0
2489

Милчо Левиев на 80

© milcholeviev.net

Милчо няма нужда от похвали – добре е да бъде слушан, да бъде свирен и напяван… Поетът Борис Христов за Милчо Левиев.

SAD A LITTLE BIT[1]

„За първи път осъзнах великото дарование на Милчо Левиев, докато работих с него в оркестъра на Дон Елис през 1976 г… Мисля, че Милчо е най-техничният пианист, когото познавам. Когато е щастлив, това се усеща и в неговата музика. Същото е и когато е тъжен. На пианото той е способен да изрази всичко, което чувства… Левиев е изумителен творец!“

С тези думи легендарният саксофонист Арт Пепър обобщава всичко казано за българския музикант от началото на неговото пребиваване в Лос Анджелис до днес. Да се добавят върху тях дори оценките на Дон Елис, Ленард Федър или на когото и да е от корифеите на джаза би било хвалебна тавтология.

Искал съм понякога и аз да споделя това, което в продължение на няколко десетилетия съм преживявал с неговата музика, и да разкажа за спасителните полети, с които тя достигаше до мен в о н е з и, забранени за свободното летене времена. Но съм разбирал, че не съм достатъчно подготвен и мисълта ми е достигала едва прозореца на моя дом, до който, приседнал веднъж, дочух наблизо да минава някакво момче, напявайки си откъси от „Селски танц“. Гласът солираше основната мелодия… Партията на тромпета се отсвирваше с уста… А ритъма… Ритъмът се поддържаше от наръч сухи дърва /за циганския огън/, който момчето теглеше подире си по каменния път…

Тогава съм решил навярно, че Милчо няма нужда от похвали – че е добре да бъде слушан, да бъде свирен и напяван…

Попитан някога, ако се случи да остане сам, откъснат от света, каква музика би избрал да вземе със себе си, той отговаря: „..не бих взел само джаз. Но от джаза ще започна с Гил Еванс, „Скици от Испания“ на Майлс… Също и някои кратки моменти от Сачмо; от Дюк Елингтън – „Изтънчената лейди“. Ще взема още Бил Еванс, защото съм пианист…“

А мен ако попитат, към този избор бих добавил „Sad A Little Bit“ от Левиев в изпълнението му с Арт Пепър в Ronnie Scott’s Jazz Club /1980/, което днес може да бъде открито и чуто от всеки любител на джаза в YouTube.

Слушал съм пиесата с години, опитвайки се да открия в нея причините за сплина и тъгите на приятеля… И тези на приятелите му… И моите тъги. И съм разбирал, че те са същите като тъгите на предците ни, повтаряни натрапчиво столетия и стигнали до нас чрез писаното слово:

Sad A Little Bit, защото… „Четейки историята, не може да не настръхнем от ужас за човешкия род.“ /Волтер/
Sad A Little Bit, защото… „Светът безумства, търсейки нов ред и закони, и се надява на съвършенство.“ /Леопарди/
Sad A Little Bit, защото… „Ние бихме могли да си устроим един чуден свят. Бихме могли – но не го правим…“ И защото: „Вече никой човек не може да играе ролята на невинен.“ /Дюренмат/

Остава ни все пак не малко – свободната, добре устроена държава на Въображението –единственото място във Вселената, според Давила, където е възможно днес да се живее…

Там, на един от високите етажи, дори когато вече няма да го има, ще продължи да води своя майсторски клас Милчо Левиев.

Изкачим ли стъпалата, по които той е минал, ще научим много за тъгите ни от неговата музика – от пламенната му отдаденост на джаза, каквато е в акордите на Sad A Little Bit.

Милчо Левиев

АНТИВАЛС

… Каква е мисията ни? Според мен човек трябва да върши това, което мисли за най-добро. Тук започва и тук свършва моята философия, може би защото не съм философ. Убеден съм обаче, че творецът е във всекиго и във всички сфери на живота има място за творчество. А за да го има, нужно е да съществува поне относителна свобода. Такава преди тук нямаше. През 60-те години все още имах надеждите за демократизация, но след чешките събития ми се скъсаха крилете. Ако човек бе със силно развито чувство за справедливост, трябваше да мине във вътрешна емиграция, да се пропие или да стигне до лагер. Заминах! Беше въпрос на съществуване… Липсата на свобода в тази страна ме беше изнервила до такава степен, до такава степен бях решил да напусна, че бях готов дори да не работя като музикант.

