4
595

Мигът

4-1
Георги Божилов-Слона

„Под „миг” Иван-Теофиловата поезия има предвид най-вече и най-често време, което се „отваря” към други времена, паралелни на настоящото човешко ежедневие.” Публикуваме кратък откъс от изследването на Яница Радева върху поезията на Иван Теофилов.

yanica_obetovan_krugМонографията на Яница Радева „Обетован кръг. Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов” (ИК „Хермес”, 2014) е първото цялостно изследване на поезията на Иван Теофилов чрез полагането й в контекста на 60-те, 70-те, 80-те и 90-те години на XX век. В книгата се конструира мястото на списание „Сезон” в българската литературна периодика от най-ново време. Монографията разглежда в детайли творческата еволюция на Иван Теофилов заедно с тази на други творци, като по този начин се стреми да обогати литературноисторическите прочити на разглеждания период.

 

 

 

Мигът

 

 

Какво е мигът, времето заключено между възгласа „О, миг прекрасен!” или „сега”-то на битието, разпознато от Аристотел като „принцип на времевата непрекъснатост”[1], свързващ миналото с бъдещето – граница на времето, или „единственото наше време” („Този пейзаж”) според Иван Теофилов. А как граничността му е измервана – със секунди или с векове? Или е само разграничим в литературния хронос, който е от друго естество, понеже в него „настъпва сепарация, отделяне на мига от времето, спасяване на сегашното от неговото изчезване”[2]. Мигът в поезията на Иван Теофилов има свойството да побира различни количества време, той е разтеглив и пластичен. Освен това мигът в тази поезия не е подвластен на физико-математически измерваемото време и както ще видим по-нататък, той често като че ли спира, разтяга се, вмества в себе си много времена. По този начин, превръщайки времето, но и пространството в литературно, поетът създава и спасява светове и общности.

Под „миг” Иван-Теофиловата поезия има предвид най-вече и най-често време, което се „отваря” към други времена, паралелни на настоящото човешко ежедневие. Като миналото – носталгично изживяно (в „Юноши” и „Река”). В този смисъл „мигът” е време на (пре)откритие и откровение, време на друго-виждане и друго осмисляне на нещата от света. Той е сходен с гледната точка на Хайдегер за мига като екстаз, той е феномен, който не съвпада и не може да се обясни терминологично чрез „сега”, в което дадено нещо възниква и отминава. В мига нищо не се появява, а е възможност, „истинската времевост” и „истинското настояще”[3]. В мига липсва очакване, но присъства разкритие.

Накратко, поезията на Иван Теофилов разкрива мига като гранична времева зона с относителна продължителност. В него времето и спира, доближавайки се до вечност („Изчезване”), и/ или разкрива света на околното по обозримо различен начин („Светът на долината”, „Следобедно слънце”), но също е и възможност. Мигът като възможност означава умението на поета да се взира в мига – и да откроява в него времеви съотношения.

Едно такова съотношение е между човека и вековете. Човешкият живот и преживените (от човечеството) векове са едно и също мигновение („изтичаща частица от секундата”, „няколко разменени тиктака”), измерени чрез „яростните мерки на Безкрая” („Sursum corda”, ІІІ). Крайността на човешкото време противостои на безкрая на времето. Човекът алчно, но и наивно е поставил в центъра на времето своята крайност и съобразно нея мери нещата. Представата за времето е моделирана съобразно човешкия тик-так в безкрайното тиктакане. Спрямо Безкрайността човешкото време е друго – то функционира чрез наслагвания на прекъсвания, от тик до так, от миг до миг. Човешкото време е като надбягване на къси разстояния. И някак реторично звучи въпросът „Ери, ери ли ни трябват още, за да вразумим Частицата секунда” („Sursum corda”, ІІІ). Пребиваването на човека във времето е единствено в онзи „ред на нещата, които съществуват по едно и също време, доколкото съществуват заедно, без да се навлиза в начина им на съществуване”[4]. Ако той може да стори нещо, то стореното има смисъл в мига – бъдещето е несигурна и абстрактна субстанция.

