0
2386

(Мигновен) поглед към българската фантастика

„Докоснат от Шекли”, Сборник. Разкази от български автори, вдъхновени от Робърт Шекли. Русе, GAIANA, 2019 г., 196 стр.

„Няма значение от кое време са”, Сборник с български фантастични разкази, Мечта за книга 30. София, Фондация „Буквите”, 2019 г., 112 стр.

Не претендирам, че мога да кажа в един кратък текст всичко или почти всичко за българската фантастика, появила се в печатни издания през 2019 г. Ще се спра само на две книги, които имах удоволствието да прочета.

Едната книга е „Докоснат от Шекли” – сборник с отличените разкази от едноименния конкурс на списание Дракус, център Русе. Там са поместени 15 разказа от български писатели, вдъхновени от любимия автор на фантастични истории Робърт Шекли. Трудно е да се определи облика на книгата – тематиката на разказите, досещаме се, е от разнообразна по-разнообразна, общото, пак се досещаме, е фантастичното, наслоило се върху цялостното повествование или само върху част от него. Някъде то е доминиращо, другаде – неочаквано, избухнало чак накрая, като заключение, отварящо врати към невъзможното, към бъдещето или към миналото. Петнайсетте сюжета (конкурсните са четиринайсет) се „борят” да ни увлекат и завлекат там, където не сме ходили, но създателите им допускат, че тези места, тези явления съществуват или са съществували, или ги представят като съществували, че може да се почувстваме присъстващи или наблюдатели и ние.

Няма да разсъждавам върху вида фантастика – фентъзи, разкази на ужаса, криминале, мистерия, приключения и др. Няма да изтъквам недостатъци и да правя оценка на отделните разкази. Просто ще разкажа за тях.

Подредбата на авторите в този сборник е по азбучния ред на името. В първия разказ – „Събуждането на Аззи”, Весислава Савова показва преживяванията на дявола, приспан за едно хилядолетие, но събуден след половината от времето, защото хората са се научили вече да не се страхуват от дяволи и подобни и да правят това, което искат, т.е. придобили са или са на път да придобият самоконтрол в действията си. Дяволите са принудени да търсят връзка и обединяване с ангелите, за да спрат „хората-маймуни” и да върнат старото положение. Усвоил набързо техниката и технологията на бъдещето, в което се е събудил, по-точно е бил събуден, Аззи се среща със светлия, т.е. с ангела Бабриел, с когото са били в съдружие преди приспиването (намек за непостоянството на Доброто, за лошото знаем, че то е постоянно), и с малката вещица, приличаща на някогашната му приятелка Илит, и от разгора с тях разбира, че е вече късно да промени нещо, поради което пропада отново в дупката за вечен сън. И пропуска да чуе ангела, който обяснява как човечеството си е заложило само капан – хората се бяха „изолирали, всеки пред своя собствен екран, и бяха забравили, че всеки от тях е отворена енергийна система и изолацията ги отслабва, правейки ги по-уязвими от всякога” (с. 15). Не е нужно да се ходи в далечното бъдеще, за да се разбере за самоизолацията на хората – достатъчно е да погледнем в метрото, в автобуса, в тролея, в ресторанта и пр., за да видим как всеки е вперил очи в телефона и чати, чати, не комуникира с думи, а чрез машината.

Следващият разказ – „Интелектуалците” на Георги Кръстев, ни сблъсква с трима крадци, опитващи се да откраднат свръхсекретения кораб с най-умния човек във вселената, който прави опити да възстанови, да съживи отново изчезналите интелектуалци от миналото по спомени на компютъра, но без успех. Отива по реда си да сънува, а на масата в това време се появява една чаена чаша, за която си е спомнил компютърът в подробности. Невъзможно е да се създаде отново нещо, което вече е изгубено, изчезнало, а ако се създаде, едва ли ще бъда същото – тази и не само е поуката от разказа. Хора, пазете постигнатото!