Шейсетте години бяха добри за изкуството отвъд Желязната завеса: затоплянето достигна своя връх – Шостакович и Прокофиев бяха реабилитирани, т.е. признати като значими композитори, както и творците от Запада като Стравински, Гершуин, Барток, Хиндемит, Онегер и други. Единствено комунистите – което ще рече Властта – гледаха на джаза все още с подозрение. Страхуваха се от онова, което той като изкуство на импровизацията олицетворява – а именно стремежа на човек към Свободата.

Най-силното впечатление като джаз музикант по това време ми бе направил Дон Елис. В неговия оркестър имах удоволствието да бъда цели седем години! Едно нещо ще кажа за Дон: той може да свири ню-орлиънски джаз не по зле от Уинтън Марсалис (ако не и по-добре), но със своята изключителна музикалност Дон постигна нови, неизследвани неща при времевите елементи в музиката. Той изучаваше народната музика на страни като Индия, Турция, България и постигна най-високите резултати по отношение на суингинг (swinging) и грувинг (grooving), на неравноделните ритми. Имате ли идея какво представляваше това за мен – една сбъдната мечта! Аз не само свирех, аз и композирах за оркестъра. Записахме двоен дългосвирещ албум „Сълзи на радост“ на живо в 1971 г. Тогава направихме почти всичките си върхови изпълнения…

Ако може най-кратко да се дефинира какво е „суинг“, не като епоха, като метод, като стил, или средство – това е една особена нагласа, био-психологическа нагласа, чувство, че всичко е в зависимост едно спрямо друго. Както съм чул да казват, ако се наредели планетите в една линия, щяло да стане земетресение. Същото е и в джаза – ако се постигне синхрон, може би чудото ще стане. Ще дам и друг пример: във всекидневието човек се движи в някакъв ритъм – от ставането му сутрин до лягането вечер – и това не е нищо нагласено, а абсолютно необходимо. Това е био-ритъмът на живота, който е сред най-важните неща. Това е едно схождане на нещата във всяко отношение – в работата, любовта и т.н. Именно това е най-важното при суинга! Може да притежавате изразните средства на Шьонберг, или на Барток, но с тях можете да респектирате „академиците“. Джазът, обаче, е органично изкуство, независимо от интелектуалната му траектория напоследък, и това изискване остава основно – без него той не може да съществува.

Аз мисля, че „Моите предпочитани неща“ – откъс на запис от Джон Колтрейн – има еднакво значение за човечеството, както Петата симфония на Бетховен. Едното е записано нотно, другото – само на плоча, но това е без значение днес. Разбира се, времето е основен фактор!

Още като председател на софийския джаз-клуб смятах, че джазът трябва да се изучава, и то не от кой да е, а от образците в тази област. Трябва да се учим от Луис Армстронг, Каунт Бейзи, Фил Уудс, които никога не са правили комерсиални компромиси…

Истинското изкуство достига дори до необразования. Той усеща, той улавя чувството, без да има познания, той казва: това ми харесва, без да може да обясни защо. Когато един артист имитира, той не проектира в изпълнението собствената си личност.

Бърд /Чарли Паркър/ беше последният гений, способен да сътворява щрихи с невероятни мелодии, които не са шаблони или повторения. Най-важното нещо в музиката е мелодията. Хармонията и всичко останало са важни, но без мелодия няма музика. Гениалността на Бърд бе в това, че той изпълняваше тези микромелодии, които можеха да бъдат разгърнати в песни.

Някои имитират човешкия глас, случва се и човешкият глас да имитира инструмент. Въпросът не е в техническия аспект на гласа, а в чувството. Защо? Защото големият музикант се слива в едно цяло с инструмента. Много хора са роби на инструмента си, а трябва инструментът да бъде твой роб.

В джаза на Ню Орлиънс основно раздумката се води от кларинета, тромбона и тромпета…. Ако внимателно ги чуеш, ще усетиш, че те се слушат един друг, няма хаос. Когато свириш, ти обикновено чуваш себе си, а да свириш и да чуваш и останалите, това е нещо върховно. Ето защо обичам дуото, в него можеш да постигнеш невероятни неща. Нямаме ли бас или ударни, можем да влезем в друга тоналност… В дуото отиваш в съвсем различна посока, един казва нещо и другият е готов или да му се противопостави, или да го подкрепи, защото противопоставянето е също хубаво нещо.

Обожавам джаз със симфоничен оркестър. Правил съм много експерименти в това отношение. Написал съм пет-шест пиеси за джаз и симфоничен оркестър, обичам и двата вида музика, защо тогава да не ги съединя? Пръв Гершуин съчетава джаза … „Рапсодия в синьо“ например… Или Концерта за пиано… А неговата „Порги и Бес“ е типичен пример за обединяване на два жанра – класическа музика и джаз. Гершуин отива в Южна Каролина, за да твори „Порги и Бес“. Живее там сред чернокожите, ето затова успява… те го приемат. Те го слушат как свири и казват: „Бива си го това конте, знае да свири“.

