4
817

МИЛОСЪРДИЕ

Една вълнуваща история, събрала всички чувства, на които е способно човешкото сърце, издадена от „Рива”. За пореден път големият турски писател Решат Нури Гюнтекин (1889-1956) разкрива потайностите на привидното, убеждава да не съдим, а да търсим доброто и да се учим да прощаваме. Прочетете началото на книгата.

11Съвършената учителка Зехра е фанатично предана на истината и принципите си, сурова и непримирима към лъжата и слабостите. Единственият й недостатък е липсата на съчувствие и прошка, нежеланието и неспособността да ги прояви. Но човешкият живот не се изчерпва с добродетелност, праволинейност и твърдост. Съдбата сблъсква хората и с коварство, подлост и лъжи. Неочаквано Зехра разкрива неизвестни факти, прозира истини за живота на баща си. Преживява душевен прелом и закъсняло разкаяние.Една вълнуваща история, събрала всички чувства, на които е способно човешкото сърце.

За пореден път големият писател Решат Нури Гюнтекин (1889-1956) ни повежда през неведомия лабиринт на съдбата, разтърсва ни с нерадостната участ на благородството, разкрива потайностите на привидното, убеждава да не съдим, а да търсим доброто и да се учим да прощаваме.

13Решат Нури Гюнтекин (1889 – 1956) е обявен с пълно право за класик на турската литература. Романист, разказвач, драматург, той дава с творбите си богата храна на турските сценаристи в последните години. „От сърцето до устата” и „Листопад” се превръщат във филми, които трогват сърцата на милиони. Нури завършва през 1912 г. литературния факултет на Истанбулския университет, а през 1913 г. започва да преподава в училище в Бурса. От 1933 до 1943 г. е депутат от град Чанаккале. След това е културно аташе в Париж, през 1953 г. се пенсионира. Заминава за Лондон да се лекува от рак. Почива там през 1956 г. Погребан е в Истанбул. Започва да пише в края на Първата световна война. Написва голям брой романи и новели, но става световноизвестен с „Чучулигата”.

 

„Милосърдие”, Решат Нури Гюнтекин, изд. „Рива” 2014, превод от турски Жана Желязкова, 9 лв.

 

Начало

 

– В града имало главна учителка на име госпожица Зехра. Записах си някъде в кое училище преподава, но не мога да го намеря.

Депутатът Шериф Халил бей ровеше из портфейла и джобовете на елека си.

Началникът на просветната дирекция се засмя и каза:

– Не си правете труда, моля ви, известно е, че госпожица Зехра е най-популярната личност във вилаета[1].

– Един приятел ме помоли да поискам за нея десет-петнадесет дни отпуск. Имала стар и болен баща в Истанбул. Наскоро се разболял тежко. Животът му бил в опасност. Може да преувеличават, за да й издействат отпуск, но ако е възможно да се направи нещо…

– Възможно е, разбира се. Но доколкото знам, госпожица Зехра е сирак. Познавам я горе-долу от пет години. Не ми е казвала, че има баща. Но ще я попитаме. Впрочем след малко ще я видите.

– Аз ли? Откъде накъде?

– Нали сега ще ви разведа из градчето? Първо ще започнем от училището на госпожица Зехра – институцията, която заслужава най-голямо внимание в избирателния ви район. Хората са забравили истинското му име. Наричат го „училището на госпожица Зехра“. Дори секретарите ни понякога бъркат и пишат така в официалните документи. Наскоро две жени си говореха на чешмата. Едната каза: „Няма да дам детето си в училищата на просветната дирекция. Ще го изуча при госпожица Зехра!“.

Депутатът се засмя:

– Много странно… Госпожица Зехра сякаш е обявила бунт срещу вас.

– Много точно се изразихте. В работата си госпожица Зехра е независима. Изобщо не се вслушва в нашите заповеди и забрани. Накратко, действа както си знае.

– Това не накърнява ли самолюбието ви на началник на просветата и на ръководно лице?

Началникът погледна в далечината и се усмихна:

– Да можеше всички училища да се ръководят от учители като нея и да нямахме никаква власт… Щяхме да им изпратим по един тъпан и конска опашка[2] като символи на независимостта и да затворим вратите на просветните администрации – горди и уверени.

Депутатът Шериф Халил бей и началникът на дирекция „Просвета“ Тевфик Хайри бей бяха приятели от училище. След като завършиха Мектеб-и Мюлкие[3], станаха учители. После Шериф бей смени професията си, а Тевфик бей остана просветен деец. От четири години и половина бе началник на просветната дирекция в (…). Беше идеалист, който вярваше в светостта на професията. Но бе мечтател и малко инертен. Вярваше, че за да осъществи красивата мечта във въображението си, е достатъчно да мисли, да чете и да говори. Липсваше му предприемчивост и борбеност. Впрочем обичаше това място най-много заради спокойствието. Прекарваше цялото си свободно време в четене на книги под върбите край рекичката, която минаваше в покрайнините на градчето.