В „Шумерска хроника” Даниела Богоева-Гюргакова омесва като шарена пита от седем типа брашно далечното минало на древен шумерски град с по-ново време, когато се правят разкопки с оглед разкриване и опазване на световното културно наследство. Археолозите откриват, разкопават двореца и виждат тялото на дъщерята на Великия жрец по време, когато петима от тях, сред които американец, рускиня и французойка, са преминали в миналото и присъстват на спасяването ѝ от Енки, божество, дошло на земята от небето, син на върховния бог Ану, създател на хората, който ги е научил да пекат тухли, да строят сгради и да обработват метали. И фантастичното – в ковчега на жената се намират подаръците, които ѝ дават археолозите, преди да прекрачат през арката към своето време.

Следват два разказа за бъдещето. В „Лоша партида” Десислава Сивилова визира времето, когато са измислени и се продават индивидуални телевизори, грижещи се за здравословната храна на собственика и за неговото развлечение. Купеният от Хенри Нортън телевизор с женско име „Алис” прекалява в избора на време и интересни предавания, заковавайки го пред себе си, влюбвайки го в себе си, а всъщност се оказва, че „Алис” е тест за послушание и Хенри Нортън го издържа успешно. Господарите на света са доволни от изпитанието, създали са машина, която приучва към послушание, и могат да правят с човека каквото си поискат. А Димитър Цолов в „Куполни ловци” ни отвежда в по-далечното бъдеще, когато населението на земята вече не може да се изхранва, въздухът е замърсен до степен, че не може да се диша, а хората са се групирали в огромни затворени куполи. Но все пак войната е най-нежеланото нещо. За да се избегне избухването на нова война, е издаден манифест, указ от Глобалното миротворческо обединение как да се редуцира броят на мъжете във военноспособна възраст, т.е. от 18 до 40 години. Това става чрез компютърна лотария, която избира кой мъж трябва да бъде жертва на преследване и убиване от Ловджиите, т.е. от специални хора, занимаващи се с това. Разказва се как за първи път Жертвата побеждава Ловджията по време на играта в Купол две, използвайки детски пистолет-играчка и извиквайки знаменитата фраза от филма „На всеки километър”: „Ние сме на всеки километър и така до края на света”.

Не съм в състояние и не е необходимо да казвам, макар и няколко думи, за всеки разказ, та те са петнайсет. За да няма недоволни обаче, ще посоча някои: „Одит” от E. C. Whisper (тук става въпрос за проверка на времето, за създаване на света и корекция на изоставането); „Цената на лоялността” от Илия Деведжиев (администраторът на НАСА убива гений само по лъжливо подозрение в съпружеска измяна); „Антиубиец” от Мариян Петров (двама космонавти убиват човека, отиващ да спре войната на една планета, за да не се подпали междуплетна война); „Глас народен” от Пенко Живанов; и най-сетне „Чувствата на господин Пембридж” от Стефан Георгиев (за предизвиканата влюбеност, наложената от други влюбеност).

Ще се спра още на няколко разказа със земна сюжетност, т.е. където фантастичното се преплита и вибрира с днешната съвременна действителност. Най-напред тук ще поставя разказа на Евгени Димов „В името на науката”. „Най-великият учен на нашето време”, д-р Вилхелм Щарк, успява да изпрати, да въдвори своя асистент за един ден в мравуняк, разменяйки го с мравка, т.е. свързвайки мислите му с тези на мравките, за да ги проучи, да разбере дали не действат по извънземен разум. В мравуняка следват няколко неприятни за асистента произшествия, включително опасността да бъде убит след среща с Богинята, Светата майка мравка, но той намира навреме решение на проблема и… е измъкнат оттам, върнат от професора. На въпроса дали животът в мравуняка е плод на извънземен разум, асистентът отговаря: „О, не, професоре. Мравките доста, доста приличат на хората, що се отнася до някои неща” (с. 83). Но и твърде различни са от хората, що се отнася до главното: „Целият ти живот принадлежи на една цел – да работиш. Възможно най-ефективно, възможно най-дълго”, му казва една мравка.