Джели Рол казва, че всичко е джаз. Не това, което свириш, а начинът, по който го свириш… Маниерът на изпълнение… Другата музика е нещо изпитвано, изпълнявано преди. Джазът се прави на момента, не се измисля предварително. „All Blues“ на Майлс се роди в студиото, Майлс импровизираше мелодията… Ето това се казва изкуство. „All Blues“ е различен блус, има нещо друго там, не само стария фънки блус, „All Blues“ е твърде импресионистичен, но и печален, напомня ми на Моне. Ще кажеш, как можеш да сравняваш френския импресионизъм с американския джаз? Е, намирам голямо сходство. Помниш какво казва Декстър Гордън във филма „Около полунощ“? /За мен това, между другото, е най-добрият филм за джаза. Той не се опитва да прави портрет на истинските Бъд Пауъл или Лестър Йънг, а просто съчетава по нещичко от всеки…/ Та когато Декстър говореше за джаза на малкото момиченце, той ѝ каза: „Погледни тези облаци! Какво виждаш?“

Притегателната сила на виртуозото е същото, което е циркът за тълпата, винаги има надежда, че нещо опасно ще се случи… Обичам страстно музиката, затова се опитвам да я освободя от безплодните традиции, които я задушават. Музиката е свободно изливащо се изкуство, тя е изкуство на откритите пространства. Мисълта ми е, че джазът взе да става прекалено академичен, но това, че се преподава в училище, е добре. Почти всички университети имат джаз факултети. Преди 50 години само в Бъркли са преподавали джаз, а сега това се прави и в Европа, и в Япония…. Но с доброто идва и лошото… Те ги учат как да НЕ бъдат свободни, казват им, че джазът е специфична форма на изкуство и затова не бива да правят това, не бива да правят онова, което е лошата страна на нещата.

Най-честият въпрос на младите хора е: това позволено ли е? Отговарям им, че в изкуството всичко е позволено, а теорията върви след практиката. Но ги разбирам, те са възпитани в почит към забрани и табута. Като млад композитор в България бях писал пиеса „Антивалс“. Дойде партийният секретар да запита защо „анти“. Така ми харесва, отговорих.

Стравински казва, че прави голяма разлика между творец-композитор и изпълнител. Но той израства в епохата на 20-те години, когато има голямо отклонение от сериозността в класиката; когато се лансира изпълнителският стил от рода на „импровизациите“ на Сарасате, на Падеревски, олекотили тежестта на сериозни музикални произведения. Той е бил принуден да постави някакви ограничения и препоръчва: „Чети нотния текст и не прибавяй, за бога, нищо към него!“ За мен днес това е абсурд. Ако трябва да работя по този начин, по-добре е да не се занимавам с музика. По-добре да стана банков чиновник – там ще изпълнявам точно всичко, което ми наредят. Затова дори геният Стравински не трябва да се приема буквално – трябва да се преценява кое кога е било казано, защо е било казано и т.н.

Глен Гулд прави в един автор като Бах много лично-творчески промени: в динамиките, в начина на свирене, та дори и в нотния текст. Иначе какъв е смисълът на музиката? Композиторът в края на краищата разполага с 12-те тона, а изпълнителят (не приемам това понятие!) вече получава аранжирани тези 12 тона от Скарлати, от Шуман, или от Джон Кейдж. Ако той се опита единствено да изсвири тези 12 тона, то днес, когато компютрите са толкова развити, какъв ще бъде смисълът на човешкото присъствие? Защо ми трябва да изобразя нещо и да го нарека изкуство? Аз, ако искам да го индикирам, ще постигна ни повече, ни по-малко – топографски знак. Смесването на тези неща се ражда в момента, в който пещерният човек е изобразил бизона върху скалите на пещерата. Той е постигнал едновременно две неща – направил е и топография, и изкуство. Макар и по примитивен начин, той се е опитал да осъществи две идеи: да означи къде е бизонът и същевременно да направи от това игра, което е и смисъл на изкуството. Не случайно изкуството се базира най-често на играта – на колорита в изобразителното изкуство, на звука в музиката, на формата, на линията и т.н. И не случайно почти на всички езици думата „игра“ означава „свиря“…

