Какво е свързвало Чеслав Милош и Йосиф Бродски? На този въпрос се опитва да отговори проф. Ирена Груджинска-Грос в книга, посветена на съдбите на двама от най-забележителните поети на ХХ век.
Книгата на проф. Ирена Груджинска-Грос „Милош и Бродски. Магнитното поле“ е интимен портрет на приятелството между две икони в поезията на ХХ век – Чеслав Милош и Йосиф Бродски. Тя описва живота им като изгнаници в Америка и лауреати на Нобеловата награда за литература. Проф. Ирена Груджинска-Грос сравнява стихове, есета, писма, интервюта, речи и лекции със своите лични спомени като верен приятел на Милош и Бродски. Двойният портрет на тези поети и представянето на отношението им към религията, историята, паметта и езика хвърля нова светлина върху конфликтите през ХХ век. Грос отразява възгледа на двамата за природата на поезията, промените в техния поетичен език, когато се променя техният статус от „изгнаници“ в „емигранти“, политици на поезията и събратя в задругата на поетите. Нобеловите лауреати са представени чрез своите биографии, отношение към историята, политиката и езика. Съставените по този начин „успоредни жития“ отразяват не само отношенията Милош-Бродски, но често са ключ към поезията им. Грос включва също бележки за връзките на двамата поети с други ключови литературни фигури като У. Х. Одън, Сюзан Зонтаг, Шеймъс Хийни, Марк Странд, Робърт Хас и Дерек Уолкът.
През октомври тази година в Полския институт в София бе представено българското издание на книгата на проф. Ирена Груджинска-Грос „Mилош и Бродски. Магнитното поле”. Освен авторката на книгата в срещата, посветена на Милош и Бродски, участва и Анджей Франашек, автор на биографията на Чеслав Милош и на сценария на филма „Милош“. Водещ на срещата бе проф. Амелия Личева, поетеса, литературовед, преподавател в катедрата по теория на литературата на Софийския университет.
Проф. Ирена Груждинска-Грос: Книгата „Милош и Бродски – магнитното поле“ е органична последица от моите изследвания и от познанството ми с двамата поети. Трябва да кажа, че съм от хората, които се развиваха, четейки поезията на Чеслав Милош, и следяха неговия живот като поет. Аз също бях емигрант, живеех зад граница и всеки поетичен том на Чеслав Милош бе за мен невероятно събитие. Спомням си как се запознах с него – той пристигна от Калифорния в североизточната част на Америка, за да представи свои стихове. Проф. Александър Шенкер канеше Милош веднъж годишно в Ню Хейвън, Кънектикът. Именно там се запознах с него. За да видят Милош и да чуят неговите стихове, се бяха събрали около 12 души. След четенето г-н Шенкер и съпругата му организираха обяд за тази малка общност от слушатели. По-късно, след като Милош получи Нобеловата награда, поредното представяне на неговите стихове бе в една от най-големите зали на университета в Ню Хейвън.
Същевременно следях и поезията на Йосиф Бродски. Милош много помагаше на Бродски, може да се каже, че беше негов промоутър, промотираше творчеството му. Бродски е много по-млад от Милош, той пристига в САЩ много по-късно, но от своя страна също е помагал на Милош. Именно тази тяхна дружба ме вдъхнови, тъй като едно такова приятелство между полски и руски поет не е нещо, което се среща често. Но ми се струва, че за тази книга ме вдъхнови и разликата помежду им, полемиката помежду им, а това ми помогна да навляза още по-дълбоко в руската и полската култура, тъй като двамата са водили един много сложен диалог за своята изходна култура – Бродски за руската, а Милош за полската култура. Те двамата имат съвършено различно отношение към западната култура, в която са пребивавали. Идеята за написването на тази книга дойде много спонтанно. Дори не си бях дала сметка, че вече съм писала книга, посветена на двама мъже – на Токвил и Кюстин, двама писатели, единият от които пише за пътешествието си до Америка, а другият – за пътешествието си до Русия. Вероятно този метод на сравнение и поглед към двамата се оказа много плодотворен и ми помогна за написването и на тази книга.
