Начало Книги Изборът Мигове от живота
Изборът

Мигове от живота

Вирджиния Улф
05.03.2023
4084
Виржиния Улф, Уикипедия

Петте мемоарни текста на Вирджиния Улф не са превеждани досега на български език 

Издателство „Кръг“ запълва сериозна празнота в библиографията на британската писателка, превърнала се в една от най-важните фигури на модернизма на XX в. Сборникът „Мигове от живота“ излезе само дни след като литературният свят отбеляза 141 години от рождението на Улф. Преводът е на Иглика Василева, с чието посредничество до българските читатели са стигнали повечето книги на Виржиния Улф. Корицата е на художничката Милена Вълнарова.

Писани през четири десетилетия, но публикувани години след смъртта на Улф, тези мемоарни есета дават нов поглед към авторката на „Вълните“, „Госпожа Далауей“ и др. Читателят вижда суровият материал на нейното творчество, както и начина, по който тя го преработва в книгите си. Този автобиографичен материал не обяснява прозата на Улф, но със сигурност подпомага вникването в нея.

Сборникът съдържа пет текста. „Спомени“ и „Щрихи от миналото“ са посветени на ранните ѝ години. Първия Улф пише през 1907 г., когато е само на 21. Замисля го като биография на сестра си Ванеса, но той се оказва по-скоро разказ за общото им детство и младежките години. Ключовото есе, „Щрихи от миналото“, е създадено с прекъсвания в края на кариерата на Улф, докато тя си по­чива от изтощителната работа върху биогра­фията на своя приятел Роджър Фрай, но е и силно потисната поради надвисналата заплаха от предстоящата Втора световна война

Следват още три текста – „Хайд парк Гейт 22“, „Старият Блумсбъри“ и „Сноб ли съм?“, писани между 1920 и 1936 г. специално за така наречения „Клуб на спомените“ – група близки приятели, които се събират и си говорят за миналото с обещанието, че ще бъдат максимално честни.

Герои в тези автобиографични бележки са и много съвременници и знаменитости, които са посе­щавали дома на Улф. Сред тях са политици, икономисти, философи, писатели, поети, художници. Те играят роля за изграждането на младата Вирджиния като писателка.

Българското издание на „Мигове от живота“ започва с уводен текст от преводачката Иглика Василева. В него тя пише: „Както в романите, така и тук Улф гле­да на личността като на вечно подвластна на невидими сили – някои връхлитат ненадейно, други, едва появили се, изчезват, но всичко е в непрекъснато движение, дори миналото не е статично, а обект на промени според съзнани­ето, което го възкресява“. Методът на британската авторка да филтрира миналото през настоящето е нейна запазена марка.

Напълно различни като тон и стил, петте части в книгата са обединени от безкомпромисната си честност и от стремежа нищо да не бъде премълчано.

„Мигове от живота“ е втора книга на Вирджиния Улф в каталога на издателство „Кръг“. Нейният най-популярен приживе роман „Флъш“ излезе през 2020 г. също за първи път на български. Литературният експеримент биография на един кокер шпаньол отново бе в превод на Иглика Василева.

„Мигове от живота“, Вирджиния Улф, превод от английски Иглика Василева, издателство „Кръг“, 2023 г.

из есето „Щрихи от миналото“

… Това води до друго отклонение, което веро­ятно може да обясни известна част от собст­вената ми психика, че и тази на други хора. Много често, докато пишех някой от моите така наречени романи, се терзаех от същия проблем, а именно как да пресъздам това, ко­ето наричам на собствения си стенографски език „не-съществуване“. Всеки ден включва много повече не-съществуване, отколкото съ­ществуване. Например вчера, вторник, 18 ап­рил, се случи добър ден – над средното по отно­шение на „съществуването“. Беше прекрасен, с удоволствие написах тези първи страници, умът ми си почина от тягостното задълже­ние за биографията на Роджър, разходих се по Маунт Мизъри, продължих покрай реката и с изключение на прилива, цялата природа, която винаги наблюдавам много внимателно, беше изпъстрена с нюанси, които харесвам; спом­ням си върбите, перести, обагрени в нежнозе­лено и лилаво на фона на синьото небе. С голя­мо удоволствие се зачетох в Чосър; започнах друга книга – мемоарите на мадам Дьо Лафа­йет, – която ме заинтригува. Но тези отдел­ни моменти на съществуване са затънали сред много други на не-съществуване. Вече съм заб­равила за какво си говорихме с Ленард по време на обяда, по време на чая и въпреки че беше до­бър ден, добротата му стоеше сякаш напъхана сред нещо като неописуема делнична сивота. Винаги е така. През по-голямата част от всеки ден живеем несъзнателно. Човек ходи, яде, раз­глежда неща, занимава се със задачи – счупена­та прахосмукачка, – поръчва обяд, пише заръки за Мейбъл, пере, готви, подвързва книги. Кога­то денят е лош, делът на не-съществуването е много по-голям. Миналата седмица имах лека температура и почти цял един ден ми мина в не-съществуване. Добрият романист винаги успява по някакъв начин да пресъздаде и двата вида съществуване. Мисля си, че в това отно­шение Джейн Остин много я бива, както и Тролъп; могат го още Текери и Дикенс, и Толстой. Аз никога не съм успявала да предам и двете състояния. Опитах се – в „Нощ и ден“, както и в „Годините“. Но за момента ще оставя на­страна литературния аспект.