Приятно ми е да свиря в малка джазова формация, квартет например. Тя е най-естествена, много е подвижна и маневрена. Но най-интересен сигурно ми е биг-бендът – с неговия апарат могат да се постигнат различни колорити, комбинации от електронни инструменти, да се наслагват звукови и темброви петна, да се прави контрапункт – не на звучности или мелодии, а на колорити. В квартет това е невъзможно. В по-малки формации – съвсем! Това, което правихме с Джими Уокър в „Универсиада“[2], е по-трудно, отколкото ако бяхме пет души. Защо? Ние трябва непрекъснато да мислим дали сме в суинг, докато ако имам басист и барабанист, се успокоявам и яхвам стореното от тях като конче. Но благодарността е, че мога – понеже няма басист – да отида в която си искам модулация. Ако съм с басист, „артилерията“ става тежка и ако в момент на каприз искам да сменя тоналността, ще стане доста по-трудно. Това е трудното на големите ансамбли и преимущество на малките.

Понякога в по-големи зали, както сме свирили да речем на „Плей бой джаз фестивал“ пред 20 000 души, хората идват като на пикник и не показват никакво внимание, а в „Към бек ин“, малкото клубче, съм имал незабравими преживявания… Веднъж някаква възрастна жена идва и ми казва: „Господине, благодаря ви много за музиката, вие докоснахте сърцето ми.“ Това за мен е много по-важно, отколкото 20 000 души да ми ръкопляскат.

Не е нужно да вярваме в прераждания – в известен смисъл ние, докато живеем, се прераждаме. В моменти, когато успем да доставим радост на другите, това е фактически едно малко прераждане.

Какво става с близкия човек, когато умре? Аз все още сънувам и мама, и татко, и Дон Елис. И когато ги сънувам, това е настояще, но самият сън си има и свое бъдеще. Сега физическата част на тези хора има друга форма, но ние пак комуникираме… Не знаем дали на някоя друга галактика отдавна вече не свирят Бранденбургските концерти. А може би някой от друга галактика е продиктувал тези концерти на Бах…

Талантът обхваща не само уши, артистичност и сръчност, но и много други неща, които нямат нищо общо с музиката, като например себеосъзнатост като индивид и устояване на тази индивидуалност.

Поразен съм от разликата между талант и познания, която срещнах у някои български вокални изпълнители. Те показаха темперамент, ликуваща радост и празничност (най-важните елементи в изкуството), но може да им се пожелае да обогатят познанията си в този род музика. Такива изисквания могат да се отправят и към някои инструменталисти, които изобщо не се съобразяват с това, което свирят техните колеги в момента на импровизиране.

Винаги съм се стремял да популяризирам българската музика. Така например с Дон Елис записах версия на „Полегнала е Тудора“ под заглавие „Сладка питка“, с Аирто Морейра и Флора Пурим „Селски танц“ и Lydian Riff, с Били Кобъм – „Ладови настроения“. Това са пиеси с подчертан български характер, свирени с голям успех от тези звезди в джаза. Сега се досещам и за мелодията „Понеделник сутрин“, която свирихме с Рой Хейнс (ударни) и Сесил Макбий (бас).

Единственото чисто изкуство е фолклорното, то не се прави от комерсиални подбуди. Разбира се, днес чисто фолклорно изкуство почти не може да се намери. Но България не подслади своята мелодия до такава степен, както това стана при останалите страни. Тук искам да спомена за проф. Джуджев, който ратува за запазване чистотата на българския фолклор. В това отношение той е прав – не може да се поставят западноевропейски хармонични структури, без риска да се загуби нещо твърде характерно от българската мелодика. Това разбирам все повече и повече и затова в опитите си да използувам българския фолклор в джаза се обръщам към едногласни вместо към многогласни звучности.
Рискът при интерпретирането на българския фолклор чрез езика на джаза на базата на западноевропейската хармонична структура е винаги за сметка на специфичната българска мелодия.

Много е трудно да се отговори на един такъв въпрос – какво е САЩ, какво е Америка, какво е американецът като човек. Ние му казваме там в Америка melting pot – врящо гърне, където всичко се слива.
Най-голяма толерантност към емигранта съм наблюдавал в тази страна, тъй като е съставена от хора като мен – емигранти… Това е най-лесното – приемането ми като част от обществото. Демокрацията, която е на много високо ниво там, е нещо прекрасно. Легалистичната система е така направена, че много трудно може да се обвини човек в нещо. Там казваме на английски: „Вие сте невинен, докато се докаже, че имате вина“.