Друг разказ описва герой, който се смята за неудачник, винаги без късмет, стопроцентов, натурален карък, който е включен в групата на стоте за генно безсмъртие, защото вижда подробности, които другите не забелязват. На планетата, където попадат, той спасява всички от течното черно, което винаги следва движещия се човек, и разбира, че най-сетне е намерил истинското си призвание – превърнал се е в идеалния пазител на хората. Говоря за „Призвание” от Сесил Костадинова.

И още един разказ заслужава споменаване – „Ониройкос” от Илия Деведжиев. Двама космонавти, търсачи на живот в безкрайния космос, са с противоположни интереси по отношение на приказките: Ема предпочита да ги чете от книгите, а Дамиан – да ги гледа от екрана. Срещите им с дракона, с килимчето с черния овен и падането на долната земя, с орела, когото трябва да нахранят, за да ги издигне на горната земя, с металната консерва грах, с отровната ябълка и бобеното зърно и пр., правят препратка към известните гениални приказки за Снежанка, за граховото зърно, за черния и белия овен и пр. Шарл Перо, братя Грим, Андерсен… Спасението им се дължи на успешното свързване на цифри с рисунки по приказките за седемте джуджета, малката русалка и трите прасенца. Познаването на вечните, безсмъртните идеи и образи никога не е излишно, те могат да спасят човека.

И накрая една илюстрация на теорията на относителността – „Теория на случайността” от Красимира Стоева. Земна делегация отива на приятелско посещение на планетата Зенан. Зенанецът, който ги приветства при посрещането, се представя като „най-заслужилия”. Проблемът възниква, когато Великият инженер, „най-заслужилият на Зенан”, пожелава да разговаря с най-заслужилия на Земята. Объркването сред земляните е тотално – опитвайки се да обяснят, че в делегацията всички са „най-заслужили”, но в различни области, объркват и зенанците и… се стига до обвинение, че земляните са изпратили не най-заслужилите, а са ги измамили, нарушавайки закона на справедливостта. В опита да се потуши недоразумението се отива по-далеч, машинният преводач се обърква, а земляните започват да се обвиняват взаимно или да си признават, че не са попаднали в делегацията по заслуги, а чрез роднинство, връзки, ходатайство, измама…

Издателят Явор Цанев е публикувал своя разказ „Машина за здраве” като бонус, отделно от конкурса, описвайки намерена машина на хундурелите в междугалактическия склад, която премахва главоболие, но след натискане на някои копчета Каскър се сдобива с коруба на гърба, а Хелмън се оказва със счупени крака. Желанието на Каскър е да счупи машината, но Хелмън, който го спира с думите: „Трябва да я пазим здрава. Древна машина е, кой знае с какви болести е пълна”.

Втората книга е „Няма значение от кое време са”, тя съдържа 14 фантастични разказа от седем автори. Всеки участва с един кратък и един по-дълъг разказ. Издадена е в София с подзаглавие „Сборник с български фантастични разкази”. Идеята на поредицата – Мечта за книга – е да представя предимно млади автори, неутвърдени още във фантастиката, макар да включва и по-стари, т.е. с публикувани вече разкази и романи. Авторите са: Ради Радев, Славян Йоргакиев, Мариян Петров, Светослав Георгиев, Станимир Костадинов, Стефан Кръстев-Цефулес, Радослав Филипов. Това е тридесетата книжка от поредицата.

