0
834

Мечти и тайни

Спомени за личности и ключови събития от най-новата история на Полша са описани в автобиографичната книга на Данута Валенса „Мечти и тайни” (ИК „Изток-Запад”). Съпругата на полския президент Лех Валенса ще присъства на премиерата на книгата си на 9 април от 18 часа в Софийския университет. Прочетете спомените й за стачката в Гданската корабостроителница през август 1980 г.

m1Данута Валенса е родена през 1949 г. в местността Колония до село Крипи, Полша. Тя е второто от деветте деца в семейството на земеделския стопанин Збигнев Голош. След като напуска родното си място, бъдещата първа дама на Полша отива в Гданск, където работи в павилион за цветя. Там среща бъдещия си съпруг и основател на движението „Солидарност” Лех Валенса, с когото сключва брак през 1969 г.

Освен детството, родния си дом, женитбата и радостта от майчинството на цели осем деца, в „Мечти и тайни” съпругата на полския президент Лех Валенса описва и малко известни досега факти за живота им. Тя разказва за основаването на движението „Солидарност”, за въвеждането на военното положение в Полша в края на 1981 г. и за отглеждането на шестте им – по това време – деца, за които се е грижела изцяло сама, след като съпругът й бил отведен „в неизвестна посока”, а и когато пътувал постоянно на заседания в Гданск и из страната. Данута Валенса пише също как е получила Нобеловата награда за мир през 1983 г. от името на своя съпруг, който по това време е интерниран, както и за президентските избори през 1990 г. и първите решения и промени в Полша броени месеци след падането на Берлинската стена. Разказвайки за ролята на първата дама (1990 –1995), за изгубените избори през 1995 г. и за живота след президентството, Данута Валенса подчертава: „Стойността на човека се проявява в обикновените и в нетипичните житейски ситуации. Човек трябва цял живот да работи върху себе си, защото този, който не работи върху себе си, не се развива. Не можеш да кажеш: „Сега вече знам всичко, всичко ми е позволено.” Бих могла да кажа така: „Вече съм постигнала всичко и съм умна.” Скромността възнаграждава човека с много неща. Животът е най-добрият учител, най-добрият университет, но трябва всеки ден да учиш. И аз учех. Ще се опитам да разкажа как изглеждаше моето учение, как изглеждаше израстването на това растение и как се превръщаше в дърво. Нека това бъде разказ на един стар дъб.”

Изданието „Мечти и тайни” (обработено от Пьотр Адамович) съдържа и богат снимков материал от личния архив на Данута Валенса.

 

„Мечти и тайни”, Данута Валенса, ИК „Изток-Запад”, 2014 г., превод от полски Божко Божков, 15 лв.

 

Най-хубавите дни в моя живот…

 

След толкова преживени години бих казала, че Август ’80 беше прекрасен. Не си давах сметка какво ще се случи на 14 август. За съжаление, съпругът ми не ме предупреди за планираната стачка в корабостроителницата. Винаги ми обясняваше, че не искал да се безпокоя.

Аня беше вече на две седмици. Казвах на мъжа ми, че трябва да я регистрираме в Градския съвет. Той все нямаше време. Непрекъснато му напомнях. И точно на 14 август каза, че отива в съвета. Под този претекст излезе от вкъщи, но въобще не стигнал до съвета. Отишъл в корабостроителницата.

Беше два или три часът следобед. Някой дойде и ми каза, че в корабостроителницата започва стачка и че Валенса я ръководи. Не помня кой беше този човек. Може да е бил някой от корабостроителницата или от опозицията или пък някой съсед. Във всеки случай беше мъж.

Не се паникьосах, просто му се ядосах, че не е отишъл да регистрира детето. Вместо семейството, което би трябвало да е най-важно, той… Аз съм много точен и отговорен човек. Щом детето трябва да бъде регистрирано, трябва да се регистрира. Толкоз. Щом имам да свърша някаква работа, ще припадна, но ще я свърша.

Така беше и този четвъртък. Щом мъжът ми не е регистрирал детето в съвета, трябваше да намеря някого, който да свърши тази работа. Съгласи се моят съсед г-н Пенкала.

През първите дни на стачката, от четвъртък до неделя, нямах никакъв контакт с мъжа си. Не ми се обаждаше, нито пък изпрати писмо по някой куриер например. В понеделник отидох в корабостроителницата. Това беше мое собствено решение.

През тези дни, въпреки че нямах никакъв контакт с мъжа си, не чувствах никакво безпокойство, защото още от петък започнаха да ме посещават различни хора, които бяха научили къде живее Валенса, че не работи и че има много деца. Информацията за това вероятно е тръгнала по града, а и радио „Свободна Европа“ е изтъкнало този факт. Всеки ден идваше някой да каже една добра дума или пък носеха мляко, елда, брашно, плодове, прах за пране и дори пари. Лично аз смятам тези дни от 14 до 31 август за най-чудесното нещо, което може да се случи на човек. Такова добро, каквото видях тогава, не съм виждала никой друг път през целия си живот. Не зная кои бяха хората, които ме посещаваха. Идваха без никакъв интерес. Нито един от тях не се появи по-късно и да ми каже: „Аз ви посетих през август и ви донесох това или онова.“ Никога по-късно не съм срещнала тези хора. Сега благодаря на всички вас, благодаря много за добрината и подкрепата!

Не бях самотна, чувствах се сигурна, в безопасност именно заради тези хора. Именно те бяха моята сила по време на тези стачни дни. Бях уверена, че щом те са с мен, нищо лошо няма да ми се случи. А дори и нещо да се случи, то все някой от тях ще ми помогне. Бях без съпруга си, но заобиколена от множество доброжелателни хора. По-късно, когато се създаде „Солидарност“, по време на военното положение, около мен също имаше много хора, но тогава сред тях се чувствах самотна.

pic_1
Домашни дейности в „Заспа“. Началото на осемдесетте години

Г-н Пенкала предложи да ме кара до корабостроителницата, за да посещавам мъжа си. Той работеше там като шофьор. Ходехме предимно вечер, но със собствената му кола. Тогава имаше проблеми с бензина, но той някак си се оправяше. Криша пък оставаше при децата.

За пръв път отидох в корабостроителницата в понеделник. Минах през окичената с цветя врата, но не си спомням дали се обадих на охраната, или влязох заедно с шофьора. Заведоха ме при мъжа ми. Май беше в работническата столова. Не си спомням как ме посрещна. Спомням си обаче, че всички обсъждаха нещо. От всяко посещение в корабостроителницата като спомен са ми останали тези вечни и безкрайни дискусии. Казах на мъжа си, че с децата всичко е наред.