Всеки човек открива своята Америка. Лично аз мислех, че всичко, което тогавашната пропаганда казваше за САЩ, е лъжа, докато в малка селска кръчма не нахлуха трима каубои. Келнерът ни предупреди да изчезваме, защото дългите ни коси (бяхме хипари) дразнели каубоите. Казахме, че ще се оплачем в полицията, но ни обясниха, че единият от каубоите е местният шериф. И в САЩ има хора, които тършуват храна в кофите за смет, други живеят в бидонвили, но все пак Америка е страната на Свободата…

В Down Beat около турнето на Дюк в Русия имаше снимка – неговият бенд в „Дворец культуры“ и на цялата задна стена на сцената – огромен плакат: „Ленинские идеи побеждают“. Това е… Светът и животът са забавни – зависи от коя страна ще ги погледнеш.

Философията на Дюк Елингтън за живота, за музиката и за джаза като забавление и форма на изкуство се съдържа в заглавието на неговата автобиография. Едно от най-великите постижения на човешкия дух през последното хилядолетие без съмнение е д ж а з – м у з и к а т а – и името на Дюк е синоним на тази музика. Елингтън беше способен да обединява с безупречно майсторство блус, спиричуъли, ню-орлиънс, суинг, боп, западноевропейска класическа музика в едно цяло, което днес – наистина се нуждаем от термин – бихме могли да наречем класическо… Неговият оркестър беше Институция, която почти половин век ни радваше със своите разнообразни и новаторски – винаги развлекателни, музикални творения. Малцина са хората, чието дело е оставило такова огромно и забележително влияние върху развитието на Музиката, както делото на Едуард Кенеди „Дюк“ Елингтън.

Току-що се връщам от задгранично пътуване. По обратния път (на 21 декември 2001) нямах проблеми. Но друго нещо е да се завърнеш в Империята. Освен че ми конфискуваха две миниатюрни игли от куфара минути, преди да отлетим от Вашингтон за Лос Анджелис, от службата за сигурност поискаха да дам обяснения за странния звук, идещ от вече проверения ми багаж… Оказа се тъпата машинка, с която си подстригвам брадата – включила се самичка /благодарение на внимателното подхвърляне на багажа в Австрийските авиолинии/ и някое човешко /или кучешко/ ухо доловило шума и го възприело като тиктакането на бомба с часовников механизъм. Наложи се да отварям куфара и да представя доказателството пред властите. След любезно и почтително „Благодаря!“ ми позволиха да се кача на самолета. Животът става все по-интересен.

Москва представлява, от една страна, Лас Вегас, Ню Йорк и Париж заедно /в смисъл – най-грозният капитализъм/, но от друга страна – Москва е един културен оазис! Нещо подобно, но в по-малък мащаб и по някак по-различен начин са София и Солун… Имах страхотния шанс да работя с една невероятна гръцко-българска певица – Вики Алмазиду. Тя несъмнено е уникална… Под въздействието на магнетичното ѝ сценично присъствие възхищението ми от нейното пеене нарасна. Вики е най-доброто съчетание от висок професионализъм, индивидуализъм и богата душевност.

Последните няколко дни температурите стигнаха 80 градуса по Фаренхайт /около 28 по Целзий/ и стана време за откриване на плувния сезон. Взех си радиото до басейна. Свиреха нещо виенско (оказа се творба от Моцарт, която не познавах, звучеше повече като Хайдн, но съдържаше и доста „милитаристични“ мотиви). Седнах до басейна да слушам музика. Изведнъж нещо ме ужили. Огледах се под себе си и наоколо – цяла армия от мравки пълзеше по циментовия бордюр, който опасваше басейна! В случая бих могъл да използвам някакво химическо оръжие за масово изтребление /държа такова в кухнята си – то е законно/, но този вид оръжия оставят неприятна миризма, което ме накара да избера различна тактика. Реших да се вживея в ролята на Бог пред мравките и да сътворя потоп с библейски размери. Беше ми нужно повече време от цялата продължителност на неизвестното за мен „милитаристично“ Хайдн-Моцартово симфонично произведение, за да разбера, че губя войната. Мравките позволиха плисканата вода от басейна да ги отнесе до близката цепнатина в цимента. И след като се скриха за няколко минути, изпълзяха отново и се заловиха с всекидневната си дейност.
Тогава реших да сляза в мазето, да взема спрея и да изтребя всичката гад. Но после ми хрумна друга идея – да си седна на ужиления задник и да напиша някоя щуротия. Избрах последното.

Джазовият музикант е по-скоро един мигрант в света, но понеже той владее някакъв език, не започва съвсем отначало емиграцията, а мигрира, тоест, той влиза в това общество или в този свят с нещо, което е универсално.