Дошъл на обиколка из избирателния си район, Шериф Халил бей бе отседнал в неговия дом. Докато обядваха в малка стая, до която се стигаше през сенчеста градина с цветя, стана дума за госпожица Зехра.

– Преди четири години – продължи Тевфик бей – дошла тук като малко момиче, още невръстна възпитаничка на Девическото педагогическо училище. Отначало й било трудно, но не се отчаяла. Градчето й станало роден край, а училището – семейно огнище. Работила с такава решимост и усърдие, че никой не могъл да попречи на издигането и напредъка й. Преди да навърши двадесет и пет години, я направили главна учителка и й поверили огромно девическо училище. Сега е на около двадесет и девет-тридесет години. Най-обичаният и уважаван човек в градчето, който се ползва с най-голямо доверие. И днес има авторитет сред старите си ученички, повечето от които вече са зрели омъжени жени. Слушат я като по-голяма сестра, като майка; обръщат се към нея, за да реши всичките им трудности. Що се отнася до училището… Ами след малко ще го видите. Нещо невероятно хубаво в това скромно градче… Казваме: „Нищо не става без пари“. Принципно е вярно. Но няма по-добър пример за това колко големи дела може да извърши с малко средства човек, който работи и има воля… Ето, даваме пари за неща като варосване, ремонт на покрива и на прозорците. А тя запретва поли и сама свършва всичко. Впрочем май няма работа, която да не й се отдава. Със спестените пари снабдява столовите с прибори или пък класните стаи с учебни пособия. С помощта на някои местни богаташи направи сградата по-просторна, ремонтира я, разшири двора. Един от първенците щеше да издигне разкошна гробница на майка си. Дни наред госпожица Зехра снова напред-назад. Превърна проекта за гробницата в проект за училищния двор. Не знам какво е говорила и сторила. Но богаташът, който е много добър и милосърден човек, един ден дойде в отдела и ми каза следното: „Много мислих. С парите, които щях да изхарча за гробница на покойната си майка, ще построя в училището зимна зала за отдих в междучасията – за зимата. Гробницата ще служи само на птичките, които от време на време ще пият вода от коритото на чешмата. А това помещение ще приютява през зимата стотици деца в снега. Спокойните занимания на малчуганите на топло ще доставят по-голяма радост на покойната в гроба й. Ако разрешат да се сложи и паметна плоча в помещението, това ще е повод да се отправят молитви за опрощение на душата й“. Тези думи, разбира се, бяха на госпожица Зехра. Беше ги набила в главата на простодушния човек. Нали сега признавате правотата й? Де да имахме повече такива учители, които така да ни пренебрегват…

Обядът бе приключил. Депутатът галеше една котка, която се бе покатерила в скута му, и я угощаваше с остатъците от трапезата.

– Това са видимите неща в училището – каза той. – А как стои духовната страна на нещата? Животът ме е направил малко подозрителен. Винаги леко се съмнявам в хора, които на пръв поглед са много дейни и способни. Също и учреждения с прекрасна фасада не ми вдъхват особено доверие.

– Мога да ви уверя в това, що се отнася до госпожица Зехра. Възпитанието, което дава на децата ни, е също толкова благопристойно и безупречно. Преди всичко тя е жена с реалистично мислене… Непрестанно се бори със суеверията и илюзиите, обучава ученичките си само на най-положителните истини в науката. После тя страда от своеобразна болест, някаква треска, която не стихва и постоянно я изгаря отвътре: манията за истината, самопожертвуванието и духовната чистота. Тя е непримирим враг на неправдата, лъжата, лицемерието, накратко на всички пороци и слабости.

– В такъв случай вероятно има много врагове в градчето.

Началникът на просветата се засмя отривисто.

– Така си е – отвърна той. – Но все пак не толкова, колкото предполагате… Не е задължително лошите хора и грешниците да са врагове на онези, дето ги заклеймяват и наказват. Вбесяваме се и негодуваме срещу човека, който ни сочи в лицето наше прегрешение или слабост, знаейки, че той допуска същото прегрешение и има слабости. Дори ако е непорочен, може пак да се ядосаме, човешко е. Но негодуванието и злобата няма да са така силни. Познавам много хора, които госпожица Зехра е изобличила сурово заради вината им, и те са свели смирено глава пред нея, защото не се съмняват, че тя е изключително чист и порядъчен човек. И наистина е така. В личния й живот няма и петънце, а в морала й – и най-незначителната слабост.

