха се няколко поколение, но някак си всички имаха усещането, че сцената е една. Днес всеки се е забил във фейсбук обществото си, самопромотира се, както може, пуска снимки… и дотам. Казано накратко: днешното разпадане на публичното пространство на някаква мъглявина от отделни полу-частни, полу-публични пространства всъщност пречи на младите автори, които искат да изградят разпознаваем писателски образ.

Но има страхотно популярни автори сред младите – Илиян Любомиров, Константин Трендафилов например. Какво прави академичната критика с тях? Как ги съотнася с „образците“?

Академичната критика, включително аз, е в дълг към подобни явления. Това обаче е обяснимо. Ние сме в плен на представата за литература и литературен процес, завещан ни от кръга „Мисъл“ примерно, или малко преди това. Ако нещо се публикува в списание „Мисъл“ или  списание „Художник“, то предизвиква критическа реакция. Ако обаче някакви хора пеят нещо в Говедарци и накрая се сбият, никой не се счита длъжен да го рецензира. Опасявам се, че днес списание „Мисъл“ е мъртво, а това, което живее, е архипелагът от виртуални селца, в които рецитират, пеят и се бият. Не ми се иска да звуча надменно с избора на аналогия – това би било надменността на динозавъра.

Кое, според теб, продължава да е „родно“ в новата българска литература и кое – „чуждо“?

Ако извадим „чуждото”, „своето” ще се разпадне – и така е било във всеки един момент от развитието на българската литература. Чуждото е елемент от градежа на своето. Мен лично повече ме интересува как литературата оспорва втвърдения от медиите образ на „своето“ – образ, в който настоящето е мрачно прихлупено и безнадеждно, а миналото – кичозно като възстановка на избухването на Априлското въстание. Най-новата ни литература предлага нови образи на „своето“, в които има и комизъм, и тъга, и гняв, и ирония, и самоирония. Надявам се, че постепенно тези литературни образи на „своето“ ще се включат в социалния ни опит, в начина, по който преживяваме себе си като обитатели на тази земя и това общество.

А какво мислиш за критическите рефлексии върху литературата днес? Какво се промени в литературната критика от 90-те, да кажем?

През 90-те имаше много силна тяга към интерпретация – на миналото и съвременността, на традицията, на „заварените форми“ в културния, а и в социалния живот. Част от тази тяга беше и относителният разцвет на литературно-критическото говорене – тук включвам и академичното четене на класиката. Днес тази тяга изглежда изчезнала. Ние сякаш знаем всичко и единствената ни грижа е да го споделим с правилните хора. Интерпретацията изисква вникване, разбирането включва приемане на чуждото и поне временен отказ от това, което ти самият мислиш по въпроса. Днес разбирането отстъпва пред волята за себеизразяване. Обърнете внимание, че все по-често се срещат мнения под статии в онлайн-изданията, където човекът направо си казва, че не е прочел статията, но на базата на заглавието и другите мнения е готов да се изкаже и той.

На второ място идва рекламата, която разширява непрекъснато своите комуникативни зони. Защо обаче се получава така? Защото ние сме склонни да ѝ предоставим тези зони? Потънали сме в обмяната на мнения, които са обикновено повърхностни и стереотипни, но ние ги мислим като дълбоки истини. Всъщност това свръхпроизводство на мнения е резултат от действието на цяла една индустрия за корпоративен и политически маркетинг. „Кажи си мнението, бъди искрен, бъди себе си“ – ето тези глупости задават културния код на нашето време.

Има ли все по-голяма празнина, по-сериозна несводимост между академичната критика и оперативната? Има ли въобще оперативна критика?

Нормално е да има отстояние, тъй като академичната критика е обърната към един тип публика с нейните изисквания, а оперативната – към друга. Проблемът е, че тези публики в България са малки и понякога се сливат, оттам понякога се получава сливане и в критическото писане. При това се обменят по-скоро слабости – оперативната критика става многословна и претоварена с термини, а академичната – откъслечна, силно субективизирана, „импресионистична”.