По време на следващото ми посещение, във вторник, ме обзе страх. Попаднах на една разправия. За пръв път от няколко дни стачкуващите започнаха да се карат помежду си. Ремонтната корабостроителница с Гданската корабостроителница. Атмосферата беше много напрегната. Допълнително някой пускаше слухове за навлизането на руски войски и за предстоящ десант на милицията на територията на корабостроителницата. Прибрах се вкъщи ужасена. Криша си тръгна, а аз останах сама с децата. Колкото повече размишлявах, толкова повече страхът ме завладяваше. Тази нощ не успях да мигна. За пръв път бях толкова изплашена. Размишлявах и драматично преживявах това, което видях и чух в корабостроителницата. Именно тогава, през тази нощ, си дадох сметка колко е страшно, колко е опасно и какво би станало, ако този сценарий за интервенцията се осъществи. Имах чувството, че няма да издържа психически. Във въображението си виждах как огромни стени се сгромолясват върху дома ни.

На следващия ден отново отидох в корабостроителницата. Вече цареше съвсем друга атмосфера. Самото преминаване през тълпата, събрана пред портал №2, и влизането вътре подейства като балсам на душата ми. Видът на хората, подкрепящи работниците, и техните дружелюбни разговори за събитията, които ставаха, успокоиха разтревожената ми душа. Спомням си как един шофьор с малък фиат, пълен догоре с краставици за стачкуващите работници, влезе вътре, посрещнат с радостни възгласи от всички.

Когато излизах от корабостроителницата, понякога мъжът ми ме изпращаше до портала. Хората, виждайки, че Валенса идва към портала, го приветстваха и издигаха възгласи на подкрепа и одобрение. Той се качваше на един електрокар, както се вижда това на снимките, и говореше. Те ръкопляскаха. Хората по цели дни и вечери стояха при портала. Може би само през нощта не са стояли там.

Пред главния вход имаше големи изкопи за основи, направени за някакъв магазин. Комунистите бяха решили да построят там голям магазин, за да не може опозицията да организира демонстрации на това място във връзка с годишнината от Декември ’70. Веднъж бях излязла вече пред входа. Мъжът ми се беше качил на електрокара и държеше реч. Спрях се да го погледам. Хората реагираха спонтанно, без да обръщат внимание, че са застанали пред големи и опасни изкопи. Върху изкопите бяха сложени дъски. Наблюдавах една възрастна жена как подскачаше на тях също като врабче на клон. Мила и вълнуваща гледка, която дава сили на човека. Не помня какво говореше мъжът ми. Събралите се хора толкова се радваха! През цялото време се чуваха одобрителни възгласи.

Поглеждах ту към входа, ту към жената. А тя въпреки възрастта си и значителното си тегло през цялото време подскачаше. Може би завладяна от емоции не си даваше сметка за опасността, която я грози – всеки момент можеше да падне в изкопа и най-малкото да си счупи крак или ръка.

В града също се чувстваше необикновената атмосфера. Шофьорите стачкуваха и градският транспорт не работеше. Нищо не се движеше. Хората ходеха пеша. Изминаваха по няколко километра от „Стоги“ до центъра, но никой не се оплакваше, защото всички ги свързваше нещо общо. Тези, които пътуваха с частни автомобили, качваха и други хора като ги возеха без пари.

Боже мой! Мисля си как ли би изглеждал светът, ако всички хора бяха такива, както през Август ’80? Тази взаимна човешка подкрепа беше толкова прекрасна, че си мечтая този август да се повтори, защото днес, за съжаление, в ежедневието ни има толкова много завист и ненавист.

Спонтанност, приятелство, разбирателство и солидарност – това беше най-прекрасното нещо в живота. Тогава навсякъде се чувстваше една сърдечност, някаква общност и взаимна близост. Признавам си – преживях само една нощ на съмнения и тревоги.

Друг път, когато отидох в корабостроителницата, заварих мъжа си да лежи, покрит с едно одеяло. Бяха го натровили с нещо, чувстваше се зле. За него се грижеше един лекар.

Целият този период беше прекрасен за мен. Не ми пречеше, че съм сама с децата. Когато отивах при мъжа си, не съм му носела нито храна, нито цигари. Когато влизах в корабостроителницата, имах чувството, че влизам в някакво огромно заведение за обществено хранене. Понякога хората им докарваха дори цели прасета. Носех му само ризи и бельо. По-късно започнаха да носят дори и ризи за стачкуващите.

Веднъж някой ме попита дали всички тези силни емоции не са ме изкушили и аз да се кача на електрокара или на стълбата до мъжа си, при окичения с цветя и украсен с портретите на Ченстоховската света Богородица и Светия отец портал.

Не, не съм. Не бях обхваната от някаква прочувствена еуфория. От приятни радостни чувства – да. Бях преживяла 1970 г. След онзи декември всяко следващо събитие сякаш се подготвяше за поредното. През Август ’80 имах куп малки деца, затова живеех със съзнанието, че съм предназначена само за тях… Не съм се замисляла и за това дали мъжът ми мисли за мен и за децата. Мислил е!

Освен това никога не съм имала амбицията да бъда тази, първата. Обичах да стоя малко по-встрани. Никой никога не ме е видял да бъда една крачка пред мъжа ми. Винаги съм била една крачка зад него. Никога не съм се афиширала публично. Само по времето, когато беше интерниран и когато трябваше да замина за Нобеловата награда в Осло.

Не изпитвах никакво чувство на завист или възхищение, когато мъжът ми говореше на хилядите, събрали се пред корабостроителницата, а тълпата журналисти, сред които сигурно и няколко ченгета, го снимаха и записваха. Тогава не изпитвах дори страх. Не знаех какво ме чака. Изобщо не мислех за това.

pic_2
Средата на осемдесетте години

Сега, когато си спомням за Август ’80, непрекъснато си задавам въпроса какво са чувствали и мислели тогава моите деца. Все нещо е стигало до тях. Баща им го нямаше вкъщи, аз ходех до корабостроителницата, а телевизията тръбеше за стачките. Богдан беше на десет години, Славек – на осем. Изобщо не си спомням каква беше реакцията им! И най-много ми е мъчно за това. През тези радостни дни аз живеех в един хаос, един водовъртеж, в революция, в тълпа от хора, които оказваха влияние върху моя дом и семейство. По какъв начин децата са възприемали всичко това? Как са го преживявали? Дали са се страхували, че нещо може да стане с баща им? Дали ги е било страх за мен?… Не знам. Никога не съм разговаряла с тях на тази тема, а и те никога нищо не са ми казвали. Сега ми е тежко, когато си помисля за това. Имала съм деца… но тогава, изглежда, не съм постъпила като добра майка.