– Преувеличавате.

– Казвам самата истина.

– Вие говорите за някаква идеална героиня, каквато се среща само в романите. Човек, който няма никакви слабости?

Началникът на просветата се вгледа в лицето на приятеля си и се засмя:

– Не твърдях това.

– Не казахте ли, че не може да се посочи и най-малка нейна слабост?

– Да…

– В такъв случай?

Тевфик бей плесна приятеля си по коляното и рече:

– Липсата на слабости не е ли слабост? При това най-голямата.

– Това е парадокс, Тевфик бей.

– Напротив, убеден съм, че казвам най-простата божа истина. Описах госпожица Зехра като съвършена статуя, като идеална героиня от роман. Но обърнете внимание, не споменах, че е безукорна. А сега ще ви опиша обратната страна на красивия медальон според моите разбирания и начин на мислене. Манията за истина, чистота, самопожертвувание е убила у нея най-ценната човешка способност – да проявява милосърдие. Госпожица Зехра не е безчувствена жена. Напротив, има широка душа. Може да обича до полуда красивите, честни и чисти неща и да прави всякакви жертви за тях. Но не прощава слабостта, порока, грозотата. Ядосва се и се гневи. В нейните очи сгрешилият човек, човекът със слабост, е плевел, прораснал в житната нива. Изскубва го безмилостно и го изхвърля. Не признава извинения за стореното зло. Удря безпощадно в името на правдата. Оправдавам това у един юрист или съдия, дори с известни уговорки. Така де, дали истинското лице на престъпленията и греховете е онова, което познаваме и разбираме? Да, в известна степен приемам тази категоричност и суровост у съдията. Но у една учителка…

Странно вълнение хвърли сянка на иначе усмихнатото и спокойно лице на Тевфик бей.

– Милосърдие… Убеден съм, че дълбочината на човешката душа може да се измери само с него. Ами да, както камъкът, хвърлен в кладенец с невидимо дъно, показва дълбочината му по издадения звук, така и болката на другите, попаднала в сърцето ни, ни кара да открием себе си и дълбините на нашата човечност по отзвука, който предизвиква. По моему само болезнената страст към истината, съсредоточаването върху правдата, не са достатъчни за щастието на едно общество. Нужно е милосърдие, умение да чуваме взаимно стоновете и воплите си! Но да се върна към госпожица Зехра… Несъмнено тя е прекрасно създание, много добра учителка. Докато обаче не отстрани този недостатък, никога няма да стане учителката, която искаме. Дори сме имали административни недоразумения заради това. Един ден отивах в службата. Край една градина видях три момиченца. Бяха оставили чантите си на голям камък и се жалваха едно на друго. Направи ми впечатление, че са на улицата в този час. Отначало реших, че са избягали от училище. Но ако беше така, трябваше да си плюят на петите и да изчезнат, като ме видят. Ала те ме гледаха отдалече и дори очакваха да ги попитам нещо. Извиках ги и ги запитах защо не са на училище. Едното отговори: „Отидохме, но госпожица учителката не ни пусна. Върна ни вкъщи“. Заинтересувах се каква е причината. Двете винаги закъснявали за училище. Тя им казала да идват рано и че ако закъснеят, няма да ги допусне в училището… Те продължили да закъсняват. И госпожица Зехра изпълнила заканата си. Попитах ги защо не са спазили заръката на учителката си. „Мама е болна – рече едното. – Аз се грижа за домакинството. Храня малкото си братче, вадя вода от кладенеца, паля огнището, мия посудата. Докато свърша всичката работа, минава време“. Второто момиченце бе раздразнително. Защити се гневно: „Какво да направя, господине? Та не е всяка сутрин, я! Понякога отивам рано, но друг път е мрачно. Не мога да разбера“. Тази логика ми се стори странна и казах: „Когато е мрачно, трябва да закъсняваш ли, дъще?“. Детето ми запуши устата с уместен отговор, който не би ми хрумнал: „Като е мрачно, как да разбера колко е часът?“. Значи в неговия дом няма часовник. Третото дете беше бедно облечено и доста плахо. Отговори на въпроса ми след доста колебание: „Господине, учителката ми каза да не идвам на училище с налъми. Имам нови ботинки, но ми убиват“. И неговата болка се изясни. Горкичкото, няма какво да обуе. Или семейството му не му разрешава да износи ботинките, които е купило с цената на хиляди несгоди. Надълго и широко разговаряхме с госпожица Зехра по този въпрос, но не постигнахме съгласие. Да разкажа за още един случай. Един ден главната учителка уведоми дирекцията, че е била принудена да заличи от регистъра на учащите се момиче на име Ферхунде. Имала непростимо провинение: пишела домашните на някои съученички срещу пари. Добронамерени хора посъветвали Ферхунде: „Отиди в дирекцията на просветата. Помоли се“. Момичето дойде с плач. Призна вината си. Семейството му било много бедно. Сторило това само за да си купи учебници и тетрадки. Трогна ме. Помолих госпожица Зехра, тя ме изслуша с учудване и заяви: „Недоумявам, че държите ученичката да остане, та тя учи децата ни на измама“. Разказах й за причината, настоявах. „Възможно е – отвърна, – но аз съм отговорна за морала на близо сто деца, които са ми поверени. Ако позволите, аз ще продължа да работя като обикновена учителка. Нека някоя от колежките ми да стане главен учител. И момичето ще бъде прието отново в училището“. Накратко, напразно се бях опитал да разубеждавам госпожица Зехра. Някои деца проявяват лекомислие под влияние на домашното възпитание или по навик. Госпожица Зехра веднага ги отделя от останалите, сякаш са болни от холера, държи се изключително строго с тях и казва: „Както в името на общото здраве изолираме болните от дифтерит, скарлатина и шарка, в името на общото морално здраве сме длъжни да изолираме и тях“.