Анджей Франашек: Мога много да говоря за силното въздействие на поезията на Милош, за невероятното му присъствие в полската литература и в литературния живот след 1989 г., в свободна Полша. Тогава никой не ни поставяше въпроса защо се интересуваме от творчеството на Милош. Беше ясно, че четем Милош, че неговите книги са много важни за нас. Спомням си, че като зрелостник четях неговата велика поема „Там, където слънцето изгрява и където залязва“. Доста големи откъси от тази поема аз изобщо не разбирах, но не признавах това нито пред себе си, нито пред приятелите си. След това постепенно успях да разбера някои от фрагментите на тази поема. Във всеки случай беше абсолютно очевидно, че искаме да четем Милош, че се интересуваме от неговото творчество. Значително по-късно разбрах, че този силен и предизвикващ страх мъж е не само майстор на словото, но и човек, изпълнен със страдание и болка, човек, преживял много трагични събития в своя живот. Но и човек, успял да изгради от тази болезнена материя ясно и силно творчество, което дава надежда и на нас, неговите читатели.
Проф. Груждинска-Грос: Когато Йосиф Бродски емигрира от Русия през 1972 г., Милош, който пребивава в емиграция вече над 20 години – от 1951 г. – му пише писмо. Пише му, че макар и отделен толкова години от родината си, човек може да продължи да пише стихове и да бъде поет. Милош разбира, че Бродски, който идва от руската традиция, може би ужасно се страхува, че емиграцията ще му отнеме гласа и затова му пише писмо, в което му казва следното: „Скъпи, Бродски, ти идваш от страна, в която се смята, че един поет, който е напуснал родината си, не може да бъде поет извън нея. Това не е вярно. Това дали ще бъдеш поет зависи само от теб. Това е своеобразна проверка какъв човек си ти, от какъв материал си направен. Аз имам тук издадено томче със стихове и бих искал да те помоля да преведеш няколко стихотворения от този том“. Това писмо е много типично за Милош, който е бил едновременно много дълбок и заедно с това много практичен човек. То е написано на руски, но по-късната им кореспонденция се води на английски език, въпреки че Милош знаел руски. Английският език обаче ги поставя на една плоскост, на едно ниво. В своето приятелство те споделяли възгледа, че истинският поет е отговорен за нивото на поетичния дискурс в страната, в САЩ или може би в света. Смятали, че те двамата и още няколко души принадлежат към най-добрите поети и затова трябва да работят заедно. Това не означава, че са си приличали като поети. Бродски, който е бил доста по-млад, се отнасял към Милош като към майстор, той дори използвал един цитат от Милош като мото към томчето с есета.
Анджей Франашек: А не смяташ ли, че именно защото са писали по съвършено различен начин, им е било толкова лесно да поддържат това приятелство – тъкмо защото не са си били конкуренти?
Проф. Груждинска-Грос: Да, сигурно си прав, но наистина много силно впечатление прави фактът, че няма никакви литературни влияния от страна на единия върху другия и обратно. Така че това е било едно приятелство от съвсем друг вид, това е отговорността да бъдеш поет и да признаеш ранга на другия.
Амелия Личева: Казвате в книгата си, че и двамата имат лично отношение към езика. Смятате ли, че всеки от тях прави революция в поетическия език?
Проф. Груждинска-Грос: Бих могла да кажа нещо за Милош. Мисля, че Милош не е поетът, който революционизира езика, но той прави революция с начина си на писане. Струва ми се, че за него преломен момент е 1943 г. Тогава Милош е във Варшава. През 1943 г. започва силно преследване на жителите на Варшава, избухва въстанието във варшавското гето, в резултата на което са избити огромен брой от намиращите се в гетото евреи, останалите са извозени, а една голяма част от града е опожарена. Милош е свидетел на въстанието в гетото и на неговото унищожаване. Това е моментът, в който той променя начина си на писане. Разбира се, това не става изведнъж. Един зрял Милош, когото аз най-много ценя, започва именно от 1943 г.