Оперативна критика все още има, но прави впечатление, че малцината активни оперативни критици са все горе-долу на моите години, или малко по-възрастни, или пък малко по-млади. Новото поколение критици нещо се бави. В нашия университет имаме няколко курса по писане на рецензия, опитваме се да научим студентите на това и донякъде успяваме. Все още обаче не съм видял наистина млад критик със свой изграден профил, стил, виждане за литературата.

Впрочем една друга фигура също ми се струва, че се губи в днешната литература – редакторът на българска художествена литература. Много романи, дори на утвърдени и нашумели писатели, биха спечелили, ако с тях беше работил истински редактор. У нас обаче още битува мнението, че авторът сам най-добре си знае. Това е някаква тежка псевдо-романтическа заблуда. В съвременната книжна индустрия книгата е все повече колективно дело. Нужни са редактори, които смело да поправят и да преправят, ако трябва. Разбира се, нужни са и писатели, които са готови да пожертват гордостта си и да ги послушат. Дори когато е безспорно свеж и талантлив, българският писател е склонен към по-дребни или по-едри мърлявщини. За това обаче не е прието да се говори, ние само се тупаме по раменете или задълбаваме из „дълбоките“ неща. Само че съм чувал реални читатели да казват за конкретна книга – „това е претрупано“, „това е разтегнато“, „не се казва така“ и т.н. И в повечето случаи, според мен, са били прави.

Много се радвам, че говориш за това. Самите автори, за радост, поне някои от тях, разбират, че редактор е смислена фигура в работата по една книга. Но непрестанно виждаме лоши книги откъм редакция, а в редакторското каре стоят имена на известни хора. Ако в западната литература редакторът е авторитет – тук не е. Какъв е пътят според теб към реабилитацията на редактора?

На Запад този авторитет на редактора е дошъл вследствие на дългогодишното съобразяване с пазара. А „пазар“ в случая означава натиск от страна на читателите и съобразяване с техните изисквания за по-високо качество.

Как ще коментираш нарастващото, почти лавинообразно, говорене и писане в блогове, интернет медии и др. за книги? Има ли според теб някаква „спекулация“ с четенето – нещо като нова мода, добавена стойност, знак за статус?

По принцип е добре едно занимание да има социален престиж. Преди да говорим за „добър“ и „лош“ вкус, за „плитки“ и „дълбоки“ прочити, трябва да го има този първичен импулс за четене изобщо. Иначе всичко губи смисъл. Друг е въпросът, че се разви цяла една нова публичност или полу-публичност, на базата на социалните мрежи, личните блогове и т.н., която не просто не признава авторитети, а не държи особено и на аргументацията. Много често говоренето за литературата в тези мрежи се свежда до „харесва ми – не ми харесва“, „много е яко“, „не ме кефи“ – и дотам. Това е естествено за споделящия тип комуникация, какъвто тече в интернет пространство. Самата публика там е от „твои хора“, затова и аргументацията изглежда ненужна и дори смешна. Вие ме харесвате, значи ще ви е важно да разберете какво аз харесвам – това е задвижващият механизъм, струва ми се, на говоренето за книги във фейсбук, блоговете, интернет форумите.

И накрая, ако трябва да опишеш накратко случващото се в днешната българска литература на някого, който не живее тук и няма контекст – как би го направил?

В новата българска литература е малко като в бокса – няколко федерации и всяка си има свой шампион.
Всъщност литературата ни е силно контекстуализирана. За поезията ми е трудно да обясня каквото и да било. За прозата бих изтъкнал поразителната липса на роман, тематизиращ сериозно семейния и любовния живот. Днешната българска литература гради образа на човек, който има отношение, определена представа за мястото си спрямо обществото, времето, историята, масоните, кучетата и извънземните. Понякога той има определено отношение, представа, връзка и със съкровеното си Аз. Този човек обаче няма връзки с близките си, с тези около него. Странна работа.