Излизането, емиграцията е една слабост, една невъзможност да се бори човек повече, затова се махаш. Ако е работа да се пишем големи герои, според мен геройство е това на Солженицин – да те ритат да излезеш оттам, а ти да искаш да останеш. Да им кажеш: „Вие трябва да излезете, а аз оставам тук!“.

Ще кажа само, че не вярвам някой да се чувства свободен, при положение, че целият свят не е свободен. Не мога да съм свободен, ако в Южна Африка не са! Също така в Лос Анджелис, Бруклин, Ню Йорк, Чикаго, както и хората в България… и по целия свят.

Дали съм щастлив? Има една стара африканска поговорка, която гласи: Тайната на щастието се състои в това не да правите каквото ви харесва, а да харесвате това, което правите! Не искам да кажа, че винаги харесвам това, което правя. Затова и не спирам да работя… Познавам добри музиканти в САЩ със съответното образование и талант, които мият съдове в ресторантите. Независимо къде, винаги съм свирил. Имаше и тежки моменти – когато научих за смъртта на баща ми, не можех да отменя концерта, който имаше трагичен привкус. Аз съм изпълнител и композитор. Бих искал да съм само композитор, но трябва да свиря, за да се прехранвам.

Да продължа да съществувам като музикант, и то по начина, по който съм съществувал досега, т.е. да не ми се отнема възможността да продуцирам, да създавам музика. Това е единственото ми желание – какво по-хубаво от него?

Аз лично не се чувствам нито българин, нито евреин, а жител на света, но това не ми пречи да уважавам чувствата на другите – национални, религиозни или каквито и да са.

Не бих могъл да кажа какво е изкуството. Това е все едно да направя дефиниция на живота. Един мой приятел казваше: „Животът е един от най-тежките!“. Мисля, че в хумора има по-голяма истина, отколкото във всички дефиниции, които се опитваме да сътворим.

Виждам пълното изчезване на джаза, който по-скоро ще се превърне в една единна музика.

ИЗ ДНЕВНИКА НА ДЖОН ХЪНТ[3]

Елвис е рок-енд-рол.
Милчо е цялата музика…

5/16/86
Снощи с Милчо открихме, че Фройд всъщност е бил равин. Може би дори е потискал това в себе си, защото е знаел прекалено много и за християнството, и за юдейството. Анализирал е религията, но не е бил вярващ. И все пак той си остава велик учител, изцяло в духа на юдейската традиция. Не забравяй, че човекът, изрекъл такива истини за нас и нашите тайни, не може да очаква много повече в замяна, освен радостта от това невротично творчество. Фройд цитира Макбет: „Поне във броня да загина“.

6/21/86
Милчо пише от Германия. Неспокоен и потиснат чака да започнат концертите. Не може да стои дълго без работа, чувства се ненужен. И той не понася безделието.

9/20/86
„Джазът не е нищо, кълна ти се“ –
пееше тя.
„Не е важно кой записва нотите.
Забрави ги тия глупости, защото
джазът не е нищо друго, освен гласът
на моя народ.“
Наоколо всичко е музика. Снощи в Comeback Inn бяха Чарли (Хейдън), Милчо и Франк (Морган). Най-доброто трио… поне в тази част на света.

10/22/86
Пиесата ми стои затворена там в чантата на стола. Предизвиква ме, вика ме при себе си. Сещам се, че Милчо снощи ме подкани да побързам да я довърша, за да напише музиката. Искам да му прочета някой откъс, току виж се измъкна от този батак.
„Трябва да я чуя… да си я представя цялата. Така съм в пълен застой.“ Отговаря ми, че идеята е страхотна. „Кой знае? Може би ще подхвана нещо още сега.“
Милчо е моят най-добронамерен критик. Много е опитен и мъдър, разбира се. Познава и комунистите, и хипитата, живял е в Америка, а сега, отскоро – в Северен Холивуд. Изминал е дълъг път от българския град Пловдив до малката приветлива къща с цитрусови дървета отпред на поляната и хубав басейн в задния двор. Приятно наистина. Дори по най-високите стандарти.
Проблемът в тази затворена долина е магистралата. Минава съвсем наблизо и бучи денонощно на няколко ярда от нас. Знам, че Милчо вече е свикнал с шума, но за това е необходимо време – както впрочем и за да се стигне дотук. Не знам колко точно, но на човек му трябва време, за да привикне.
Съгласни сме в едно – човек не може да се върне обратно и да приеме старото, ако е живял няколко години в Щатите. Милчо сам го каза, като стана дума за една приятелка рускиня, потърсила политическо убежище. С нашите малки удобства поставяме всички останали в смешно положение.
„Да“, – казвам – „ние сме наистина велики консуматори. Най-великите в света. При това учим всички останали да станат като нас.“

11/9/86
Милчо: „Не искат да знаят за джаза! Не искат да бъдат свободни! Не им пука за никаква свобода!“

11/26/86
Милчо замина за три седмици в Япония.