Това бяха други времена. С децата не се разговаряше така, както се разговаря днес. Гледам моя деветгодишен внук. Той схваща всичко. А Богдан през 1980 г. беше на десет години! Би следвало да е разбирал повече. Тогава обаче не съм си давала сметка за това. Смятах, че така пазя децата си! Както кокошката крие пиленцата под крилото си. Смятах, че постъпвам правилно, като не им казвам нищо за събитията в Гданск и в Полша и за това какво прави баща им в корабостроителницата. От дистанцията на времето виждам, че е било грешка. Голяма грешка! Споменах за хората, които започнаха да ме посещават. Радвах се, че някой безкористно ми помага, че не съм оставена сама на себе си. Спомням си, че в началото на стачката вкъщи имахме съвсем малко захар. Захарта тогава беше с купони. Изведнъж останах без мъж, децата – без баща, но захар се намери. Някой ми подари. Основните нужди на децата ми бяха осигурени. През онези дни си обяснявах: мъжът го няма, децата са без баща, но ти и децата имате какво да ядете.

По това време, живеейки още в „Стоги“, дадох и първото интервю в живота си. Към края на стачката, мисля, че беше в събота, при мен дойде Войтек Ласки. Беше фоторепортер. Не бях вкъщи. Намери ме край гората, при пътя за плажа. Правеше снимки. Седяхме на една пейка и разговаряхме. По-късно Войтек многократно ни посещаваше, често пъти ни придружаваше по време на пътуванията ни дори и в чужбина. Беше от този тип хора, които ще направят всичко, за да постигнат целта си. Расов журналист. Не го ли пуснеш през вратата, ще влезе през прозореца, ако не го пуснеш през прозореца, ще влезе през комина. Веднъж, докато правел снимки, паднал в една дупка. Продължил обаче да държи ръцете си високо и… да снима.

Тогава, през Август ’80 или може би малко след това, се роди легендата, че сме осиновили децата на загинал през Декември’ 70 работник от корабостроителницата. Тази легенда е жива и до днес! Неотдавна ме посети един свещеник и както си разговаряхме, той изведнъж ми каза: „Вие сте добра жена, защото сте осиновили тези две деца.“ Обясних му, че това не е вярно, че хората така както пишат стихотворения и романи, така съчиняват клюки и легенди. Не зная, може би са искали да ни обградят с блясък, че освен собствените си деца сме взели да отглеждаме и чужди? Или пък са искали да създадат някаква патриотична легенда?

Но това не е всичко. Таксиметровите шофьори пък разправяли, че съм била лека жена. И такива неща стигаха до ушите ми. Беше ми неприятно. Чудя се откъде толкова фантазия у хората?! Кога намират време за такива измислици?! Та нали всеки си има някакви свои грижи и проблеми! Дай Боже да ги няма, но ги има.

Разказвам за това, което е останало в паметта ми от онези августовски дни. Тогава въобще не се замислях какви ще бъдат последствията от тези събития. Но днес смятам, че Август ’80 даде началото на нашата свобода. Свобода, която всеки можеше да използва посвоему. Повече или по-малко, но можеше да разгърне криле. Тези, които имаха късмет или съумяха да се справят в новата ситуация, оценяват онези събития и са благодарни.

Някои до края на живота си ще съжаляват за Едвард Герек. На други пък им е безразлично. Има и такива, които са недоволни от всеки строй и вечно се оплакват. Има и хора, неспособни да се справят с живота, които смятат, че някой нещо трябва да им даде, защото им се полага. Случваше се такива хора да идват пред вратата ми и да казват: „Аз стачкувах заедно с вашия мъж, а сега съм без работа.“ Но не молеха да им се намери работа, а искаха пари. Зная, че не е лесно да се намери добра работа, но пък и няма срамна работа, стига човек добре да я върши.

Имаше и много хора идеалисти, които стачкуваха през Август ’80, вършеха нелегална дейност през осемдесетте години, лежаха в затворите, а днес мизерстват. На болните, на хората, лишени от възможността да се справят сами с живота, държавата трябва по някакъв начин да помага. Но това наистина е много деликатен въпрос.

Тогава, през август, в корабостроителницата работеха повече от десет хиляди души, но не всички от тях стачкуваха. Имаше и такива, които по време на стачката правеха ремонт вкъщи или си работеха по вилите. Да, имаше и такива. Научих това впоследствие.

Общо взето, моят образ за Август ’80 е красив, може би и малко идеализиран. Но, за съжаление, не украсеният с цветя портал № 2 на Гданската корабостроителница през 1980 г. стана символ на свободата и обединението на Европа. Такъв символ стана разрушаването на Берлинската стена през 1989 г.

Ние сме странен народ. Като общество не съумяваме да защитим мястото си в историята, което ни се полага. Как не се намери една група умни хора, които да кажат: „Ние, поляците, сме народът, който направи това и това!“ Години наред само се борехме за заслуги и водехме махленски войни. Тогава как някой от чужбина ще ни оцени и ще признае нашите заслуги, щом ние сами се оплюваме? Боли ме, че по света и в Европа много повече знаят и помнят за разрушаването на Берлинската стена, отколкото за полския Август ’80. Виновни обаче за това сме си само ние. Ние и никой друг. Такова е моето мнение по този въпрос. На мнозина то може и да не се харесва, но аз нямам намерение да го променям.

След като стачката приключи, отец Хенрик Янковски[1] докара вкъщи мъжа ми. Пред очите ми и сега е тази картина: отец Янковски и мъжът ми. Беше уморен… Не помня нито неговата, нито моята реакция. Отец Янковски каза, че е довел един герой, че всичко е завършило добре и започва нещо ново. Това обаче на мен не ми направи никакво впечатление, не изпаднах в еуфория. Сякаш предчувствах, че нещо в моя живот е приключило и на нас, на семейството ни, няма да ни бъде по-добре.

Мисля, че на 4 септември ни „пренесоха“ в новото жилище в „Заспа“. Моето узряло вече дърво пусна в Гданск нови корени. И поредните нови клони. След този радостен август интуитивно почувствах, че за дървото настъпва нова промяна на условията. Че тази промяна обаче ще бъде толкова огромна, не очаквах.

Казах, че ни „пренесоха“, защото ние фактически не се изнесохме от „Стоги“. Чувствах се като някакъв предмет. Никой за нищо не ме беше предупредил. Изведнъж пристига някаква кола, стягаме си багажа и така, както сме си седнали, заминаваме. В това число и с врящата супа в тенджерата!

Може би пък това беше на 5 септември? Мъжът ми със сигурност не беше вкъщи. Готвех обяда. Нищо не предвещаваше, че ще получим ново жилище. Както си готвех супата, изведнъж пристигна мъжът ми с една кола и с няколко работници. От корабостроителницата. Опаковаха всичко, което имахме вкъщи, в кашони, някакви одеяла и заминахме за „Заспа“.