Анджей Франашек: С удоволствие бих добавил нещо към тези думи, защото случилото се през 1943 г. е един много интересен и характерен момент за Милош. Тогава той пише две стихотворения, които са свързани с въстанието в гетото. Първото стихотворение е много добре познато в цял свят – Campo di fiori [1], прекрасно стихотворение, което говори за високата, за важната роля на поета, който следва да се противопостави на злото в света. Скоро обаче се оказва, че Милош не е доволен от това стихотворение, обвиняват го в греха на красотата. Това е едно много хубаво стихотворение, то има прекрасна мелодика, чете се много леко. Скоро след това, през същата тази 1943 г., той пише стихотворението „Беден християнин гледа към гетото“. Това стихотворение е написано със съвършено различен език, който е съзнателно груб на моменти. Той е така начупен, както и действителността, променя се и ролята на говорещия – той вече не е наблюдател, който гледа отдалеч ставащото, а се превръща в някой, който е погребан под развалините на града, под праха на загиналите и трябва да премери сили със собственото си усещане за вина във връзка със случилото се. Мисля и съм убеден, че Милош не е направил революция в езика, особено ако трябва да го сравняваме с други поети. Стиховете на Милош често пъти са много близки до прозата или са проза, някои от тях много трудно бихме могли да определим като поезия. Но въпреки че си е давал сметка за езика, той не акцентира особено много върху него, държал е по-скоро на това читателят да разбере какво иска да му каже, стихът да говори за различни неща, за различни сфери на живота, по политически, по религиозни въпроси. Държал е стиховете да могат да ни съпровождат в нашия живот, да ни бъдат от полза, да ни помагат.
Проф. Груждинска-Грос: Струва ми се, че и Бродски, подобно на Милош, не е експериментатор в езика. В неговите стихове се смесват много различни и крайни езикови нива – това означава, че е могъл да бъде едновременно много вулгарен и изключително лиричен, нещо, което не личи в преводите на полски език. Преводите на полски език наистина са изключителни, те са на поета Станислав Баранчак, но Баранчак е много възпитан човек. Освен това ми се струва, че преведена на полски език, тази вулгарност би била много по-силна, отколкото е в оригинала. Затова Бродски, който е много грапав, е смятан за полски поет, неговите стихове се пеят, неговите стихове се рецитират, но това е една soft-версия.
Амелия Личева: Как се отнасят те към традицията и смятате ли, че имат наследници?
Анджей Франашек: Разбира се. Милош, а мисля, че и Бродски са поети на наследството, поети, които си дават сметка за континуума в традициите. В по-късното си творчество Милош е наричал сам себе си се господар на полската поезия, което включва спомена за всички близки нему теми от историята на полската поезия. Много характерен за него е изборът на по-ранните творби на Мичкевич – Милош не е обичал романтизма в поезията. От друга страна, господар означава посочване и представяне на поети, които са били важни за него. Един от тези поети със сигурност е Станислав Баранчак. Милош много е обичал концепцията за полската школа в поезията, която е рекламирал и на Запад, издавайки една антология със заглавие Извадки от полезните книги. Със сигурност той силно е повлиял върху поезията на 90-те, а може би и по-късно, но мисля, че като други изтъкнати поети той също не може да бъде имитиран, не може да има свои следовници. Това, което е прекрасно и вълнуващо в неговата интерпретация, се превръща в нещо изключително банално от имитаторите му. Добър пример за това е също Збигнев Херберт. Имал съм възможност да чета стихове, които ме препращат към неговото творчество – към „Пан Когито“, например, – това наистина бе непоносимо. Мисля, че Милош си остава една изключителна личност в полската литература, но не смятам, че броят на неговите следовници е голям.