12/10/86
„Япония е удивителна страна. Тя е като Каменната градина в Киото… Само като я погледна, се изпълвам с радост…“

4/9/87
Снощи в Милчо до късно ядохме наденички, пихме, разказвахме си истории, слушахме музика. Напоследък се смее повече. Наистина много се е променил. Миналият месец всеки ден искаше да се самоубие и въобще не ставаше от леглото. Сега се смее по-често, не непрекъснато, но по-често.
Разказва ми как Лаурел и Харди, облечени в тиролски носии, се мъчат да продават коледни елхи посред лято и как някой разрушава напълно къщата на първия им купувач.
Без да ми казва, Милчо иска да озвучи филма. Сигурен съм, че вече е решил. Предложих му да използва „Myself When I’m Me“ на Мингус. Той свири соло и, разбира, се изпълнява Шопен по-хубаво от Ашкенази. Кара ме да мисля в образи.

5/20/87
Милчо се обади от Санта Мария. Щастлив, разказва за откриването на шоуто „Good“ – най-доброто му участие досега. Както всички хора, и на него му е приятно, когато те оценяват високо.

2/8/88
Милчо излезе за два дни. Мисля, че много се смеем, дори за неприятни неща.
Безкрайно е задълбочен, включително и когато се самоанализира, а той го прави постоянно…
Отново говорим за „Хамлет“… Всъщност той наел актьор, който да изиграе призрака на краля и всичките му действия са били предварително пресметнати. „Нали знаеш, –напомня ми Милчо – оригиналното заглавие е „Отмъщението на Хамлет, принц Датски“. „Отмъщението“, а не „трагедията“.
Смятаме, че Хамлет е използвал призрака, за да заблуди приятелите си. Това го пише в самата пиеса, и в сценичните упътвания. Каза ми го и Франк Силвера, когато през 1966-67 готвеше постановката за Ричард Харис.

2/26/88
С Милчо сме в Marla’s и слушаме биг-бенда на Джералд (Уилсън). Страхотно преживяване! Като седмицата, посветена на историята на негрите. Трябваше да имам още една глава, за да напиша нещо за тази музика.
Отново се видяхме с Милчо. Четем за Русия по времето на Сталин. На един пасаж казвам: „Ленин би се обърнал в гроба“.
Показват по телевизията един баща на 13 деца с трите си дъщери. „Тоя само се мултиплицира“ – казва Милчо.

3/30/88
Миналата седмица разказах на Милчо как през 1968 се върнах в Лос Анджелис и веднага реших да тръгна към източния бряг. Не успях да стигна дотам, спрях някъде по пътя, пленен от природата на Южна Калифорния. Но запазих мечтата си да се измъкна да живея на другия бряг. Днес, повече от 20 години, успях да измина тези 130 мили.
„За същото време една костенурка щеше и до Тексас да стигне“ – му казвам.

7/16/88
Милчо мрази буржоазията като мен. А събитията в СССР са обуржоазяване на съветското всекидневие… Нима това е естественият стремеж на хуманоидите?
„Ленин ще се завърти – не само ще се преобърне – ще се завърти в оня шибан мавзолей.“ Милчо отговаря: „Направо ще изхвръкне в орбита, ще изфъска като ракета. И Булгаков би го довел до такова състояние…“
„В орбита… изящна картина – Владимир Илич се върти в орбитата на срама и гледа тъжно надолу как неговите ученици се изпопребиват за едно кожено палто и как тичат към магазините на Париж и Ню Йорк… И дъждът от сълзи няма да спре… За да не забравяме…“

8/27/88
С Милчо се хващаме на бас, че през 1992 Джеси Джаксън ще стане президент. На бутилка мескал. Плюнчим си палците и ги допираме. Българско басиране.
Той разсъждава напълно нереално. И изобщо, не искам един проповедник да вземе властта? Може ли това да се случи въобще?
Ще видим.

8/28/88
С Милчо дълго говорихме за Ямайка, как бихме живели там и как ще си купим къща. Останала му е някаква сума от ипотеката и иска да се премести. Идеята му харесва. По-хубаво е от Мексико, а и хората все пак говорят някакъв английски.
Казва, че в България има точен израз за хора като мене – „подвижна енциклопедия“.