Сюжетите са и познати, и непознати, случките – реални и нереални, героите – земляни и извънземни. Срещаме се с реални земни персонажи – астронавтите Юрий и Володя („Полет”, Ради Радев), капитанът и помощникът на космически кораб („Храна”, Славян Йоргакиев), Моцарт и Равел, Едгар По; с измислени, фантастични герои –  енергоносител (с препратка към седемте грама, които се губят при смърт, „Сертификаторът”, Светослав Георгиев), демони и духове, върколаци, вампири, андроиди и др.; с праисторически хора; с „рожби” на науката и технологията – роботи, избиращи винаги грешния вариант, киборги, чието съзнание се прехвърля в ново тяло; и може би най-интересните, извънземните – куче без вътрешности („Кучето”, Стефан Кръстев), нападателите на транспортния космически кораб („Храна”, Славян Йоргакиев).  

В един от динамичните разкази („Картини върху варовик”, Радослав Филипов) героите – професор от столицата и накуцващ младеж от полузапустялото близко село, Огнян, разглеждат пещерата с древните рисунки върху варовиковите стени. Професорът обяснява, анализира рисунките, посочва типичното и необичайното, различното във всяка от тях. Огнян слуша мълчаливо и сякаш скучае. После картината ни отнася в Музея на времето, чийто почетен управител е бившият астронавт Пукелито, който по интуиция долавя всяко чуждо присъствие, но главният електронен страж го уверява, че няма такова. Той обаче лъже само защото с него са се отнесли за пръв път ласкаво и справедливо, погалвайки го и избърсвайки прашинките от циклопското му лице. Любезният посетител се отправя към миналото с намиращата се в музея стара машина на времето. Нужна е истинска смелост да се качиш в такава машина, камо ли да пътуваш с нея, но Бенсън (така се казва любезният посетител) притежава тази смелост. Освен това притежава и невероятно оръжие – тризъбец, истинско богатство, по-ценно дори от живота. С едно леко докосване можеш да включиш зъба на Смъртта, зъба на Забравата и зъба на Миналото. Спасявайки се от преследващи го роботи, той натиска зъба на Миналото и се озовава в Музея на времето, където пренастройва електронния страж и се спуска в тъмен тунел. На излизане от люка вижда огромна пещерна мечка да напада човек, натиска зъба на Смъртта и човекът е спасен. От мечката, но не и от тълпата първобитни, които започват да го налагат с пръти и камъни. Киборгът Бенсън разбира защо го наказват, а спасеният Ъм му става като втора сянка. Ъм узнава как действа тризъбеца, но зъбът на Забравата по някаква причина прави засечка и Бенсън разбира, че единственото решение е да го хвърли в дълбоката пропаст. Ъм успява да извади тризъбеца от пропастта, преживява много лета и много зими в пещерата, греейки се сладко на огъня, произвеждан от тризъбеца. После събира селото и с насилие подчинява всички да му служат. Но не е спокоен – причиняващият зло се страхува от същото зло, винаги може да се намери друг, който да ти отвърне по същия начин. В страха си да не заспи започва да рисува с въглен по варовиковите стени на пещерата: драсканици, които постепенно придобиват формата на човека, явил се от небето и убил мечката, после на самата мечка, после рисува и себе си, и убития от него каменоделец, и тризъбеца… И авторовото обяснение: „човекът (който разглежда пещерата) не беше никакъв професор, а инспектор от Бъдещето, както и Ъм не беше никакъв художник, а убиец, презадоволен с блага” (с. 47). „Рисунките върху варовика щяха да останат – като свидетелство за високата цена на успеха, за преструвките на разкаянието и жаждата за вечност” (с. 48).

Заслужава си да кажа няколко думи за един колкото реалистичен, толкова и фантастичен разказ – „Имал ли е Моцарт приятел астроном?” от Мариян Петров. Сюжетът е съвсем прост – Андрей, приятел на автора, се обажда да го пита имал ли е Моцарт приятел, по професия астроном. След интересен разговор авторът отива у Андрей и там му демонстрират как „поредицата от спектрограми от Алфа Кентавър, превърната в музика, ни представя едно от най-гениалните произведения на Земята” – „Малка нощна музика” от Моцарт. Авторът се втурва да търси сведения по въпроса, но Андрей се обажда отново, за да му съобщи, че са открили същото и за „Болеро” от Равел.