Дните ми като дете, както между друго­то и досега, съдържат голяма доза от въпросната делничност на това не-съществуване. В Сейнт Айвс минаваха седмици и нищо не ме до­косваше. После обаче, съвсем безпричинно, нещо най-неочаквано ме разтърсваше, нещо като гръм от ясно небе, което не можех да забравя цял живот. Ще дам няколко примера. Пър­вият: боричкахме се с Тоби на ливадата. Нала­гахме се с юмруци. В един момент, точно кога­то бях вдигнала длан да го ударя, нещо ме спря, защо да удрям друг човек? Отпуснах ръката си мигновено, застанах неподвижно и се оставих той да ме набие. Спомням си усещането. Беше усещане за безнадеждна тъга. Сякаш изведнъж бях осъзнала нещо ужасно, както и собствено­то си безсилие. Усамотих се, изпаднах в депре­сия. Вторият пример също се случи в градина­та в Сейнт Айвс. Бях се загледала в цветната леха пред вратата. „Това е цялото“ – си казах. Гледах растение с разперени листа и изведнъж ме осени с безпределна яснота, че това цвете е част от земята, че пръстен огражда това, което е цветето, истинското цвете, и че то е отчасти земята, отчасти цветето. Запазих си тази мисъл за по-нататък, защото смет­нах, че ще ми е много полезна. Третият пример също е от Сейнт Айвс. Беше се разчуло, че Вал­пи е дошъл в Сейнт Айвс, но после си тръгнал. Една вечер, бяхме седнали край масата, когато дочух баща ми или майка ми да казва, че госпо­дин Валпи се е самоубил. Следващото нещо, ко­ето си спомням, е как стоя в градината късно вечерта и вървя по пътеката край ябълковото дърво. Изведнъж ми се стори, че това дърво е свързано с ужаса на господин Валпи и с неговото самоубийство. Не бях в състояние да помръд­на. Бях втренчила поглед в сиво-зелените гън­ки на кората му – беше лунна нощ – вцепенена, като в транс. Нещо сякаш ме повлече надолу, безнадеждно, към яма на абсолютно отчаяние, от която не можех да избягам. Тялото ми беше като парализирано.