Настана време да обиколят градчето. Началникът на просветата взе чадъра си, а депутатът – бастуна. Излязоха на улицата.

По пътя малко се забавиха. Когато пристигнаха в училището, занятията бяха приключили. Ученичките се разотиваха по домовете си. Намериха госпожица Зехра при вратата на двора. Всяка сутрин и вечер след заниманията заставаше на входа и проверяваше облеклото на децата. Оправяше косите на някое, завързваше пояса на друго, трето изпращаше да измие лицето си и изцапаните с мастило пръсти. Дори се случваше да зашие някоя скъсана рокля и паднало копче. Когато директорът на просветата и депутатът влязоха, я свариха коленичила като бавачка до момиченце от предучилищна възраст да му връзва ботинките.

Кимна леко на началника на просветата и на госта му и каза:

– Заповядайте вътре. Само да довърша. Идвам веднага.

С момиченцето, на което връзваше обувките, си говореше като с приятелка и се смееше.

Депутатът тихо се засмя и рече:

– Това дребничко, мургаво и слабичко момиче ли е госпожица Зехра? Описахте ми я като ужасна жена, внушителна като статуя…

– Нима трябва да си висок и едър, за да бъдеш груб и властен?

– А този звънлив смях… Ако човек не я гледа, ще я помисли за четиринадесет-петнадесетгодишно момиче. Какъв кристален глас!

– Бих искал да чуете гласа й, когато говори за нещо важно и сериозно и се разпорежда. Виждате ли как внимателно проверява децата? Сърди се на майките, задето дъщерите им сутрин идват неугледни, дори понякога ги привиква в училището и ги гълчи. А вечер след часовете смята за свой дълг да огледа облеклото им, докато ги изпраща по домовете. Ако привечер някоя ученичка излезе на улицата мръсна или небрежно облечена, истински би се огорчила и ядосала: „Не изпълних задължението си, станах за срам“.

Минаха по път, от двете страни на който равномерно бяха засадени дървета. Началникът на просветата ги посочи на приятеля си и със скрита ирония рече:

– Погледнете тези дървета. Какво по-добрe може да илюстрира духа на госпожица Зехра и възпитанието, което дава на децата? Отсекла е всички болни, хилави, криви дървета в двора. Цялата си енергия е посветила на силните и красивите, постарала се е да ги подреди грижливо като войнишки батальони. Нарежда да им изрежат острите върхове, подкастря излишните клони, накратко, уеднаквява ги. Не може да понася някое да е по-голямо или различно от другите. Човек ще си помисли, че дворът е излязъл досущ като от фабрика…

Депутатът се смееше:

– Станал сте доста язвителен и жесток.

– Разбирам учителската професия и възпитанието другояче – отвърна Тевфик бей и смени темата.

След малко госпожица Зехра затвори училищната врата и отиде при гостите си. Вдясно от сградата под едно кестеново дърво бе наредила да направят малко езерце с крушовидна форма, което бе украсила със саксии с цветя. Предложи на началника на просветата и на приятеля му кафе и седнаха.

Госпожица Зехра беше на около тридесет години, дребничка на ръст. Но си личеше, че има силна воля и знае както да се държи мило с околните, така и да заповядва. Не беше красива. Имаше безизразно мургаво лице, едричък нос, изпъкнали скули и масивна брадичка. Зъбите й бяха снежнобели и здрави. Само два от тях бяха по-големи и когато затвореше уста, повдигаха леко горната й устна. Най-забележителната част от лицето й бяха тънките, леко сключени вежди под широкото и умно чело. Когато говореше, те се движеха бързо и според чувствата – тъга или раздразнение – променяха изражението на лицето й.

