0
617

Мечтая красота

image_gallery
Еврейски деца от лятната ученическа колония „Адеса“, те са сред спасените в България по време на Втората световна война евреи. Снимка Агенция „Архиви“

Публикуваме есето, с което Елиф Мехмед, стипендиантка на фондация „Комунитас“, спечели конкурс за ученическо есе върху книгата на проф. Михаел Бар-Зоар „Извън хватката на Хитлер“, организиран от  Израелско-българския институт и фондация „Израел  България“.

Елиф Мехмет е ученичка от 11 клас в СОУ „Христо Смирненски“ в село Черноочене, стипендиантка на Фондация Комунитас от 5 години.

В рубриката „Красив ум” публикуваме есета на ученици, отличени в националния конкурс „1000 стипендии” на Фондация Комунитас. В конкурса кандидатите представят под формата на есе знанията и разсъжденията си по предмета, в който се чувстват най-уверени.

Повече за проекта „1000 стипендии” прочетете тук.

 

Мечтая красота

Мечтаех да съм красива. Очите ми бяха в цвета на безлунната нощ, в която майка ми се опита да ме удуши, за да не видя как я заливат с киселина. Ръката й потръпна. Не успя. Накрая ме пусна. „Каквото и да стане, не гледай. Запомни ли? Не гледай!“ – ми каза. Но аз не можех да откъсна очи от голото й изваяно сякаш от мрамор тяло, докато непознати мъже в униформи я водят някъде. Исках да й се наситя с поглед, да я запомня. „Не гледай ти казах, Ана!“, вика мама. Затварям очи. Стискам ги. Искам да погледна, няма да погледна.

Мечтаех да съм красива. За последен път. В следващия миг някой изпищя в ухото ми. Отворих си очите. Острието заблестя под светлината на лампата. Заби се в левия ми крак. Откъсна го с един замах. Топла течност се стече по бузите ми. Стиснах клепачите си. „Очите са нещо лошо. Очите са нещо лошо. Не гледай.“ – повтарям си, докато свивам дясното си коляно. Мразовита ръка с дебели пръсти сграбчва лицето ми. Не искам. Изважда очите ми. Топлата течност по бузите ми не секва. Вече нямам очи. Няма я безлунната нощ, нито мама. Няма ме. Оттогава не мечтая.

Полша, 1943

                                                                               ***

Мечтаех да съм красива. Поставила глава на топлата гръд на мама, сънувах себе си, очите си в цвят на безлунна нощ и пропития от слънчеви лъчи Кюстендил. Майка ми шептеше в ухото ми „Мила родино, ти си земен рай…“ Гласът й се стичаше от ушите в гръдния ми кош, сърцето ми ускоряваше туптенето си, настръхвах, а причината се губеше някъде из улиците на родния ми град, жълтата петолъчка, приятелките ми от училище, които всеки ден ме придружаваха до вкъщи. „Отвори си очите, Ана! Гледай и помни. Тази страна, този земен рай беше добър към нас. Отвори си очите и гледай със сърцето си.“ Майка ми леко ме разтърси. Орел летеше над нас, друсането на влака кънтеше в ухото ми. Баща ми плачеше. Погледнах още веднъж тази страна. Изпих я с очи. Запечатах образа й в сърцето си. Заплаках, сгушена сред уханието на мама – аромат на роза. Оттогава сънувам само България, тъмните си очи, жълтата петолъчка и орела, който се издигаше към висините на лазурното българско небе.

България, 1948

***

Мечтая да съм красива. Отпуснала снага върху меката пролетна трева, държа в ръцете си книгата „Извън хватката на Хитлер“ и наблюдавам близката река. Впивам поглед в страниците. Чета. Очите ми не разрязват пространството, но словото е по-силно и аз ставам свидетел на жертвоготовността на митрополит Стефан, виждам щастието в лицата на спасените евреи, напрежението на Цар Борис III, застанал пред Хитлер в главната военна квартира „Вълчата бърлога“, при последната им среща.