8/29/88
Късно вечерта Милчо се отби за малко у нас. Облечен е във фрак, нали цял месец свири в Билтмор. Страхотно е, но както винаги е недоволен: „Наистина няма защо да се оплаквам. Знам. Но не мога да живея тук, не е спокойно. Има прекалено много хора. Какво ми пука, че тук се е родил животът? Тук не мога да дишам.“

11/27/88
Снощи в Comeback Милчо свири с Джо Д. Откъснати мигове… и съвършено майсторство на пиано и китара. Може да стане страхотен видеофилм, на черен фон, в семпла обстановка и пред малка, отбрана публика…
Чух много елегантни класически изпълнения… Така е, когато почваш направо, без нито една репетиция. Нито една. Ето как е. На музикантите тъкмо това им харесва, да свирят каквото си поискат и когато си поискат
Миуто казва за Милчо: „Той може да изсвири всичко, по всяко време, във всяка тоналност“.

8/12/89
Алексей Зубов и Милчо са на двете отсрещни точки на кръга.
Алексей Зубов мечтае да има къща в Северен Холивуд като тази на Милчо, а Милчо мечтае да продаде къщата си в Северен Холивуд и да се пренесе в Мексико, далеч от всички. Иска да живее просто, близо до морето, в един далечен рай.

12/…/89
Милчо е в България. Ще свири на новогодишния концерт в София. Ярост и параноя го изпълваха последните няколко дни преди да замине. Опитваше се да остане настрана от борбата между старите и новите сили, които се надпреварват коя първа да го примами, за да се накичи с присъствието му. Демократично ориентираните кръгове се стремят да отхвърлят бремето на сталинизма и да изградят нов тип управление.
За разлика от старите партийни членове, те са против нов вариант на комунизма… Но каква ще бъде формулата, коя схема ще отговаря на целите им? Колите и видеокасетофоните не са демокрация, но какво знаят там за демокрацията, за истинската демокрация? Ние на запад се превърнахме в най-великите консуматори на всички времена – с това ли ще заместят всичко, срещу което са се борили? Какво ще изберат?

1/9/90
Милчо се върна от България като пребито куче, преуморен, но щастлив. Донесе записи от концертите си, направени от държавната телевизия. На един концерт на 5 януари свири „Imagine“ (соло пиано) и направо взривява претъпканата зала. Цели пет минути гърмят овации, после го изкарват на бис. Веднага изсвирва „Bulgarian Boogie“ и напуска сцената. Като се оправи, ще се видим… Ще бъде най-малкото интересно…

3/13/90
Гледаме новините за Съветите. Неотдавна са решили да върнат частната собственост и да скъсат с Партията на Ленин. Милчо казва: „Не се радвам. Зная, че в България се случват хубави неща, но имам лоши предчувствия“.

11/…/90
Комунистите печелят изборите в България. 47% срещу 34% (за Съюза на демократичните сили). Утре Милчо заминава за България заедно с Katoomi. Отвратен е; искаше да спечели СДС. „Хората се боят, не искат промени. Страхуват се за икономиката. А комунистите поне могат да управляват…“ „Само че лошо“ – добавям аз. Ще разбере повече неща, като пристигне. И все пак моментът е много вълнуващ. Казвам му, че според наблюдателите всичко е минало много мирно и гладко, а в София повече от половината гласове са били за Съюза. „Там ще се чувстваш при свои…“
Обсъждаме как ще отпразнуваме Четвърти юли у тях като се върне.
„В България пет пари не дават за Четвърти юли. Като пристигна, ще разпитам хората какво мислят за този ден. Ще си водя бележки. Ще стане хубав материал за теб. Ще им кажа, че за Четвърти трябва да съм си у дома. А те ще ме попитат: „Да не би някой да се жени? Или имаш концерт тогава?“.
„Нещо такова.“
Bon voyage, Милчо.

2/9/92
Милчо се върна от обиколка из Европа. Каза, че Базел „е един хепънинг“. Човек чувства как изкуството и културата просто вървят по улиците.
На картичката пише: Европа е неизчерпаема… – културно, духовно, естетически. Трябва да се преместим тук!

/Фрагменти от книгата „Живот в 33/16“, изд. „Анго Бой“, 2004, съст. Б. Христов/

[1] Малко тъжен.
[2] През 1980 г. Милчо Левиев е допуснат от режима в България да изнесе концерти заедно с флейтиста Джим Уокър, първият от тях е в зала „Универсиада“ в София.
[3] Американски писател и сценарист.