Тук мисля, че е необходимо да преповторим следното наблюдение от уводната част на тази книга, а именно – в стихотворенията на Иван Теофилов проблем на поетически размисли и търсения никога не е бъдещето (както ще видим по-натам, то е осмислено поетически единствено в стихосбирката „Да” от 1994 г.). Причина за това едва ли е само желанието на творческия аз да се оразличи и противопостави на канонизираната от социалистическия реализъм визия за литературата, според която бъдещето е конкретно зададено и предписано като светло и трудово. Една от причините за това, цел на творчески интерпретации да не е бъдещият миг, а напротив, по-скоро настоящият и/или отминалият, с неговия запечатан като картина спомен, е предпочитанието, което поетът има към образа[5] и съзнанието, че освен „политическо има и човешко време”[6]. А нима истинското човешко време не е в „съзерцаването на завършеното хармонично състояние”[7]. За поета човешкото време се съхранява в миговете от миналото и настоящето, които се възправят като картина на едно хармонично битие. В стихотворенията, писани и публикувани през 90-те години на XX век, се наблюдава и осмисляне на живота и живеенето – чрез порива и оживлението, които тогава ясно се открояват в обществото (вж. стихосбирката „Да” от 1994 г.). От една страна, в тези стихотворения съзираме личностния устрем и „да”-то на поета за промените, а от друга страна, в тях мигът е, метафорично казано, електрически заредена частица. Това отнасяне на мига към категорията на „частиците”, а оттам и към материята, го отмества от представата за времето, което той по презумпция носи. Мигът в поемата „Sursum corda” и стихотворението „Като по Андрич” е тъкмо частица, тъй като частицата „комуникира” с други частици, които присъединява или към които се присъединява и така образуват цялост. В споменатите стихотворения мигът функционира не като време, а като частица на живота. Отделните мигове се слепват в зовящи „тълпи от същества”.

Характерен за поетиката на Теофилов, най-вече от ранните му стихосбирки, е словесният конструкт, който ще нарека „боравене с мига”. В някои свои стихотворения поетът проявява склонност към „спиране”, „скъсване” на потока на стихотворението чрез изразяващи внезапност изрази като „изведнъж”, „неочаквано” или „в миг”, или друга дума или съюз, която служи, за да осъществи това „скъсване”, да предизвика творбата да излезе за кратко (графично изразено от два до десет стиха) извън себе си, да спре потока на думите и да го „отклони” в друга посока. Преминаването на стихотворението в новото русло се осъществява именно чрез появата на думата „миг” – „подир миг”, „в миг”, която задава преобръщащо, друго усещане, надграждащо предходното състояние. Пример за този похват за боравене с мига са стихотворения като „Турската баня на Ортамезар”, „Капана”, „За гъби”. В някои стихотворения, като „Следобедно слънце”, присъства само изразът за внезапност, означаващ края на стихотворението чрез променената перспектива.

Сближаването на човека и мига в стихотворението „Sursum corda, V” дава възможност да се открои друго съотношение в релацията човек – време. Човекът пребива в мига, мигът се крепи на устремения човек. Пета част на стихотворението е алегория на устремеността на човека във времето:

Като внезапен зрителен магнит

е вървежът на човека

сред ненаситното спокойствие

на тази изобилна тишина.

Човешката магнетичност е указание за бъдеща възможност. Именно бъдещето като възможност и обмисленост се явява в поезията на Теофилов през 90-те. Но се наблюдава и балансираност на очакванията на поета, която личи както от изказванията му, така и в стихотворенията му. Макар да вярва в магнетичността на Частицата, той не е прекален оптимист в мигновеността на трансформациите[8].

Мигът е и израз на съзнанието на човека за важността на мигновението. Тази важност обаче важи единствено за човека в неговото тиктакане на временно същество, но за по-голямата формула на битието, наречена от поета „животът на града” („Мигове”), мигът е част от хода на нещата, част от необхващаното от човешкия живот време, което се изразява в насложените в протяжност мигновения:

…животът на града ни подарява мигове,

но тяхното значение не го засяга: той,

към други мигове запътен, се явява

спасен от погледи и прикован от светлини.