Това са три примера на изключителни мо­менти. Често си ги повтарям или по-скоро те изневиделица се пръкват на повърхността. Но сега, след като за пръв път ги описах, осъзнах нещо, за което никога преди това не си бях да­вала сметка. Две от тези случки ме докараха до отчаяние. Третата, точно обратното – до удовлетворение. Когато си казах относно цветето „това е цялото“, почувствах, че съм направила откритие, че съм сложила в ума си нещо, към което да се върна, за да го проуча подробно. Сега разликата ми се струва още по-голяма. Преди всичко това е разликата между отчаяние и удовлетворение. И тя според мен произтичаше от факта, че се оказах съвърше­но неспособна да се справя с мъката, причинена ми от откритието, че хората се нараняват един друг и че човек, когото познавах, се е са­моубил. Този ужас ме обезоръжаваше. Но в слу­чая с цветето открих смисъл, затова и се спра­вих с шока. Не се почувствах безсилна. Дадох си сметка – макар и от разстояние, – че след вре­ме това трябва да си го обясня. Нямам пред­става дали съм била по-голяма, когато видях цветето, в сравнение с другите две преживя­вания. Знам само, че повечето от тези необик­новени моменти носеха със себе си особен вид ужас и физически срив, които сякаш доминира­ха над моята пасивност. Което ни подсказва, че остарявайки, с помощта на разума човек придобива повече опит да намери обяснение и че това обяснение притъпява силата на съкру­шителния удар. Смятам, че това е така, тъй като продължавам да съм податлива на таки­ва неочаквани сътресения, но сега те винаги са добре дошли за мен; след първия момент на шок веднага разбирам, че те са ми особено цен­ни. Затова и досега смятам, че способността ми да поемам такива удари ме е направила пи­сател. Ще си позволя да кажа, че в моя случай шокът е мигновено последван от желание да си го обясня. Усещам шока, но вече не го въз­приемам както когато бях малка – като враг, скрит зад паравана на делничното, – защото знам, че той е или скоро ще се превърне в от­кровение от някакъв порядък; че е знак за нещо реално зад привидностите и аз му давам тази реалност, като го обличам в думи. С помощта на думите го превръщам в цялостност, а тази цялостност означава, че той е изгубил силата си да ме наранява; и затова, вероятно защото по този начин съм отстранила болката, ми доставя голямо удоволствие отново да сгло­бя отделните му разчленени части. Може би това е най-голямото удоволствие, което съм изпитвала. Изживявам същия екстаз и когато пиша; изведнъж откривам кое към кое принад­лежи, за да се получи сцената, да оживее геро­ят. Оттук стигам до това, което наричам философия; във всеки случай това е една посто­янна моя идея: че зад делничното е скрит мо­дел, че ние – имам предвид всички човешки съ­щества – сме свързани с него, че целият свят е произведение на изкуството; че сме части на произведение на изкуството. „Хамлет“ или квартет на Бетовен представляват истина­та за това огромно нещо, което е светът. Но няма Шекспир, няма Бетовен; със сигурност и най-категорично няма Бог; ние сме думите; ние сме музиката, ние сме самото нещо. И това го виждам, когато изживявам шок.

Тази моя интуиция – тя е толкова инстинк­тивна, че изглежда сякаш ми е дадена, а не идва от мен – без съмнение е придала мащабност на живота ми, откакто за пръв път видях цвете­то в лехата до външната врата в Сейнт Айвс. Ако бях художник, щях да намеря някакъв, да ка­жем, ориентир, нещо, което да представлява концепцията. Тя доказва, че човешкият живот не се свежда до тялото, нито до това, което човек говори и върши; през цялото време човек е във връзка с ориентирите или концепциите на своето обкръжение. Моята концепция е, че зад делничното съществува скрит модел. И аз го усещам всеки ден. Доказвам го и сега, прекар­вайки сутринта си в писане, докато бих могла да се разхождам, да стопанисвам магазинче или да се науча да върша нещо, което ще ми е от полза, ако избухне война. Усещам, че като пиша, върша нещо много по-нужно от всичко останало.

Предполагам, че всички творци чувстват нещо подобно. Това е един от недоловимите елементи в живота, който нерядко е бил об­съждан. Той обаче липсва в повечето биографии и автобиографии, дори на творци. Защо Дикенс е прекарал целия си живот в писане на истории? Каква е била неговата концепция? Споменавам Дикенс отчасти защото в момента чета „Ни­кълъс Никълби“ и отчасти защото вчера, до­като се разхождах, ме осени мисълта, че тези мои моменти на прозрение са като скеле, кое­то стои на заден план в моето съществуване; имало ги е и като невидима и безмълвна част от живота ми като малка. Докато на преден план, разбира се, изпъкват хората и те много приличат на героите на Дикенс. Те са карикату­ри, те са много обикновени и невероятно живи. Могат да бъдат пресъздадени с три щриха на перото, стига да умееш. Дикенс дължи удиви­телната си способност да изгражда образи на факта, че той ги вижда по начина, по който ги вижда едно дете; както аз виждах господин Ул­стънхоум, С. Б. Кларк и господин Гибс.

Споменавам тези тримата, защото и три­мата починаха още докато бях малка. Следо­вателно оттогава не са се променили. Виждам ги по съвършено същия начин, както ги виждах и тогава. Господин Улстънхоум беше много възрастен господин, който ни гостуваше вся­ко лято. Беше загорял от слънцето, имаше брада и много малки очи, хлътнали в дебелите му бузи; седеше в дълбок кафяв плетен стол, пушеше и четеше. Притежаваше само една отличителна черта – когато ядеше пай със сливи, сокът им бликваше през носа му и накап­ваше прошарените му мустаци с тъмносини петна. Това неизменно ни забавляваше. Викахме му „Рунтавия“. За повече цвят в образа му ще кажа, че ни бяха предупредили да се държим мило с него, защото у дома бил много нещас­тен, бил много беден, но въпреки това веднъж дал на Тоби половин крона, имал син, който се удавил в Австралия, а освен това знам, че е бил голям математик. Докато ни гостуваше, не си спомням и една дума да е излязла от уста­та му. Въпреки това на мен ми изглежда съв­сем пълнокръвен образ и щом се сетя за него, се разсмивам.