Фантастичен и реалистичен е и разказът на Станимир Костадинов „Първобитно племе”. Управляващият совалка млад космонавт разказва за своята командировка до Делто Глобо, докъдето трябва да пилотира кораба, с който пътува професор Сингдач Тхи-Ширх от Сириуската конфедерация. Този път трябва да присъстват на Галактическа конференция под мотото „Търсене на Братя по разум в необятната Вселена”. По пътя професорът, както всеки по-възрастен човек, разказва разни случки от своите посещения на различни планети. Веднъж попаднали на една, която била покрита с разкошна флора и фауна. Из гъстите ѝ гори бродели страховити, огромни чудовища, внушаващи страх с размерите си, но напълно лишени от разум. Имало различни влечуги, динозаври и змии. Трябвало да направят карта на планетата и затова я обикаляли няколко дни. И внезапно видели група туземци, съвсем различни от жителите на Сириуската конфедерация. Туземците не се уплашили и не побягнали. Но в този момент се появил змей и се нахвърлил върху сириусците, но те били с джунглоход, „настъпили” го и прогонили змея. Един от сириуската група, Ува, решил да „проведе разговор” с туземците. Излязъл напред, посочил себе си и казал: Ува. Един от туземците също излязъл напред и казал: Ува. След това Ува показал с жестикулации как се е прицелил в змея, после посочил небето, за да поясни откъде са дошли. После професорът нарисувал на земята един триъгълник и посочил откъде идват. Туземецът разгледал схемата и прибавил опашка и озъбена муцуна към триъгълника. Получило се нещо като рисунка на змей. По даден знак туземците си тръгнали. На другия ден, а и на следващия, никъде не видели повече туземци, нито открили някакви следи от разумен живот…

Любопитен е също разказът на Ради Радев „Убиец на кошмари”. Става въпрос за върколаци, вещици, вампири, леприкони, полтъргайсти, зомби, банши, призраци и др. Шефът им, демонът Адион, им съобщава, че в града се е появил дохжа (каквото и да значи това) и е наредил на вампирката Мери да го следи, иначе да не го закачат. Дохжата се казва Алекс Мерфин и две от създанията на мрака се опитват да го убият, но той убива тях. Чрез реверсивна магическа осмоза (което означавало най-общо „да прецакаш някого със заклинанията, с които той иска да те прекара”, с. 85) Мерфин успява да принуди всички зли сили да напуснат града.

Всяка тема може да бъде представена като фантастична, ако заложиш на нещо нестандартно и неочаквано, както са описани например преживяванията на ембриона преди раждане от Стефан Кръстев („Борба за живот”) и любовните похождения на Даниел от бъдещето, който разказ дава и заглавието на целия сборник („Няма значение от кое време са”, Славян Йоргакиев).

Срещата между минало, настояще и бъдеще е една от честите теми. Всъщност във фантастичните романи и разкази триото е неразделно. Умело вплетено в тъканта на разказа, то изгражда невероятното, магичното, фантастичното („За какво да живея”, Радослав Филипов).

Хубаво решение на издателите на сборника са приложените кратки биографични данни за включените автори. Двете издателства имат вече по няколко книги и дават възможност на по-добрите автори да се педставят пред читателя. Съзнателно не посочих слабости в разгледаните разкази, оставяйки тази задача на времето – то само ще пресее „зърното от плявата” и ще остави ценното в нашата литература.

Проф. дфн Стефка Петрова е родена през 1938 г. в с. Радювене, обл. Ловеч. Дългогодишен преподавател в катедра „Български език“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Авто на научните трудове: Българският език като чужд (1997), Испански език. Фразеологизми, идиоми. Умалителни имена (2005), Испански език. Овладяване на лексиката (2009), Сложно изречение и езикови равнища (2008), Асиметрията в езика (2008), Морфологични ситнежи, глагол (2009) и др.