Белег за про-тичането на времето са вървежът и устремът, накратко – движението, тичането през миговете. Животът на града е запътен живот. Образът на „живота на града”, даващ мигове, всъщност може да бъде разбиран и като „времето на града”, или както Иван Теофилов озаглавява един от циклите от сборника си „Вярност към духа и значението на нещата” (2007) – „Градът с огромното време”. Бихме могли да се запитаме дали това озаглавяване значи, че става дума за град, в който времето е голямо по значение, или още повече – дали е град, в който времето е над временното, над ежедневното, а и дали не е подчинено на други закони, така както пространството в поезията на Иван Теофилов е от неевклидов тип: „Неща от древност с весели неща от ежедневието тук се сплитат” („Небеттепе”). Заглавието на споменатия цикъл е стих от стихотворението „Тераса” от „Град над градове” (1976). Самото стихотворение е показателно за мига като „среща” на времето миг с времената, или както в друг стих от същото стихотворение четем: „беседваме с богатството от време.” Стихотворението е за беседата и времето, и за насладата от времето. „В момента на насладата е събрано цяло едно минало. И то не е просто предмет на съзерцание – да се възползваш от едно удоволствие означава да си послужиш с него, да се хвърлиш с него към бъдещето…” [9]. Миналото в стихотворението се явява като декор на настоящето, на града с огромното време – на богатия с възможности за наслада от „срещата” на миналото с настоящето град. Миналото е повтарящо се назад настояще, а настоящето – елемент от веригата на едно бъдещо минало, което постоянно се повтаря в мига, защото, както твърди Киркегор, „повторение и спомен са едно и също движение, само че в противоположна посока”[10]. „Тераса” сякаш „връща” времето във времето на декорите, сякаш не античните стени, а чадърите се превръщат в декорация на разговора, запътен към „нашето и следващото време”. „Тераса” посредством заявената като декор крепостна стена връща времето на нейната функционалност, превръща я в едновременно битие на много видове време. „Нашето време” на участниците става едно съмнително сегашно – сякаш друго, отместено време. Беседата сякаш е антична. „Огромните” времена се случват едновременно – в момента на изричане на темата на разговора: „цветните надежди на нашето и следващото време”. И в представата за едновременност на времената времето сякаш престава да съществува – мигът се отмества към вечност. Времето сякаш спира и в представата за това спиране беседата трае в едно огромно, несвършващо никога време.

Тази склонност на Теофилов за широчина и същевременно статичност на мига беше вече спомената по-горе. Тя се забелязва и в други стихотворения, като „Юноши”. От това можем да очертаем една от характерните черти на тази поезия – разположението на лирическите ситуации в пространства, в които времето не изтича, а стои, то винаги е в достатъчно количество и дори – богатство. Тази особеност на времето, която можем да наблюдаваме в поезията на Теофилов е характерна отлика от Далчев, която трябва да бъде откроена, тъй като у Далчев присъствието на предмета, като белег на изтичащото и изтеклото време е от огромно значение. Но различната роля на времето предполага и различна нагласа към предметите, която ще бъде очертана в следващите части на монографията.

Характеристики на това „огромно” градско време, както стана дума, са отправността, насочването, запътването. Много добър пример за това как мигът наред с безвремието и статичността побира в себе си и представата за движение, е стихотворението „Миг”.

„Миг” е недълго, по-скоро кратко стихотворение от „Град върху градове”. Мигът на този „градски” пейзаж се състои от „механични багри/ с побегнали слънчеви зайчета.” Движението се осъществява от движението на светлината („слънчеви зайчета”). На пръв прочит представата за слънчево зайче не изглежда задоволително условие за наличието на движение, то по-скоро като че ли представя мимолетна игра на светлосенки. Но трябва да забележим също, че светлината, дори вечерната – от лампи или фарове, е знак за движение в поезията на Иван Теофилов. Светлината извежда от вглъбеността на вечерта, от усамотението на сянката. Светлината често е наричана и „глъчка”, например „светли глъчки в нощта” („Лампи”). Но представата за движение в споменато стихотворение „Миг” се засилва и от думата „булевард”, чрез речниковото й значение за широка, голяма градска улица, която по предназначение е оживена, раздвижена, забързана и без свободно време. Обаче булевардът на Иван Теофилов е и „отзивчив”, готов за общуване, макар „сякаш през пръсти”. Въпреки забързаността си булевардът е „склонен” да бъде склонèн към общуване, казано по ивантеофиловски – да бъде „отзивчив”. А тази дума е с високо поетическо значение за Теофилов. Макар че тя не е с висока честотна употреба в творбите му, нейното присъствие е в ключови стихотворения на поета, които са репрезентативни и често цитирани. (Например „На дюните”: „Светът е отзивчив и всеотдаен, когато укротим бъбривата си същност” и „Линдос” – „Все същият невероятен допир/ с животрептящото море/ разтваря/ душата отзивчива за света…). „Отзивчивост” в поетическия речник на Иван Теофилов значи освен внимателен и склонен към помощ, и склонност към спиране за вглеждане, склонност към укротяване и съмишленост.