Господин Гибс май беше по-обикновен. Носе­ше халка на вратовръзката си, беше плешив и добродушен; беше съсухрен, спретнат, стрик­тен, а кожата под брадичката му висеше на гънки. По негов адрес татко често пъшкаше отегчено – „защо не си тръгваш…. защо не си тръгваш?“. Подари ни – на Ванеса и на мен – две хермелинови кожи с отвори по средата, от ко­ито се изсипа цяло богатство – потоци сребро. Спомням си го и като беше на легло, умираше; по нощна риза, дишаше дрезгаво и ни показва­ше рисунки от Реч[1]. Характерът на господин Гибс също ми се струваше завършен и много ме забавляваше.

Що се отнася до С. Б. Кларк, той беше възрас­тен ботаник и веднъж каза на баща ми: „Всич­ки вие, млади ботаници, харесвате осмунда[2]“. Имаше осемдесетгодишна леля, която беше обиколила пеш целия Ню Форест[3]. Това е всич­ко – това е всичко, което мога да кажа за тези трима възрастни господа. Но колко истински бяха! Как само им се присмивахме! Каква огромна роля изиграха в нашия живот!

Сещам се за още една карикатура, макар и с повече жал. Мисля си за Жюстин Ноно. Беше безкрайно стара. По издължената ù кокалеста брадичка стърчаха косъмчета. Беше гърбава и ходеше като паяк, придвижваше се пипнешком от стол на стол с помощта на дългите си сухи пръсти. Повечето време прекарваше в едно кресло до откритата камина. Често сядах в скута ù, коленете ù не спираха да подскачат нагоре-надолу и докато ме дундуркаше, пееше с пресипнал глас: Ron ron ron – et plon plon plon, после коленете ù се отпускаха уморено и аз тупвах на пода. Беше французойка, гостуваше на семейство Текери. При нас само се отбива­ше понякога. Иначе живееше самичка в Ше­пърдс Буш и винаги носеше на Ейдриън стъкле­но бурканче с мед. Бях останала с впечатление, че е много бедна, и се чувствах неудобно, че ни носи мед, защото имах усещането, че го пра­ви, за да се отблагодари за гостоприемството ни. Освен това казваше: „Дойдох тук с каляс­ката си с двоен впряг“, което означаваше чер­вения омнибус. И тогава също ми домъчняваше за нея, както и когато взе да диша хрипливо, а болногледачките казваха, че нямало да я бъде дълго. Скоро след това умря. Това е всичко, ко­ето знам за нея, но си я спомням като напъл­но истинска личност, пълноценна, също като тримата възрастни господа.

Втори май… пиша датата, защото си ми­сля, че май успях да намеря подходяща форма за тези записки. Тоест да включа в тях и на­стоящето – или поне толкова от настояще­то, колкото да ми послужи за основа, върху която да стъпя. Ще бъде интересно да обри­сувам двама души – аз сега и аз навремето, – които да изпъкнат с различията си. И още нещо: миналото е под силното въздействие на настоящето. Днес пиша нещо, което едва ли бих написала след година. Но това няма как да се предвиди, по-добре да бъде оставено на случайността, докато пиша на пресекулки, за да си почивам от Роджър. В момента нямам сили да се заема с ужасния труд, който изисква всяко систематизирано и премислено про­изведение на изкуството, където нещата се подреждат последователно и образуват едно цяло. Може би някой ден, когато вече няма да създавам произведения на изкуството, ще се опитам да оформя и тези безразборно нахвър­ляни записки.