Разказваше на депутата надълго и широко за просветата, училището и ученичките си. Особено когато говореше за любимките си, малките й черни очи се оживяваха, лицето й почти се разхубавяваше. Накрая стигнаха до същинския проблем. Шериф Халил бей отвори дума за отпуската и за да не стресне госпожица Зехра, каза:

– Един приятел от Истанбул ме помоли непременно да ви посетя. Изглежда, познава баща ви.

Като чу думата „баща“, тя промени изражението си, смръщи вежди и лицето й придоби суров вид:

– Има някаква грешка. Аз нямам баща, господине.

– Как така?

– Вероятно е друга Зехра…

Началникът на просветата се намеси:

– В градчето няма друга госпожица Зехра.

– Дори ми казаха и училището – довърши депутатът. – Преди малко, докато си говорех с господина, не се сетих. Но сега си спомням доста добре.

– Казах ви, че нямам баща, господине – ядоса се Зехра.

Беше свела глава напред – очите й помръкнали, лицето й – свъсено.

Началникът на просветата и депутатът се спогледаха.

– И аз казах на господина, че има някаква грешка – рече Тевфик бей. – От четири години с госпожица Зехра сме като баща и дъщеря. Ако имаше баща, със сигурност щях да знам.

– Несъмнено, господине.

– Възможно е – каза Халил бей. – Но все пак съм доволен, че вие не сте тази госпожица Зехра, защото за съжаление не нося приятна новина. Казват, че бащата на госпожица Зехра е болен. Иска непременно да види дъщеря си, та ме помолиха да й издействам отпуск за петнадесетина дни, за да отиде в Истанбул.

– Болен ли е? Какво му е?

– Не съобщиха заболяването. Но е сериозно болен.

– Много ли е сериозно? Животът му в опасност ли е?

– Вероятно е доста болен.

– Така ли?

Госпожица Зехра се замисли за секунди, втренчила поглед в езерцето, после се усмихна:

– Простете за въпросите. Няма как да не се заинтересувам. Все пак е баща на моя колежка. Дано бог го изцели…

Смени темата. Отново заговори за училището и децата и предложи на госта да го разведе из класните стаи. Заставаше пред чиновете и надълго разказваше с голяма нежност и загриженост за всяка ученичка, която седеше на един от тях. Учителката се изразяваше образно, използваше цветисти думи. Депутатът виждаше как в пустата стая на празните чинове се появяват лица, обагрени в различни нюанси, как всяко от тях се радва, смее, мисли и плаче по своему. Докато тя говореше, класната стая бавно се изпълваше с въображаемо множество от деца. Само че в ъгъла на всяка класна стая бяха отделени по няколко чина, пред които учителката заставаше със сериозно изражение и замлъкваше: това бяха местата, на които седяха лошите, слабите, изоставащите…

Началникът на просветата се възползва, че госпожица Зехра излезе за момент, и като посочи чиновете, пред които тя бе замълчала, каза:

– Тази част на класните стаи ми напомня изолаторите, обградени от стени и дебели решетки, на поправителните домове, предназначени за малките престъпници, които законът не позволява да бъдат вкарани в затвора, изпратени на заточение или на бесилката заради невръстната им възраст… Местата са за клетници, родени от лоши родители, израснали в лоша среда, които са били подложени на физическо и душевно осакатяване по непонятни за нас причини… Знаете ли от какво най-много ме боли? Сред тях има и деца, които строгата морализаторка госпожица Зехра разбира погрешно. Такива, които имат проницателен и гъвкав ум… Ако бяха обичани деца в някое заможно семейство, щяха да блестят с находчивост и остроумие. Но тъй като са възпитани в бедни или осиромашали семейства, умът им се е развил в друга насока. Крадат и лъжат заради къшей хляб, заради дребно украшение или пък само за да се предпазят от несправедливи побоища и насилие. Нека все пак ви опиша едно клето създание, седяло, учило и плакало на тези чинове. Единадесетгодишно момиче сираче. Една лятна нощ преди две години домът на някакъв богаташ бе ограбен. Стопаните временно бяха отишли на лозето си извън града. Крадците бяха потънали вдън земя. Накрая полицията попадна на следа. Уж това малко момиче завело крадците и ги охранявало. Отведоха го в участъка. Надълго и широко го разпитваха. Отначало отричаше… Претърсиха го. От джоба му изскочиха седемдесет и пет куруша, увити в скъсана кърпичка. Нямаше съмнение, че е виновно. Така ами, как иначе можеше да се сдобие с толкова пари? Накрая и то се разприказва. Разказа как, докато си играело с децата при плевнята, трима души го извикали и подлъгали. Преди да умре, майка му ходела в този дом да пере и чисти. Затова познавало добре къщата – вратата, комина и най-тайните й кътчета. Упътило крадците, стояло на пост на улицата, докато те си свършили работата, а когато видело някой да се приближава, мяукало като коте.