Възможността за осъзнаването на мига е възможност да бъде усетено за неговото преминаване и да бъде осъществено неговото спасяване, но не само в литературно произведение, а като възможност за малките ежедневни спасявания на човека. Стихотворението „Спасени мигове” е пример в посока на тези опити – за спасяването на настоящия миг от ежедневните моменти на обтегаемост на човешкото търпение, в които мигът, вместо да бъде изживян, е застрашен да бъде пропилян в „звънежа” в изгубеното в нервозност време.

Как още може да бъде опазен мигът от изтичането му и превръщането му в „преди”? Главна роля има паметта. Паметта в поезията на Иван Теофилов е важен способ за спасяване на времето. Спасяването му става именно в онези пунктове или места, в които то се заваля или сякаш се разтяга и мигът започва да функционира като едно „разтегнато” сега, което включва темпорално отдалечени, прекъснати едни от други времеви ситуации, участъци, които функционират на ниво усетност, припомнянето на които е като единно време, единствен миг. Това „разтегнато” сега е характерно за онези творби на Теофилов, в които детството и юношеството се срещат със зрелостта на нивото на спомена. Разтегнатото психическо сега придърпва, „поглъща” лирическия персонаж в себе си, той живее като в настояще в това припомнено време, докато трае сетивността, предизвикала конкретното припомняне. Тази сетивност, подобно при Пруст, е активирана от срещата с усети от детството, от отминалия момент, или при попадане ненадейно в места от миналото, които в настоящето задействат психическото сега на лирическия аз (например „Река” от стихосбирката „Амфитеатър” и „Първата целувка” от „Вярност към духа или значенето на нещата”). А празнотата и тишината на настоящето могат да предизвикат желание за запълването му със спомени. Празното сега е като ненаписан лист, то търси други празнини, пролуки и уподобявания, с които да бъде изпълнено. И споменът, благодарение на паметта, осъществява връщането, бивайки изживян като истински и реален. Завръщането е като че наистина в едно ново, презаредено и като че ли спасено, съхранено от онова, което е последвало, време. И то трае до достигане на сходствата – „тъй както е сега” – психическото сега бива заменено с реалното, математическо сега на настоящия момент:

Най-после се прибирахме.

И колко беше тихо!

Без залези и без коне,

Тъй както е сега при мен.

(„Река”)

Тема на стихотворението „През детството” е мечтанието за вселените на детството, мечтание, което в основата си е лирическо. Времето на детството се помни чрез аромати, които са подтикът да бъде разказано „времето на предметите”[11] от старата къща, което от своя страна е време на забравата на времето извън. Времето на предметите всмуква аза и го оставя сам в себе си с предмети другари[12]:

И спомня ли си този дом, усещам аромат,

дочувам щракане на ключ – и ставам тих и ярък…

Мигът на озоваването в старата къща от стихотворението разделя времето на профанно и сакрално. Вътрешното пространство на къщата отваря алюзии за вътреутробното време – не бързащо и приютяващо. Представата за време, което е свещено, се подсилва от предметите и отраженията, чиято символика отпраща към едно вътреутробно, необезпокоявано от външния свят битие. Предметите и изображенията включват умаления лик на аза, фреската с бебето Мойсей, а стаята е усетена като пещера, която е архетип на утробата. Детството е времето преди раждането на възрастния, то е несоциално време, което се нуждае от специално внимание като тема в творчеството на Иван Теофилов.