Но нека продължа – тримата възрастни мъже и едната възрастна жена са завършени образи, както вече казах, но защото те умря­ха, докато бях малка. Нито един от тях не до­живя да се промени, както аз се промених, как­то и други, като семействата Стилман или Лъшингтън например, които бяха живи и към тях се прибавяха нови аспекти, образите им се изпълваха, но в крайна сметка си останаха недовършени. Същото се отнася и до места­та. Не мога да видя Кензингтън Гардънс така, както го виждах като дете. Бях там само пре­ди два дни – през един мразовит следобед, и всички черешови дървета изглеждаха зловещи на фона на студената жълтееща светлина на отминалата градушка. Знам, че през 1890 го­дина, когато бях на седем, Кензингтън беше много по-голям в сравнение със сега. Първо, тогава не беше свързан с Хайд парк. Сега от единия парк минаваме в другия. Влизаме с кола и я оставяме при новия павилион. Навремето съществуваха Широката алея, Кръглото езе­ро и Цветната алея. После имаше два входа с железни порти – ще се опитам пак да се вър­на към тях, – единият излизаше на Глостър Роуд, другият – точно срещу Куийнс Гейт. И пред двата седеше по една възрастна жена. Тази при Куийнс Гейт беше висока, кльощава, с лице като на коза, жълтеникаво и сипаничаво. Мисля, че продаваше ядки и връзки за обувки. Кити Макс казваше за нея: „Бедните, от пи­енето стават такива“. Винаги седеше загър­ната с шал и според мен имаше някаква бегла, неясна и някак уродлива прилика с моята баба, чието лице също беше продълговато, но тя носеше много мек шал, като пудинг от тапи­ока, който покриваше главата ù и се закопча­ваше с перлена брошка по средата с аметист. Другата възрастна жена беше ниска и пълна. Държеше олюляващ се купол от балони, стис­каше една връвчица, а цялото се поклащаше във въздуха – непрекъснато движещо се кълбо от силно желани балони. Пред мен винаги сияе­ха в червено и лилаво, като цветето на мама, голямо издуто кълбо, от което, срещу едно пени, тя отделяше един балон и аз хуквах да тичам с него. Тя също носеше шал, а лицето ù беше сбръчкано, както се сбръчкваха и балони­те в детската ни стая, ако изобщо стигнеха цели до вкъщи. Нашата бавачка и Суни често си приказваха с нея, но никога не чувах какво тя им отговоря. Анемониите, сините и лила­ви букетчета, които сега се продават, винаги ми напомнят за онази потрепваща грамада от балони пред портата на Кензингтън Гар­дънс.

После поемахме по Широката алея. Широка­та алея имаше особено свойство – когато тръг­вахме по нея за пръв път след завръщането си от Сейнт Айвс, винаги се подлъгвахме; това не е никакъв баир, така си казвахме. Постепенно обаче седмиците минаваха и баирът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, а до лятото от­ново се превръщаше в голямо възвишение. Бла­тото – както наричахме запуснатото място зад Цветната пътека – поне за Ейдриън и за мен все още носеше блясъка на миналото. Ко­гато Неса и Тоби били много малки, това било, така ни разказваха, истинско блато и веднъж в него намерили скелет на куче. Сигурно цялото място е било обрасло с тръстика и покрито с мочури, така си мислехме, и кучето трябва да е умирало от глад, за да се удави. По наше вре­ме вече беше пресушено, но продължаваше да е кално. За нас обаче то си имаше своето минало. И разбира се, често го сравнявахме с Хейлста­унското тресавище, недалеч от Сейнт Айвс. Хейлстаунското тресавище, където растяха осмунда и онези папрати с дебели листа и при­лични на луковици корени, по които, ако ги раз­режеш напречно, можеш да кажеш на колко го­дини са. Всяка есен си носех по няколко вкъщи, за да си правя от тях чаша за моливи и писалки. Естествено, често сравнявахме Кензингтън Гардънс със Сейнт Айвс и винаги, разбира се, в ущърб на Лондон. А едно от удоволствията ни беше да стъпкваме с хрущене раковини и миди, които понякога срещахме разпилени по Цвет­ната алея. По тях имаше малки ребра също като по мидите от крайбрежието. От друга страна, крокодилското дърво беше истинско и още си стоеше там, на пътеката към памет­ника на Спийк; имаше огромен оголен корен, излъскан до блясък от нашето опипване и ка­терене по него…

[1] Фридрих Реч (1779–1857) – немски гравьор и илюстратор. – Бел. прев.
[2] Става дума за видове папрат от семейство Осмунда. – Бел. прев.
[3] Националният парк „Ню Форест“ се слави от векове с красиви гледки и дива природа. Намира се в Хампшър. – Бел. прев.

Вирджиния Улф
05.03.2023

Свързани статии

Още от автора