0
826

Миграционната парализа на Европа

В продължение на векове Европа е била континент, страдащ от войни, глад и бедност. На милиони европейци се е наложило да емигрират, измъчвани от икономически и социални лишения. Те са преплували Атлантическия океан в посока към Северна и Южна Америка, понякога даже към далечна Австралия, за да избегнат страданията и в опит да намерят по-добър живот за себе си и своите деца.

Всички те са били, както е прието днес да се казва в дискусията за имиграцията и бежанците, „икономически мигранти”. През ХХ в. расовите преследвания и политическото потисничество са сред основните причини за такива премествания.

Днес Европейският съюз е един от най-богатите в света икономически региони. В течение на десетилетия голямата част от европейците живя в мирни и демократични държави, защитаващи техните основни права. Собствените страдания на Европа от миграцията се превърнаха в далечен (и съвсем забравен) спомен.

И въпреки това мнозина европейци отново усещат заплаха, но не от страна на Русия, която агресивно се противопоставя на съседите си, а от бежанците и имигрантите – най-бедните сред бедните. След като това лято стотици хора в лодки намериха смъртта в Средиземно море, се надигнаха гласове – практически от четирите краища на Европа, 26 години след падането на Желязната завеса – призоваващи към изолация, масови депортации и строителство на нови стени и заграждения. В цяла Европа ксенофобията и откровеният расизъм достигат невероятни размери, а националистическите и даже ултралевите партии набират сила и поддръжка.

В същото време трябва да осъзнаем, че това е само началото на кризата, защото условията, принуждаващи хората да напуснат домовете си, само ще се влошават. Обаче ЕС, повечето от чиито страни-членки ползват най-добрите системи за социална солидарност в света, се оказват ударени от ситуацията – политически, морално и административно.

Тази парализа се превръща в значителен риск пред ЕС. Никой не може сериозно да се надява, че страните-членки, в това число Италия и Гърция – двете най-засегнати страни, са в състояние самостоятелно да преодолеят дългосрочните проблеми, предизвикани от мащабната миграция. Но много държави-членки отхвърлят единните европейски усилия, заемайки позиция, която заплашва да ускори ерозията на солидарността вътре в ЕС и да засили настоящата тенденция към дезинтеграция.

Съществуват три различни причини за сегашната миграция в Европа: продължаващото икономическо заболяване на страните от Западните Балкани; разрастването на конфликта в Близкия Изток; гражданските войни и хаосът в Африка. Засилването или военната експанзия в Източна Украйна може бързо да добави четвърти източник за имиграция.

С други думи, цялата миграция, с която Европа се сблъсква в днешно време, се дължи на сериозни кризи в региони, които са в съседство с нея. И все пак ЕС няма капацитет да реши който и да е от тези проблеми. Очевидно е, че ЕС трябва сериозно да засили своята обща външна политика и политика на сигурност, включително и Европейската политика на съседство, за да е в състояние по-ефективно да отстрани причините за миграцията. Несъмнено най-големият провал на държавите-членки, освен отказът им да извършат такива реформи, е собствената им неспособност за действие, до голяма степен провокирана от вакуума на легитимност, който тези държави създадоха, и който сега се запълва от популистките и ксенофобски партии.

Вследствие на тези слабости на нейната външна политика Европа може да има само незначително влияние върху войните и конфликтите, разяждащи отвътре Африка и Близкия Изток (макар че това влияние, колкото и да е незначително, трябва да се използва и развива). За сметка на това Западните Балкани са съвсем друга история. Хърватия вече е член на ЕС; Черна гора и Сърбия започнаха преговори за членство; Албания и Македония са кандидати за присъединяване; Босна и Херцеговина, а и Косово са потенциални кандидати. Тук ЕС има значително влияние.

Причината, поради която ЕС не е по-ангажиран към ситуацията в Западните Балкани – регион, където ЕС може да направи много по пътя на поддържането на икономическата и административната модернизация и на инфраструктурните проекти, способни да присъединят региона към индустриалните центрове на Съюза – си остава една загадка от страна на Европейската комисия и на държавите-членки. Абсурдният резултат обаче е в това, че гражданите от страни-кандидати за членство в ЕС подлежат на процедура за предоставяне на убежище, защото за тях не съществува възможност за легална имиграция в ЕС.

Един особен случай са ромите, важно малцинство в западната част на Балканския полуостров, чиито членове често са подложени на порочна дискриминация. Това е общоевропейски проблем. Ромите неимоверно много пострадаха след рухването на комунизма през 1989 г., защото основно работеха като неквалифицирани работници в индустрията и бяха първите, подложени на съкращения. Голям брой роми – днешни или бъдещи граждани на ЕС – изпаднаха в крайна бедност. Продължаващата дискриминация по отношение на тях е общоевропейски скандал и ЕС, както и държавите-членки и страните, кандидатстващи за членство, трябва да намерят неговото решение.

Кризата с бежанците от това лято откроява още един голям структурен проблем на Европа: демографията. С оглед на това, че европейското население застарява и намалява, континентът остро се нуждае от имиграция. И все пак мнозина в Европа се изказват категорично против имиграцията, защото тя предполага социална промяна.

В дългосрочна перспектива на политическите лидери ще се наложи да обяснят на своите съграждани, че те не могат да имат висок икономически растеж, високо ниво на социална сигурност, когато пенсионерите стават все по-тежко бреме за икономически активните индивиди. Работната сила на Европа трябва да нараства и това е само една от причините, поради които европейците би трябвало да престанат да гледат на мигрантите като на заплаха, а по-скоро да виждат в тях една нова възможност.

Превод: Тони Николов

Йошка Фишер (род. 1948 г.) е бивш външен министър и вицеканцлер на Германия (1998-2005), както и председател на Съвета на ЕС (1 януари–30 юни 1999 г.). Той се оттегли от активната политика през септември 2006 г.