Новото ни жилище се състоеше от три канцеларии, които някога са били заемани от една жилищна кооперация на този етаж и от които после направиха едно общо помещение. Е, какво да се прави! След успешното приключване на стачката при нас започваха да пристигат чуждестранни журналисти и явно социалистическата държава се е срамувала и не е искала чужденците да видят, че многодетно семейство живее едва ли не в клетка. Затова и бързо са намерили и опразнили тези служебни помещения. Не мислете обаче, че жилището ни бе дадено безплатно – всички пари, които трябваше да платим на кооперацията, ги платихме.

Когато отиваш за пръв път в „Заспа“, можеш много лесно да се объркаш. Навсякъде еднакви блокове с еднакви улички между тях. И ние, разбира се, се объркахме. Спомням си как по пътя мъжът ми казваше: „Сега вече ще ти е по-добре. Ще има човек, който да ти помага вкъщи.“ Много други неща не си спомням, но това го помня добре! Зарадвах се, защото наистина се чувствах много изморена. Аня беше едва на месец, а имах и още пет по-големи деца. След раждането на Аня наистина се чувствах много отпаднала. Когато трябваше да свърша нещо вкъщи, чувствах, че няма да се справя. Явно вече се бяха появили и някои проблеми с щитовидната жлеза, за която не бях правила изследвания.

Докараха ни в този дом. Свалиха всичко от колата. Освободените за нас помещения обаче бяха в ужасно състояние. Невероятна мръсотия! Мръсотия, каквато трудно може да си представи човек! Така са били почиствани тези канцеларии, че не можеше да се разбере какъв цвят са били плочките на пода. Да не говорим за рамките на прозорците!

След преместването в „Заспа“ отидох на фризьор. Салонът не беше далеч, в един подобен на нашия блок. Това стана, когато мъжът ми за първи път отиде на среща с кардинал Стефан Вишински. По онова време още не ходех на фризьор, просто исках да се подстрижа.

Там никой не ме познаваше. В чакалнята имаше няколко жени. Седнах и зачаках да ми дойде редът. Фризьорката подстригваше някаква жена. От разговора, който водеха, разбрах, че се познават. В един момент жената каза на фризьорката: „Знаеш ли, тоя – не спомена името му – тоя заминал при Вишински и знаеш ли – дали са му цял етаж!“ И продължи в този дух. Аз си мълча. Накрая обаче не издържах и съвсем спокойно казах: „А знаете ли в какво жилище е живял?! При какви условия?!“ Диалогът, който последва, беше горе-долу следният:

– О, имал е вила, госпожо!

– Е, госпожо, като има вила, защо тогава ще дойде да живее в такъв блок?

– Ами, защото искал да е по-близо до народа… Всъщност така говорят хората, че имал вила.

–А ако ви кажа, че съм му съпруга и знам кое е истина и кое не, тогава какво ще кажете? Ако искате, мога да ви покажа и паспорта си?

Тук вече тя страшно се нервира, загуби самообладание и започна да повтаря едно и също, че хората така разправяли. Дори не се извини, а само се оправдаваше, че повтаря чужди приказки.

Така през 1980 г. тази фризьорка стана моя фризьорка. С течение на времето се сприятелихме. Така не трябваше да ходя някъде далеч, а само пресичам улицата и съм на фризьор! Не обичам да си сменям фризьорките.

Децата се радваха на новото жилище. Затова пък за мен тази смяна не беше нито лесна, нито проста. Още повече че сред старите ни познати започна едно разцепление, което преживях също болезнено. Все повече се страхувах за бъдещето на семейството ни.

Няколко дни след като се преместихме в „Заспа“, някъде около 10 септември, в дома ни се състоя една среща. Дойдоха семейство Гвязда, г-жа Анна Валентинович, Яцек Курон, струва ми се, че и Богдан Борусевич. Имаше още няколко души и, естествено, мъжът ми. Г-жа Анна в присъствието на тези хора заяви, че Валенса е направил това, което е било необходимо, и не следва повече да остава председател на профсъюза. Начело на тази организация трябвало да застане някой като Гвязда или Курон. Лично чух тези думи от устата на г-жа Аня! Бях потресена и шокирана! Това го казваше същата тази г-жа Аня, с която се запознах преди половин година, още в „Стоги“, по време на срещата на Свободните профсъюзи. Тогава ми направи силно впечатление как всички те се разбират, как са отдадени един на друг, как си вярват и колко са откровени. Страхувайки се, че може би ги подслушват, си пишеха бележки. Тогава това ми направи много силно впечатление. И сега, половин година по-късно, чувам от устата на г-жа Аня такива неща.

Към Ярузелски не съм изпитвала такива чувства, каквито изпитах към сътрудниците на мъжа ми, които смятах за прия­тели и които по-късно започнаха да ни предават. Та те бяха не просто съратници в борбата, благодарение именно на тази обща борба те станаха приятели на нашия дом, едва ли не членове на семейството ни. От това най-много ме заболя!

Помислих си, че искат да задраскат мъжа ми: „Валенса като някое чираче им отвори вратичката и сега спокойно могат да минат през нея.“ Но мъжът ми не се предаде. Г-жа Аня продължи да го напада през всичките следващи години. Мъжът ми й отговаряше. Трябва обаче добре да се знае кога започна всичко това и кой го започна!

Убедена съм, че г-жа Аня беше инструмент в ръцете на група хора, която бих нарекла варшавска група. След стачката при нея в дома й живя Курон и там се провеждаха тайните съвещания на тази група. На нея й беше необходим авторитет и тя го намери. Да, стачката избухна по повод уволнението на г-жа Аня от корабостроителницата. Същата тази стачка обаче не издигна нея. Издигна Валенса.

Противопоставяйки я на мъжа ми, те просто използваха г-жа Аня. А тя си помисли, че може да направи нещо, че има влияние. Струва ми се, че по този начин й навредиха.

Впрочем част от тази варшавска група винаги е била против мъжа ми. Смятаха го за човек от по-низшите слоеве, човек от народа, необразован, който не можеше да взима решения наравно с тях, хората с образование, опит, с обноски.

pic_3
На посещение при Светия отец. Клиниката „Джемели“ в Рим

Междувременно мъжът ми имаше свои виждания и концепции. Мисля, че за времето той беше на мястото си, а беше и достатъчно амбициозен, за да не отстъпи, след като вече е постигнал позицията на лидер. Много бързо трупаше опит! Макар да ми се струва, че и самият той не е вярвал, че може в такава степен да има влияние върху хората, обществото, както се оказа по време на стачката. Почувства в себе си сили, почувства, че може да постигне нещо, да сътвори. Та нали „Солидарност“ от малка група дейци на Свободните профсъюзи прерасна в десетмилионна организация. Мъжът ми постигна такава позиция и такова доверие в обществото, че групата, която искаше да го отстрани, не можа да се наложи и да окаже влияние върху профсъюза.