По едно време пазачът на махалата седнал край чешмата срещу къщата, свил си цигара и запушил. Момичето решило, че присъствието му застрашава крадците. Изхитрило се, за да прогони човечеца оттам. Отишло в другия край на улицата и заплакало с все глас. Разбира се, пазачът полюбопитствал какъв е този плач и се приближил. Момиченцето нареждало: „Идвах от къщата на леля… Уплаших се от кучетата и се загубих в тъмното“. Така естествено играело ролята си, че човекът се размекнал. Завел детето на чешмата да пийне вода, измил му лицето и очите, хванал го за ръка и го отвел през две махали. Разбира се, в това време крадците спокойно си свършили работата. Впрочем случката, описана от пазача, беше издала момичето. То разказваше историята както си е, не се защитаваше. Попитаха кои са крадците. Отвърна: „Не знам, непознати хора“. Това не можеше да е вярно. Как крадците, току-що дошли в градчето, избраха сред орляка хлапета, играещи при плевнята, единственото гладно и нуждаещо се дете, което да познава добре къщата, която ще ограбят? А и как е възможно посред бял ден никой да не види трима странници, разхождащи се по улиците на града? Явно момичето знаеше кои са престъпниците, но неизвестно защо се въздържаше да ги издаде. Отначало го придумваха с добро. Говориха за бог, за Пророка, за отвъдното и за ада. Последва кратко колебание. Може би щеше да каже. Но когато отново съзря парите на масата, започна да лъже. Предложиха му пари. Три пъти повече от сумата, която му бяха дали крадците. Не последва отговор. Накрая се принудиха да го заплашат. Същият резултат. Полицаите се ядосаха на инатливото хлапе. Хванаха го за ръцете и го раздрусаха. После започнаха да го бият. Беше се свлякло на земята на колене. Сълзите, които се стичаха от очите му, се смесваха с праха и нечистотията по лицето му и се размазваха в мръсни вади, от крайчеца на спуканата му устна се процеждаше струйка кръв. Слабите му гърди с изпъкнали ребра, учестено се надигаха и спускаха, тялото му трепереше от страх и болка. Но все още мълчеше. Можеше ли човек да допусне толкова мерзост и порочност в едно дете на такава възраст? Молеха го, уверяваха го, че нищо лошо няма да му се случи. Говореха за бог, за истината, за рая и ада. Предложиха му пари, в случай че го бе направило от бедност. Накрая в замяна на страданията, които щяха да го сполетят на оня свят от ръцете на пазачите на пъкъла, му дадоха малък аванс… Но без резултат. Упоритото хлапе не проронваше и дума, продължаваше да закриля крадците.

Докато началникът на просветата изричаше тези думи, госпожица Зехра влезе. Тевфик бей продължи, без да смени темата.

Главната учителка се намеси в разговора:

– Изглежда, говорите за онзи микроб на единадесет години, който упътваше крадците. Наистина ужасно същество. Ако беше жива, щеше да е бедствие за обществото.

Тъй като знаеше мнението на началника на просветата, госпожица Зехра се обърна към Шериф Халил бей:

– Представете си, уважаеми господине. Едно дете се съгласява да упъти и да охранява крадците заради няколко куруша и въпреки настойчивостта на полицията упорства да не издаде крадците и…

Тевфик бей бе седнал на един от празните чинове. Вдигна ръка като непослушен ученик, който се прави на палячо и задава смешни въпроси на учителя.

– Пардон, пардон, госпожице. Рекохте: „Не издаде крадците“. Не е ли по-правилно да кажете: „Не склони да предаде съюзниците и другарите си“?.

Зехра понечи да отговори, но неизвестно защо се отказа. Прехапа леко устна.

Ала Тевфик бей не я остави на мира, искаше да я въвлече в спор. Продължи от мястото си като палаво дете. По гласа и жестовете му се разбираше, че от време на време му се иска да имитира госпожица Зехра.