Чета за живота на хора, които са водели своята борба преди мен, за хора, които трябвало да бъдат откъснати от родината си в името на криворазбрани представи и политически изгоди. Сякаш виждам тези, които са устояли на най-голямото зло по това време – Хитлер, за да защитят свои съотечественици. Чета за чужди люде, но в тях виждам единствено собствената си мечта – красотата! Красотата не се измерва с формата на тялото, златистия цвят на косата, мекотата на устните с цвят на узряла вишна, сините като сапфир очи. Красотата е особено чувство, свързано с морала. Красотата е съвест, непринуденост и човечност. Тя се крие в това да видиш в отсрещния човек единствено това, което е – а именно – човек.

На масово избиване по време на Втората световна война са подложени евреи, психичноболни и хомосексуалисти. Целта е пречистване на расата. С тях са правени жестоки медицински опити. Третирани са като вещи второ качество или като средство за постигане на определени политически цели. Шест милиона евреи – жени, деца, възрастни и мъже, са измъчвани и убити брутално. В името на какво? На една чиста, превъзхождаща другите раса – арийската. Разбира се, би било наивно от моя страна да твърдя, че всички, които подкрепят идеите на Хитлер, са антисемити и расисти, но в основата на самото явление, наречено Холокост, е омразата на расова основа. Докато много държави и народи се възползват от положението, за да получат политическа изгода, една малка балканска страна успява да се противопостави на заплахата и не изпраща на смърт евреите си. Къде се крие причината? Кой го постига – народът, държавните институции или Цар Борис III?

В човешките очи се крие истината. В очите на цял един български народ! Германският посланик Бекерле пише, че расовият въпрос не е понятен на българина. Защо? Защото българинът вижда в евреите човешки същества и нищо повече. Да навредиш на друг човек, без да има нагледна причина, е нелогично и зловещо. Църквата, политиците, писателите, различни съюзи на интелектуалци – всички те всъщност са едно – българският народ, който не желае да изостави еврейските си събратя в хватката на Хитлер. Но това не би могло да се осъществи без участието на Цар Борис III. Той проумява, че не трябва да жертва невинни човешки същества в името на политически изгоди и всъщност води най-тежката борба.

Причината за спасението се крие и в очите на българските евреи, които не виждат българите като свои врагове, а приятели. Те съумяват да бъдат част от българския народ, без да загубят своята идентичност. И българите, и евреите, живеещи в границите на България, успяват да съзрат в човешките очи човека и затова успяват да постигнат подвиг, който заслужава възхищението ни.

Българските евреи са спасени от българския народ и от тях самите! Но шест милиона други човешки същества, включително братята ни евреи от Тракия и Македония, умират в болка и унижения.

Прочетох историите на хора, открили красивото и стойностното у човека – самия човек. Впих поглед в безброй черно-бели снимки на евреи в концлагери, евреи с усмивки, петолъчки, митрополит Стефан, Цар Борис III, Буко Лазаров, Хитлер. Черно-белите снимки се запечатаха в ума ми, наслагаха се. Сляха се в една тъмна картина. Задвижиха съзнанието ми. Разтворих душата си за тoзи образ, пропит с болка. Вече не мога да бъда същият човек. Болката променя човека, но не и миналото. Какво ми остава?

Днес съм всички жени, деца и мъже, умрeли в зверски болки, голи, в лагерите на смъртта. Днес съм момичето, чийто крак откъснаха. Бебето, удушено от майка си малко след като е отворило очи за белия свят, съм аз. И като част от сърцето на българска еврейка туптя. Днес съм момичето, което отпуснало снага върху меката пролетна трева, чете и пише за спасението на българските евреи и гибелта на братята им от другите европейски държави. Аз съм всички еврейки, целият пеещ „Мила родино“ за своята България еврейски хор. Аз съм Цар Борис III – този, който разпореди нито един български евреин да не бъде предаден на Хитлер и смъртта! Аз преживявам и приемам цялата болка и всички радости и продължавам да търся в човешката история само едно – красотата да откриеш у човека човека.

Какво ни остава? Какво трябва да разберем? Отворете си очите за  красивото, хора! Отворете си очите и търсете човека. Погледнете го и вижте в него човешкото, красивото! Не изпадайте в хватката на омразата. Не мълчете! Говорете и пишете за човека – за правото му да бъде онова, което е, за личната му отговорност, за същественото в него – съвестта, а не външната обвивка от кожа, нокти, очи и коса. Не продавайте и загубвайте сред тинята истинските си очи – тези на съвестта и човечността. Българският народ го постига – спасява евреите си. Учете се… Борете се за правото на човека да бъде човек!