Тази среща в моето жилище и поведението на г-жа Аня още повече ме потиснаха. Заболя ме много, защото мъжът ми така се жертваше. Беше създадена „Солидарност“, още не се знаеше как ще се развият нещата, а те вече се караха. Много ми беше мъчно за това. Тази ситуация се отрази зле и на здравето ми. Почувствах се психически и физически слаба.

Тези седмици и дори месеци бяха толкова  тежки за мен, че дори не можах да се порадвам на посещението на майка ми и сестра ми Богуша, която пристигна със сина си.

По-често ни посещаваше семейството на мъжа ми. Неговите братя и сестри споделяха молбите и проблемите си с мен. Изабела, Стах или Зигмунт най-напред се обаждаха по телефона на мен. Аз бях нещо като посредник. Обръщаха се към мен по различни въпроси: нещо се скарали, Зигмунт бил болен и трябвало да се намери лекар или лекарства… Не се обаждаха на брат си, а на снахата! А мъжът ми казваше: „Ти трябва всичко да оправяш, защото всичко можеш. За всичко те бива.“ Отначало не обръщах голямо внимание на това, но после започнах да се дразня.

Така се сдобих с нови задължения, т.е да помагам на семейството на мъжа ми. Не беше само това обаче, към мен се обръщаха и хора извън семейството. Тогава, през есента, започнаха да пристигат първите писма – обръщаха се към мен като съпруга на председателя на „Солидарност“. Явно разчитаха, че ще мога да им помогна по-лесно да си уредят проблемите. Като жена, съпруга и майка може би по-добре ще ги разбера. Други пък си мислеха, че мъжът ми като много зает човек няма да има време да чете писмата им, а аз, понеже си стоя вкъщи, ще имам повече време за това. Писмата ставаха все повече и повече и започнах да ги препращам в бюрото на „Солидарност“. В тях имаше най-различни молби – за намиране на лекар, лекарства, протези, жилище, за получаване на задграничен паспорт. Хората се оплакваха от властите. Всичко това за мен беше нещо ново, така трупах нов опит.

Пристигаха обаче и други писма. Пишеха хора, които ни поздравяваха за Август ’80, изразявайки своята подкрепа и солидарност. Тези писма бяха по-малката част, повече бяха другите, с различните молби.

В писмата от чужбина, предимно от САЩ, понякога имаше и банкноти от един долар. Посъбра се известна сума. Не знаех какво да правя с нея. Вкъщи идваха най-различни хора, а веднъж вече ни бяха откраднали парите, които спестявахме за „черни“ дни. Реших да се посъветвам с отец Янковски. Внесохме еднодоларовите банкноти в една банка, вече не помня точно как се наричаше тогава. Във всеки случай с отец Янковски заедно внесохме изпратените ни пари. Преди няколко години отидох до банката, тя пак си е на същото място. Оказа се, че няма такива пари, че изобщо няма сметка на мое име.

Следващият опит, който придобих и който беше свързан с известността на мъжа ми след Август ’80, засяга децата ми. По-точно става въпрос за приемането им в ново училище. Понякога въпреки смяната на местоживеенето родителите решават, че е в интерес на децата да си останат в старото училище. Днес родителите се стараят да намерят най-подходящото училище, независимо че може да е доста отдалечено от дома. По онова време обаче имаше задължителна районизация. Впрочем нямахме нито условия, нито време, нито възможности, за да водим децата си до старото училище в „Стоги“.

Децата ми никога не са се оплаквали от прякорите, с които са ги наричали съучениците им. По-скоро си разказваха как се отнасяха с тях. Казвали са им например: „Валенса – купа менса“ (т.е. Валенса е куп месо – б.пр.). Имало е и други такива. Всичко започнало след Август ’80. Докато живеехме в „Стоги“, не съм чула някой да е наричал децата ми с обидни прякори. Не съм чула подобни неща и по време на военното положение. Прякори започнаха да се появяват отново в средата на осемдесетте години. Да не говорим какво беше, докато мъжът ми беше президент – истинско бедствие. И днес внуците ми от време на време ми разказват за някои прякори.

Казвах на децата си да не обръщат внимание на прякорите. Обяснявах им, че хората са различни и че не всички възприемат баща им еднакво. По време на родителските срещи също не съм повдигала този въпрос пред учителите. Нямаше смисъл.

След приключването на стачката денят на мъжа ми изглеждаше горе-долу така: ставаше и отиваше на сутрешната литургия в седем и половина. След Август ’80 започна да ходи всяка сутрин на тази литургия  Явно е чувствал нужда да се помоли. Да се съсредоточи. Молитвата в църквата предразполага към размисъл. Ходеше в църквата на Пресветата Дева Мария, която се намираше в съседния квартал „Пшиможе“. По онова време в нашия квартал нямаше църква, въпреки че беше голям. Мисля, че имаше само един параклис.

В тази църква викарий беше отец Франчишек Цибула. Мъжът ми го познаваше още от края на шестдесетте години, когато живееше в квартирата на корабостроителницата на ул. „Картуска“, а отец Цибула работеше в църквата на „Еманус“. Тогава е ходил там на литургия. Пред отец Цибула се е изповядал и преди сватбата ни. Изповедта преди сключването на брак е по-различна от обикновената изповед. Тя е, или поне беше, елемент от подготовката за брачното тайнство. Не зная за какво се е изповядал мъжът ми преди брака ни и не зная за какво са говорили, но когато през септември отново откри отец Цибула, започна редовно да се изповядва само пред него. Така отец Цибула стана негов изповедник. По-късно, през 1990 г., мъжът ми го взе в „Белведер“ и отец Цибула стана президентски капелан. Имаше няколко свещеници, особено един от Гданск, които след Август ’80 твърдяха, че са били изповедници на мъжа ми, но това не е вярно.

Към седем часа идваше Дядо, т.е. Хеньо Мазурек. Дядо беше от околностите на Вилно и говореше с характерното за този регион произношение. По време на войната е бил партизанин. Работил е по корабите, на влекач. Винаги ходеше с моряшка куртка. Към края на стачката стана охрана на мъжа ми. Съпругът ми се връщаше от църква, закусваше. Тогава започваха да пристигат гостите, поканени от мъжа ми, непоканени, а трети – въобще нежелани. В това време Дядо завеждаше Ярек в детската градина (докато Ярек още искаше да ходи). След това мъжът ми отиваше с Дядо в профсъюза. Връщаше се късно следобед, обядваше и лягаше да си поспи. Ставаше след около час или ако някой го събудеше, и по-рано. Понякога се връщаше късно вечерта. Тогава му оставях вечерята. Както и преди 1980 г., т.е. преди „Солидарност“, и сега не говорехме за политика. И слава Богу!