Нещо, което се откроява добре в редица стихотворения на Иван Теофилов, е похватът на задаването на темпоралност в стихотворението. Времето се изразява често чрез пространство. По този начин абстракцията за време се материализира, изпълва се с конкретика. Това много добре личи от стихотворението „Век”, в което векът е материална, а не темпорална наличност. „Доказателство” за него е геометричността („всевластна геометрия на моя век”). За него дори може да се каже, че е антропоморфен, а като такъв можем да разпознаем и града у Иван Теофилов – характеризащ се с настроение и мислене („Градът”), така както забелязахме по-горе в „Sursum corda”. Съвършенството на града според едноименното стихотворение се узнава чрез формите, които са пространствена характеристика, но освен това и чрез движението, което е времева характеристика. В интерпретативното четене на „Век” се откриват същите белези – антропоморфност и движение („Самото време е във теб и бързаш сред времето”). Векът според творбата е не продължителна (спрямо човешкия живот) темпоралност, а по-скоро е настоящето, което променя. Изразяването му чрез глаголи за сегашно време приближава и дори отъждествява века с мига. Така векът за Иван Теофилов се свежда до миг. Получил антропоморфни черти, като променливост, и самият той променящ, векът е време, което не знае вечността, нито мисли за нея, понеже се „чувства” над времето. Накратко, векът се оказва  миг, така както човекът е мимолетен, защото се прави от човека, от индивидуалната му кратковременност. Освен това чрез изброяванията на променените от века неща се създава впечатлението на натрупване на действия, които сякаш се извършват мигновено:

Размесваш пластовете на бита,

разваляш бавни трепети и аромати,

прогонваш от зида домашния петел

и развенчаваш гъстите илюзии

на оградените житейски тайни.

Накратко, мигът е не просто граница, а амплитуда, т.е. той побира относително широк времеви „ареал”. Разликата между най-голямата и най-малката му продължителност винаги се задава от човека и от мярката и положеността, с която той оценя времето. Неподатлив на физико-математическо овладяване, мигът не познава часовника, мерната му единица са сетивата, усетите, паметта, чрез които спира времето, разтяга се, вмества детства, движения, празници.

 

Яница Радева е защитила дисертация на тема „Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов” в СУ „Св. Климент Охридски”. Публикува литературна критика в „Литературен вестник”, „Култура”, сп.„Литературата”, сп.„Страница” и други специализирани издания. През 2012 г. получава грамота за млад автор от Министерството на културата за книгата с проза „Бонбониерата”. Автор е също на стихосбирките „Друг ритъм” (2003) и „Кошерът на думите” (2012).



[1] Аристотел. Физика IV – Идеята за времето. Съст. Здр. Попов, Ц. Бояджиев. Наука и изкуство, 1985, с. 39.

[2] Опацка-Валасек, Данута. „За миг съм тук, за миг съм тук само… Времето в поезията на Вислава Шимборска –  ЛВ, 6-12.06.2012, бр. 22, с. 9.

[3] Хайдегер, Мартин. Битие и време. АИ Марин Дринов, 2005, с. 260.

[4] Лайбниц. Г. Цит съч. 2014, с. 181.

[5] Почти всичките му стихотворения изграждат картини. Във връзка с това той споделя в „Монолози” (2001), че повод за написването на „Град върху градове” е приятелската еуфория и мотивировка: „Жоро Слона… ме приласкаваше със симпатичната си усмивка и с мотива, че преди да почне да рисува, обичал да чете стиховете ми.” (с. 74)

[6] Теофилов, Иван. Монолози. Жанет 45, 2001, с.10.

[7] Бердяев, Николай. Цит съч., с.324.

[8] Виж публикацията „Четете Йовков” – Век 21, 6.11-12.11.1991, бр. 45, с.4.

[9] Бовоар, Симон дьо. За един морал на нееднозначността, Наука и изкуство, 2002, с. 142.

[10] Киркегор, Сьорен. Или-или. Захарий Стоянов, 2009, с. 137.

[11] Башлар, Гастон. Поетика на мечтанието. Агрес, С., 1984, с. 160.

[12] Башлар, Гастон. Пак там, с. 160.