– Да, едно дете още ненавършило единадесет години упътва крадци заради седемдесет и пет куруша… Може би с тези пари щеше да си купи играчка или украшение. Или хляб за себе си и за братчето си, или лекарство за майка си. Или пък щеше да ги даде на някой кредитор, който час по час тропа на вратата и вдига врява. Човешко е. Няма невъзможни неща, нали? Както и да е, нямах това предвид. Кражбата си е кражба. Да, невръстното дете се спазарява с крадците за седемдесет и пет куруша… Обещава да им помогне в деянията и да ги подкрепя докрай. Съдбата не е на негова страна, залавят го. Предлагат му по-голяма сума от парите, които му дали крадците. За него няколкото лири са милиони. Мисля си за състоянието на детето в онзи момент. Известно време се колебае. Ако каже, ще се спаси, ще извърши добро дело и дядо Боже ще е доволен от него, а и ще спечели повече пари. Каква хубава възможност, нали? Но се сеща, че срещу седемдесет и пет куруша е дало дума на онези хора. В още неоформеното му, объркано съзнание, в мрачната му душа нещо му казва, че „неспазването на обещанието“ е лошо…

Началникът на просветата и главната учителка проявяваха голяма обич и уважение един към друг. Но по някои въпроси не можеха да постигнат съгласие. Понякога спореха дълго. Тевфик бей живееше в света на книгите и имаше малко контакти с реалния живот. В споровете, които започваше – отчасти, за да защити възгледите си, отчасти, за да вземе на подбив решителната, смела, но ограничена учителка – я поставяше в затруднение: понякога с неумолима логика, понякога с умели клопки и софизми и се забавляваше с нейното нервничене и гняв.

Въпреки че вярваше в правотата на убежденията си, госпожица Зехра се боеше да не бъде победена пред непознат и мълчеше.

Шериф Халил бей разбра, че Зехра е ядосана. Отвърна на Тевфик бей, като си даде вид, че е на нейна страна:

– Господине, това са някакви ваши фантазии. Ако можехте, щяхте да дадете на детето орден за заслуги.

Началникът на просветата се бе настанил удобно на чина. Сега пък започна да напада Шериф Халил бей. Но след като направи знак с очи, че всъщност думите му са насочени към госпожица Зехра, каза:

– Господине, позволете да ви задам един въпрос: представете си, че момичето е дъщеря на заможно семейство. И да допуснем, че вместо в това градче, живее в град, окупиран от врагове. Ако знае къде се намира вражеският щаб, ако един ден заведе там трима свои сънародници, а те откраднат полезни за страната ни документи и карти… Ако врагът залови момичето и започне да го разпитва… Не може да измъкне отговор от него… Измъчва го… Ако то все така мълчи… Няма ли да му дадете орден за заслуги?

– Да, но няма връзка…

– А нашата госпожица Зехра щеше да поиска да му издигнат паметник…

Този път Зехра отговори:

– За дете, което е било измъчвано в името на родината си, разбира се.

Началникът на просветата бавно се надигна. Кракът му се бе схванал и закрачи, накуцвайки:

– Да, но тестото… Закваската е същата… Истинското дете, живяло преди няколко години сред нас, плакало и починало, и въображаемото дете, което описах, по душа и наклонности са сестри. Променете средата им и възпитанието им. Нищо не пречи на едното да стори същото, което е сторило и другото.

Тевфик бей въздъхна и се запъти към вратата:

– Такива работи, госпожице Зехра, дъще… Разбирам по-различния подход към онези, които са морално пропаднали, душевно осакатени и изродени. Ала много се страхувам, че ще пострадат и погрешно разбраните или недоразбраните…

Госпожица Зехра, която съвсем се бе изнервила, неохотно смени темата; взе да показва детските ръкоделия и рисунки и да обяснява надълго.

* * *

След малко, когато излизаха от училището, Шериф Халил бей каза:

– Странно, значи това не е госпожица Зехра, чийто баща е болен…

Началникът на просветата се замисли и отвърна:

– Смятам, че това е тя.

– Нима госпожица Зехра излъга?

– Не е ясно – отвърна Тевфик бей с половин уста.

Известно време вървяха мълчаливо. После, твърдо убеден, началникът на просветата заяви:

– Казах „смятам“, но сега съм сигурен, че е тя. Не забелязахте ли какво внимание прояви към думите ви? Когато заговорихте за баща й, се стъписа, после, щом вие настояхте, се ядоса. Хайде, това донякъде има обяснение… Но какво ще кажете за огорчението й, когато споменахте, че старецът е тежко болен?