След Август ’80 в моя живот настъпи промяна, радикална промяна. Ще разкажа за нея малко по-късно.

Вече споменах, че по време на преместването ни от „Стоги“ в „Заспа“ мъжът ми се кълнеше, че ще има човек, който да ми помага вкъщи. Отбиваше се Криша от „Стоги“. Идваше леля Хелена, идваше сестрата на баща ми – Тереза, а понякога и нейната дъщеря. Появяваха се и други лица, някои от които бяха доста меркантилни. Виждайки промяната в битовите ми условия и в общественото ми положение, са разчитали, че могат да имат някаква изгода. Какво да се прави, такъв е животът.

Наистина, както мъжът ми обеща, една жена дойде да ми помага. Под нас, на партера, се намираше някакво бюро за услуги. Там работеше едно момиче, което беше бременно. Често идваше при мен на кафе, да си поговорим за раждането, да се посъветва за отглеждането на бебето. Казах й, че имам нужда от помощ вкъщи. Препоръча ми една жена, която чистела офиси в „Пшиможе“.

Така, около месец след като се преместихме, в моя дом се появи Яджа. Жена, която се справяше отлично във всяка ситуация. Трябва да подчертая, че от идването ми в Гданск и работата в цветарския магазин имах невероятен късмет с хората. Притежавах и интуиция, която ми позволяваше бързо да разгадавам всеки човек. И или го приемах и установявах близки отношения с него, или пък не го приемах и тогава прекратявах  всякакви контакти с него.

Яджа беше една с година по-голяма от мен. За жалост, вече не е между живите, почина от рак. Беше много работлива. Идваше у нас към десет. Почистваше. Ако беше необходимо, преповиваше малката Аня. Готвеше обяда, гладеше, вършеше всичко. Благодарение на това аз имах време да се занимавам с по-големите деца и да наглеждам ремонта, който се извършваше вкъщи, защото всъщност мъжът ми все отсъстваше. Ние, естествено, й плащахме. Щом някой работи, трябва да му се плаща. Не помня колко, не беше много, но толкова, колкото трябваше.

Вкъщи ми помагаше също така и братовчедката Мариола. Тогава тя беше младо двадесетгодишно момиче. Заживя при мен. Мъжът ми все заминаваше за някъде, а Аня беше много малка. В Мариола чувствах голяма подкрепа. Особено важно беше за мен, че вечер и през нощта не съм сама.

След като стачката приключи, започнаха да ни посещават много хора, в това число доста журналисти от Варшава, които често пристигаха с таксита. Съвсем неочаквано един ден пристигна съпругата на един от таксиметровите шофьори и поиска да говори с мен по много личен въпрос. Като видях колко силно е разтревожена тази жена, се съгласих да се срещнем. Каза ми, че мъжът й завъртял любов с някаква от Гданск, говори ми за семейството си, за децата си. Помоли ме да се намеся в този случай. Отидох при другата жена. Разговорът ни никак не беше лек. За първи път в живота се озовавах в такава ситуация. Поредният житейски опит за мен.

След като родих и Аня, шестото ни дете, се почувствах и психически, и физически много слаба. Въпреки че Яджа ми помагаше вкъщи, аз все повече губех сили. Обзеха ме съмнения дали въобще ще мога да се справя по-нататък.

В помещенията, където „живеехме“ с малките деца, все нещо се ремонтираше. Чукане, тропане, бучене, облаци прах. Децата още тичат по пижами, а вкъщи вече пълно с хора. От ранна утрин до късна вечер в жилището ни се тълпяха куп профсъюзни дейци, съветници, политици, журналисти и фанатици. Един от тези посетители после се хвалел, че в седем часа сутринта ял много хубави бъркани яйца у Валенса. И действително хората сядаха на масата и трябваше да ги обслужвам. Пълен хаос, а не нормален дом. Трудно мога да опиша това, което ставаше тогава, през септември. А освен майсторите и гостите на главата си имах няколкомесечната Аня и другите пет деца.

Все по-трудно издържах на това напрежение. Първоначалната ми немощ прерасна в бунт. Нарастваше в мен така, че един ден не издържах и избухнах. Психически не бях в състояние да понасям повече тази тежест. Една „прекрасна“ сутрин така започнах да викам, дори крещях, в присъствието на всички тези хора. Направих страшен скандал на мъжа ми! И добре че го направих! Той стана и без да промълви дума, излезе. Заедно с него излязоха и другите.

След няколко часа се върна, вероятно беше премислил всичко станало, и каза: „Добре, щом искаш така, ще окачим на вратата табелка с надпис: „Тиф! Вход за външни лица забранен!“

След месец живот в такъв колхоз настъпи спокойствие. Останахме само ние, децата и майсторите. Край на посеще­нията! Тези, които имаха служебни въпроси, отиваха в бюрото на „Солидарност“!

Ако тогава, в края на септември и началото на октомври 1980 г., не бях се разбунтувала, мъжът ми едва ли би забелязал, че съм напълно изтощена. Вероятно мъжете са така устроени, че, заслепени от собствените си дела, не виждат проблемите на другия човек! И когато говоря, че не съм била забелязвана като жена, като партньор, имам предвид тази, описана от мен ситуация. А и други подобни. Впрочем като че ли през целия ми живот съдбата ми е определила да изпълнявам неудобни и трудни задачи. После пък дойде и това дяволско военно положение, това унижение…

Най-накрая майсторите си отидоха, стаите ни вече бяха свързани. Част от коридора беше отделена със стена и по този начин се получи вътрешен коридор, който образуваше от трите помещения едно жилище. От лявата страна имаше кухня и две стаи. В по-голямата стая, която стана наша спалня, имаше телевизор, а в по-малката, още докато не бяха ремонтирали дясната страна, бяха момиченцата. Срещу входа имаше една така наречена гарсониера, стая с кухня, която изпълняваше ролята на канцелария. Банята изпълняваше ролята на склад. От дясната страна имаше три стаи, едната от които преди това беше кухня. Две от стаите бяха за момчетата. Леглата на децата бяха на два етажа… Да, с децата също никой не се съобразяваше. Не обръщахме внимание на техните вълнения, какво чувстват, какво искат. За съжаление, мъжът ми и тези, дето се въртяха вкъщи… никой не се съобразяваше с факта, че това е дом и че в него тече нормален семеен живот, че има малки деца.