Проф. Груждинска-Грос: Добре е известна зависимостта на Бродски от традициите в руската предреволюционна поезия. Той много е уважавал и е обичал Ахматова. Написал е за нея едно прекрасно есе на английски език, озаглавено Плачещата муза. Но не можем да открием някакво влияние на Ахматова върху неговия стил, подбор на думи и пр. Има едно прекрасно стихотворение, което той пише на стотния рожден ден на Ахматова. Това е неговият поклон пред поетесата. За да се доближи до нея, той променя самия себе си и някак омекотява своя стил. Така че препратките към традициите и уважението към поезията на неговите руски предтечи се изразява най-вече в прозата му, в неговите есета. Това е основата на неговото поетическо самосъзнание. Той подминава съветския период, темите и проблемите от този период.
Проф. Ирена Груджинска-Грос е литературовед и историк на идеите, есеист и публицист. Защитава докторска дисертация в Колумбийския университет, Ню Йорк. Преподава в Еmory University в Атланта и в Нюйоркския университет. Ръководител е на програма за Централна и Източна Европа към Фондация „Хенри Форд“ (1998–2003). През 2003–2008 е директор на Института по хуманитарни науки на Бостънския университет. В настоящия момент преподава във факултета по славянски езици и литература в Принстънския университет; професор в Института по славистика на ПАН. Автор и съавтор на много книги, публикува на полски и английски, в т.ч. Стигмата на революцията. Кюстин, Токвил, Мицкевич и романтичното въображение (1995, 2000), Mилош и Бродски. Магнитното поле (2007), Златна жътва. За това, което става в покрайнините на унищожението на евреите (съвм. С Ян Томаш Грос, 2011). Последната й книга с есета е озаглавена Honor, horror i klasycy (Чест, ужас и класици).
Aнджей Франашек е литературен критик, редактор в отдел култура на сп. „Tygodnik Powszechny”, завършил полска филология в Ягелонския университет. Изследва творчеството на съвременните полски писатели. Автор на много книги, сред които: Тъмен извор. Есе за страданието в творчеството на Збигнев Херберт (2008), Пропуск от ада. 44 скици за литературата и приключенията на душата (2010), Mилош. Биография (2011), многобройни очерци и сценарии на документални филми.
[1] Campo di fiori*
В Рим на Кампо ди Фиори
кошове с маслини и лимони,
по паважа – пръски от вино
и разпилени останки от цветя.
Розови морски дарове
изсипват на масите прекупвачите,
наръчи тъмно грозде
се стелят върху мъхнати праскови.
Точно тук, на този площад,
е бил изгорен Джордано Бруно,
палачът запалил кладата,
обкръжен от любопитна тълпа.
Но преди огънят да угасне,
отново се пълнели таверните,
кошовете с маслини и лимони
мятали на главите си търговците.
Спомних си Кампо ди Фиори
във Варшава, до панаирната въртележка,
в една мека пролетна вечер,
под звуците на танцова мелодия.
Залповете зад стените на гетото
глъхнеха сред мелодията
и политаха двойките
високо в безоблачното небе.
Вятърът откъм горящите къщи
носеше черни хвърчила,
ловяха дрипи от тях във въздуха
пътниците от въртележката.
Развяваше роклите на девойките
този вятър от пламтящите домове,
смееха се развеселените множества
в красивата варшавска неделя.
Някой може да извлече поуката,
че населението на Варшава и Рим
търгува, забавлява се, люби,
отминавайки кладите на мъчениците.
Друг ще направи друг извод –
за тленността на човешките неща,
за забравата, която израства,
преди още пламъкът да е догорял.
А аз си мислех тогава
за самотата на загиващите.
За това, че когато Джордано
се е качвал на кладата,
не е открил в човешкия език
нито една фраза,
с която да се сбогува с човечеството,
човечеството, което остава.
Вече тичали да разливат виното,
да продават бели морски звезди,
кошовете с маслини и лимони
понасяли сред весела врява.
А той вече бил тъй далече от тях,
сякаш на светлинни години,
а те почакали само миг,
да отлети в пожара.
И тези загиващи, самотни,
вече забравени от света,
нашият език им става чужд
като езика на древна планета.
Докато всичко потъне в легенда
и тогава, след много години
на ново Кампо ди Фиори
от бунта не изригне словото на поет.
Варшава – Великден, 1943
––––––
* Campo de’ Fiori (ит. ) – Площадът на цветята.