– Тя обясни причината. Човечност, състрадание…

– Точно това обяснение ми се стори подозрително. Защо го стори? Сега се сещам и за други неща, Шериф бей. С госпожица Зехра невинаги спорим и сме в конфликт. Понякога си говорим сладко и откровено и си споделяме като баща и дъщеря. Не е ли показателно, че не ми е казала и дума за баща си и семейството си? После доста е странно, че толкова силно се е привързала към градчето, не изпитва носталгия по Истанбул и в крайна сметка за осем години нито веднъж не е посетила родното си място, което е на девет-десет часа път оттук… Но да си призная, досега не ми беше правило впечатление. Във всеки случай това ще е някаква семейна тайна. Да видим, може занапред да разберем…

2

Началникът на просветата не чака дълго разбулването на загадката. След два дни в официална телеграма от Истанбул пишеше, че бащата на госпожица Зехра, Мюршид ефенди, е на смъртно легло и учителката трябва веднага да потегли на път.

Тевфик бей изпрати разсилен в училището и нареди да повикат госпожица Зехра. След десет минути тя влезе в кабинета му. Лицето й бе спокойно, но бледо като на мъртвец. Прекрасно знаеше, че ще й съобщят нещо, и изглеждаше решена да не губи самообладание.

Тевфик бей бе развълнуван. Тъй като не можеше веднага да намери думи, ровеше в купчината документи пред себе си и в чекмеджетата на бюрото си и си даваше вид, че търси нещо.

Застанала до масата в средата на стаята, госпожица Зехра рече със спокоен глас:

– Викали сте ме, господине.

Началникът на просветата стана и мачкайки между пръстите си телеграмата, каза:

– Получих телеграма, пише, че веднага трябва да заминете за Истанбул.

Тевфик бей не намери сили за повече обяснения, очакваше тя да попита.

Главната учителка бавно се приближи и застана пред бюрото. Пресегна се към смачкания къс хартия, който той стискаше:

– Ще позволите ли?

Тевфик бей отдръпна ръка, сякаш се страхуваше да не му вземат телеграмата.

Госпожица Зехра попита отново със спокоен глас, но много бавно:

– Мъртъв ли е?

– Кой?

– Баща ми…

– Не, но състоянието му се е влошило. Всъщност не бива да се губи надежда, но…

– Казват ли нещо повече?

– Не… Само да заминете за Истанбул, колкото може по-бързо. Ето телеграмата.

Госпожица Зехра взе хартията. Въпреки че стаята бе достатъчно осветена, се обърна към прозореца. Гледаше и препрочиташе, сякаш й бе трудно да различи думите и да ги осъзнае. После облегна ръце на бюрото и се загледа в далечината. Лицето й бе толкова спокойно и изпълнено с достойнство, че началникът на просветата не се осмеляваше да изрече обичайните в такива случаи думи на утеха. Чакаше.

В стаята влезе секретар. Донесе документи.

Тевфик бей ги прегледа и ги подписа. Върна ги безмълвно. Отново останаха сами. Госпожица Зехра не бе мръднала.

Тевфик бей каза:

– Трябва веднага да се приготвите, дъще, влакът пристига на гара (…) в два и половина. В дванадесет, най-късно в дванадесет и половина трябва да тръгнете, за да го сварите. Дотогава ще наредя да ви уредят кола.

Госпожица Зехра се сепна, като че ли се събуждаше от сън, погледна началника на просветата. Беше дошла на себе си и бе взела решение.

– Благодаря… Няма нужда, няма да замина.

Тевфик бей се изненада, не можа да повярва на ушите си:

– Как така, дъще?

– Така се налага…

Лицето на главната учителка бе притъмняло, малките й очи бяха помръкнали. Началникът на просветата я познаваше много добре. Когато й предложеха нещо, чуждо на нейните идеи и професия, лицето й винаги придобиваше този израз и тя не отстъпваше от думите си. Бяха се разбрали за бащата, чието съществуване отрече преди два дни. Оттук нататък между тях нямаше тайна. Ала сега Тевфик бей бе изправен пред нова загадка. Реши да се държи по-твърдо.

– Баща ви е болен… дори много болен – каза. – Искат непременно да заминете за Истанбул. Вие заявявате, че няма да отидете. Бихте ли обяснила защо?

– Ако беше нещо, свързано с просветата, нямаше да се поколебая да отговоря.

 

[1] В Османската империя и днешна Турция голяма административно-териториална единица, управлявана от валия – област, провинция, губерния. (Бележките под линия са на преводача.)

[2] Конската опашка (или т. нар. „туг”) на копие с полумесец и топка на върха е атрибут на властта в Османската империя. Носена е по време на походи и е отличителен знак за султана, висшите военни и чиновниците с висок ранг.

[3] Мектеб-и Мюлкие – Висше училище за гражданско управление в Истанбул, основано през 1859 г. През републиканския период е преместено в Анкара, където е трансформирано във Факултет по политически науки в Анкарския университет.