През октомври отново в различни краища на страната избухнаха стачки. Мъжът ми пак отсъстваше от вкъщи. Ходеше, както тогава казваха, да гаси пожари.

В живота ми сякаш нещо се скъса. Много силно преживявах тези радикални промени. Страхувах се за бъдещето на нашето семейство. Докато не беше се създала „Солидарност“, въпреки различните превратности на съдбата живеехме спокойно. Спомнях си за мечтите си в родното ми село, за наивните ми момински мечти за добър съпруг, дом и кола, за пътешествия със съпруга ми. За създаването на собствено обкръжение, собствено гнездо. Тези мои мечти частично се осъществиха. Мъжът ми издържаше семейството, а аз се грижех за него. Като семейство приличахме на свита в юмрук ръка, истинско домашно огнище. До Август ’80, въпреки че в „Стоги“ живеехме на тясно, си бяхме само ние, сами. Принадле­жахме само на себе си. Подкрепяхме се взаимно, държахме се заедно. След това всичко се разпиля, гнездото ни се разкъса. Преживявах това тежко, страхувах се, че нещо от живота ни си отива. Страдах много, защото чувствах и знаех, че никога вече няма да живеем само за себе си.

След Август ’80 името на мъжа ми стана известно в Полша и по света. Този факт обаче не ме удовлетворяваше. Аз съм идеалистка – щом ще е семейство, трябва да е здраво и единно. За мен най-важно е семейството да бъде сплотено, а при нас в това време всичко започна да се разпада. Мъжът ми постоянно отсъстваше от вкъщи. След години разбрах, че така е трябвало да бъде. Самата аз трябваше да се променя, да стана друг човек. Въпреки че имах семейство, поех върху себе си и редица други отговорности. Бурният период в дейността на „Солидарност“ през 1980–1981 г. и въвеждането на военното положение не ми направиха такова впечатление, както този следавгустовски прелом на 1980 г.

Когато се запознах със съпруга си, той беше затворен, малко тайнствен и загадъчен човек. Беше спокоен, никога не се нервираше. Дори Декември не промени характера му. Мисля, че до 1980 г. той беше същият този човек, с когото се запознах. Промени го Август. Тогава стана това, макар че той полагаше всички усилия да чувстваме, че е с нас. Но всъщност повече беше на страната на обществения живот. Все повече време посвещаваше на идеите си, все повече се отдаваше на това, което вършеше. Сега, от дистанцията на времето, си мисля, че е чувствал в мен някаква опора, нещо като щит.

От момента, когато ни пренесоха от „Стоги“ в „Заспа“ с онази супа, сериозно се разболях. Боледувах два-три месеца. Не можех да си намеря място. Нашият семеен юмрук не само се разтвори, но и всичко се разпадна! Всичко се разми! Макар че имах деца, по-голямо жилище, сиреч по-добри условия на живот, много тежко преживявах тази промяна. За мен това беше ужасна драма, а нямаше с кого да споделя мъката си. Мъжът ми беше вечно зает… Фактически от 1980 г. ние не сме разговаряли помежду си за нашите желания. Когато говоря за тези неща, искам да кажа, че като чувствителна жена, идеалистка, предана исках да имам съпруга си малко повече за себе си. Та нали всяка жена си мечтае да има до себе си един нежен мъж! Понякога си задавам въпроса дали пък не съм проявявала егоизъм в желанието си да го имам повече време за себе си и семейството. Правех му сцени, че трябва да отделя повече време за мен.

Още тогава чувствах, знаех, че ще бъде така, както е сега. И тук е моята драма. Още през септември 1980 г. знаех, че така ще бъде!

През септември, октомври и може би чак през ноември започвах по малко да свиквам с тази промяна. Започнах да се уча да живея сама. Учех се да бъда самостоятелна, да живея без помощта на мъжа ми.

Трябва да си призная, че бях много зависима… Дълго време бях много зависима от съпруга си, мисля, че някъде до 1990 г. властваше над чувствата ми… Беше първата ми любов и първият мъж в живота ми…

Тогава, именно през есента на 1980 г., започна първият етап от обучението ми на самостоятелност, на независимост. Постепенно започнах да разбирам, че трябва да разчитам на себе си, сама да се справям и решавам семейните и житейските проблеми. Мога да разчитам само на себе си! Следваха поредните етапи на този процес. Придобивах нов опит. Военното положение. Нобеловата награда. Президентството. Докато най-накрая настъпи и последният етап, преди осем или десет години, когато мъжът ми ме смени с компютъра. Впрочем, самият той понякога се изразява така. Може да се каже, че завърших един сериозен дългогодишен университет с много различни специалности. Тези етапи, опитът, който придобих, бяха поредните изпити в живота ми, които, струва ми се, издържах добре.

Мисля, че само последния изпит, тези десетина години, издържах с тройка, но все пак го издържах.

След Август ’80 просто трябваше да се уча на нов живот. Все едно че се родих за втори, трети или четвърти път… През 1968 г. в Гданск се родих за втори път. През 1980 г. се родих отново. Следващото ми раждане беше след това по време на военното положение… В тези мои поредни раждания, в етапите на моето развитие, на придобиване на житейски опит, на опознаване на хората бях самотна.

Когато след Август ’80 се събудих вече в една нова, коренно различна лична за мен ситуация, стигнах до извода, че съм била омъжена единадесет години. Да, защото тези първи три месеца на 1980 г. след стачката ми показаха, че вече ще трябва да бъда сама! Тази мисъл не ме споходи изведнъж – стана постепенно. Истинско щастие бе, че все пак бързо стигнах до този извод. Благодарение на това осъзнах, че мога да разчитам единствено на себе си и трябва сама да градя бъдещето на семейството. Независимо че около мен непрекъснато имаше разни хора, лелите ми, Яджа, Мариолка, близки и далечни познати, аз бях много самотна. Не всеки може да го разбере, но това е много тежко. Някой ще каже: „Истеричка!“ Никога не съм правила истерии. Никога не съм правила проблеми, когато съм имала някакви трудности. Винаги съм повтаряла и пак ще кажа, че обичам трудните ситуации и обичам да намирам решения за тях.

До съзнанието ми достигна констатацията, че вече никога няма да бъде същото. Забелязах, че за мъжа ми домът и семейството вече не са така важни. Той си имаше още нещо – политиката! Малко след като се преместихме в „Заспа“, може би само след месец, стигнах до убеждението, че с досегашния ни живот беше свършено. Тогава именно не издържах и вдигнах онзи скандал на мъжа ми.

Може би вече няма смисъл, защото не можем да върнем нещата, но от известно време, а и сега, пишейки тези спомени, все повече се обвинявам, че не съм обръщала внимание на чувствата и вълненията на децата. Всичко ставаше толкова бързо.

Ярек тръгна на детска градина. Когато се преместихме, той беше на четири годинки. Смятах, че детето трябва да си има своя среда, приятелчета и да получава нужните грижи. Вкъщи, поради ремонта цареше пълен безпорядък. Влизаха и излизаха разни хора, работеха майстори. Ярек обаче плачеше и не искаше да ходи на градина. Искаше някой да го прегърне, да го погали, искаше да бъде при мен. След месец се отказах от детската градина. А другите ми момчета, Богдан, Славек и Пшемек, не можаха да изпитат истинската родителска топлина и обич.

Зная, че ще се намерят хора, които ще кажат, че Валенса нещо е превъртяла и даже немалко: в „Стоги“ е живяла в жилище от тридесет и шест квадрата с един куп деца и съпруг, който е без постоянна работа. Ако не беше революцията, нямаха никакви шансове за по-голямо жилище! Дадоха им жилище без ред, защото тогава за жилище се чакаше, а на всичкото отгоре и много по-голямо.

Но не е така. Ние искахме още тогава да сменим жилището си с по-голямо, но вече казах какво стана.

Често мисля за всичко това, което ставаше през онези години, за последствията от тази радикална промяна през 1980 г., последствия, които продължават и до днес. Не зная дали ще бъда разбрана правилно. Но аз искам, трябва да разкажа за това и ще го направя. А никак не е лесно да се предаде всичко, което ставаше тогава около нас. Пак  ще повторя! Преди ние бяхме единно, сплотено и затворено семейство. Не зависехме нито от семейството на мъжа ми, нито от моето. Никой не ни е помагал вкъщи освен Криша. Справяхме се сами. Беше каквото беше, но ни беше добре. Бяхме самостоятелни и независими. И изведнъж се оказа, че всичко това се разпада. След този прекрасен август в моя живот нещо се счупи, нещо се разсипа, така както се разсипва мляко и петното става все по-голямо и по-голямо. Да, аз се превърнах в петно. Бях едно петно, което никой не забелязваше. Никой, в това число и собственият ми съпруг, не ми обръщаше внимание, също както аз не обръщах внимание на децата си. На техните чувства, вълнения, желания. Мислела съм си, напълно погрешно, че така ги предпазвам от външния свят, от обкръжаващата ни действителност.

Преди създаването на „Солидарност“, докато бяхме заедно, мъжът ми отделяше много време и на децата, и на мен. Излизахме на разходка, разговаряхме за нас си, той виждаше как децата растат и се развиват. Докато след създаването на „Солидарност“, може би не така изведнъж, но малко по малко, изчезна и бащата, и съпругът. Съществуваше неговият свят, неговата политика! Аз останах сама.

Два свята в един живот. Не, не се стигна до формален развод, но в едно семейство заживяха два свята. Децата растяха, но само с майка и от време на време с някого, който помагаше, например като им дава частни уроци. За всичко бях само аз, а мъжът ми – само на моменти. Това продължи години наред.

Беше толкова объркано и трудно за мен време, че забравих за много неща. Тази драматична за мен промяна сякаш заличи от паметта ми много приятни събития. Например само благодарение на една стара снимка си спомних, че тогава се запознах с Чеслав Милош, който беше дошъл в Гданск. Явно мъжът ми го е нямало тогава, защото ме помолиха аз да се срещна с него. Бях също и на премиерата на филма „Работници“ в тогавашното кино „Ленинград“.

Магда ми припомни за шофьорската книжка, която си извадих под влиянието на мъжа ми през 1980 г. Ходих на шофьорски курсове. Издържах изпита от първия път. Книжка имах, но мъжът ми не ми купи кола. Затова и не шофирам… Магда мисли, че е заради Метек Ваховски, но не е вярно. Имаше един голям фиат, 6818, помня му номера и до днес. В „Заспа“ седнах зад волана заедно с Метек. Потеглих от „Пилотите“ към гарата. Аз карам, а той непрекъснато ми вика. Ту много газ съм давала, ту пък много малко. Стигнах до гарата. Спрях колата. Слязох, тряснах му вратата и се върнах вкъщи пеша.

Не карах, защото нямах кола. Моят инструктор ми казваше: шофирайте в събота или в неделя сутрин, тогава няма голямо движение. Имахме един фолксваген бус, но това беше колата на мъжа ми, а той никак не обичаше някой друг да му пипа колата. Винаги познаваше и казваше: „Някой ми е сядал зад волана!“

Сега обяснява, че е трябвало само да го помоля и щял да ми купи. Тогава обаче не казваше нищо подобно, затова и не съм шофирала. Освен това децата бяха малки и трябваше да се занимавам с тях. Когато се налагаше, някой ме закарваше. След това дойде военното положение, а после пак се родиха деца. По време на президентството на мъжа ми ни возеха хора от охраната.

Затова не съм имала възможност да карам кола.

Дъщеричката ми казва: „Мамо, трябва да отидеш на опреснителен курс, да си припомниш и край!“ Няма да отида. Мисля, че не от всеки става свещеник, пилот или лекар.

През 1981 г. получих срочна шофьорска книжка. Тогава книжките се даваха за период от пет години. След като свърши този петгодишен период, не поднових книжката си, защото не ми трябваше. По време на преместването ни на „Полянки“ реших да прибера тази шофьорска книжка на сигурно място, за да не я забутам някъде. Така съм я прибрала в някое чекмедже, че и до днес не мога да я намеря.

Мисля си защо пък наистина да не карам кола? Мъжът ми го возят шофьори от службата за охрана и ще го возят, докато е жив. Трябва да си потърся шофьорската книжка. Ако я намеря, ще карам кола, а ако не я намеря – това значи, че съдбата не иска да карам.

Завършвам разказа за радостния Август ’80 и трудната, а на моменти и драматична за мен есен след създаването на „Солидарност“. Да, целият този период (1980–1981), не беше лек за мен. Пролетта на 1981 г. … Просто не зная как може да се разкаже за всичко това… Почувствах се зле, много зле. По това време мъжът ми го нямаше вкъщи. Бях сама с децата. Губейки съзнание, съм успяла да се обадя на Бърза помощ. Спасиха ме. Затова мога и трябва да кажа, че тогава, през пролетта на 1981 г., съм се родила за пореден път. Такава беше моята собствена цена, която платих за коренната промяна в живота ми през 1980 г.

 



[1]       Хенрик Янковски (1936–2010) – католически свещеник, свързан със „Солидарност“. – Б. пр.