0
4872

Мимикрията на комунизма

Проектът за проектозакон „Магнитски“ запали нов скандал сред политиците. Въпреки че текстът е работен вариант, и политици, и експерти отричат да са негови автори. В изтеклия текст се предвижда замразяване на активи, дейност и спиране на изпълнение на договори, без да има постановена присъда. „Ако въобще това е минало през мозъка на някой извратен политик, това е абсолютен фашизъм“, заявиха от ИТН.

Понятието фашизъм не беше използвано от десетилетия. До започването на войната на Русия срещу Украйна то се употребяваше само в учебниците по история и в историческата литература. Знаем, че и там то заменяше понятието националсоциализъм. Безброй пъти е обяснявана причината, поради която тази подмяна на понятията беше наложена: читателят трябваше да бъде предпазен да не направи неволна асоциация между националсоциализма, натоварен с всички негативни определения, и социализма – „най-прогресивния обществено-политически строй“. Историческата литература се занимава с фашизма много по-малко, отколкото с националсоциализма, но понятието фашизъм се среща много по-често.

Като изключим Хитлер, Мусолини и Франко, само още един държавен лидер е наричан фашист. Това определение се стоварва върху Тито след неговия разрив с Кремъл през 1948 г. След войната портретите на Сталин и Тито са поставяни един до друг, но отношенията между тях рязко се изострят и от този момент съветската преса е залята от карикатури, на които Тито е изобразяван с брадва, от която капе кръв, стиснал „Mein Kampf“ под мишница, а другата ръка, от която също капе кръв, е протегната за хитлеристки поздрав. На катарамата на колана му – свастика, на шапката – свастика, на копчетата – свастики. Пресата на страните от целия съветски блок естествено също изобилства с подобни пропагандни карикатури. Тито е заклеймяван като фашист до смъртта на Сталин. Тито е всичко друго, но не и фашист. Този етикет му е залепен, защото след края на войната е епитет за крайна степен на враг. По-късно, през целия период на Студената война, определенията, с които съветският печат назовава врага, са: империалисти, милитаристи, капиталисти, колониалисти и пр. Клишето „фашисти“ е изоставено за дълъг период от време.

Но ето че от няколко месеца беше реанимирано и кремълската пропаганда отново го вкара в употреба. Днес в кремълските медии го употребяват дори по-често отколкото през сталинските години. Резонно се явява въпросът: защо пропагандата взе на въоръжение именно този термин в пропагандната война срещу Украйна?

Погледнато чисто исторически, е напълно несъстоятелно украинското държавно ръководство да бъде определяно като фашистко. От различни политически позиции и в различни исторически периоди на фашизма са давани множество определения. По различен начин е обясняван от многобройните изследователи политическият възход на фашизма. Но нищо не е съотносимо към днешна Украйна. Липсват каквито и да било сходства с идеологическата доктрина или с политическата практика на Мусолини. В действителност такива аналогии не се и правят. Правят се аналогии с германския нацизъм, защото там клишето вече работи. След като в продължение на десетилетия пропагандата е внушавала, че между фашизъм и националсоциализъм има тъждество, сега политиката на Украйна бива наричана фашистка и това се подема с ентусиазъм. Защото попада на обработена почва. Пропагандата на съвременна Русия работи върху почвата, подготвена от съветската пропаганда.

Целта на пропагандните клишета е именно такава – да се приемат без разсъждение. Страните от Запада бяха наричани империалисти точно по времето, когато империите се разпадаха. През 50-те и 60-те години една по една бившите колонии получаваха независимост, но точно през тези години съветската пропаганда най-яростно громеше „западните империалисти“. През същото време съветската империя се настаняваше в новоосвободените страни, някои от тях бяха подчинени напълно на Москва, кремълският режим изнасяше революция, създаваше и въоръжаваше партизански движения, предизвикваше граждански войни, но това беше представяно като братска помощ. В бюджетите на всички комунистически държави съществуваха грамадни пера за тази „братска помощ“, която се изразяваше преди всичко в оръжие. Цяла Източна Европа беше присъединена към Съветската империя, всички опити за разхлабване на примката бяха смазвани от съветските танкове, но въпреки всичко Съветският съюз наричаше себе си освободител, а западните страни – империалисти.

Затова не е трудно и сега разрушаването на Украйна от руската армия да бъде представяно като освобождение. За това са необходими само две-три пропагандни клишета, които да работят в синхрон. Тактиката не е променена от десетилетия – набелязват враг и отиват да освобождават народа от него. Когато разполагаш с пропагандна и военна машина, аргументи не са ти нужни.

Пропагандата използва още едно оръжие за подмяна на фактите, което е още по-страшно. След като националсоциализмът и фашизмът бяха победени, зловещото лице на комунизма беше скрито под маската на победител. Научната литература изобилства от факти и примери, че комунизмът не отстъпва по жестокост на нацизма и фашизма, но неговата жестокост остана безнаказана, защото той монополизира победата над фашизма. Победата над нацизма и фашизма послужи като оправдание и легитимация на комунизма. След като загуби войната, Германия беше денацифицирана, докато в същото време съветският комунизъм – другата жестока форма на тоталитаризма, се самовеличаеше като най-хуманната форма на човешкото развитие. Тази десетилетна пропаганда също пусна дълбоки корени. Защото денацификация беше извършена, но не беше извършена декомунизация.

Днес, когато Русия нападна Украйна с военна сила и я демонизира с пропагандни клишета, си даваме сметка, че това е резултат на дългогодишната подмяна на понятията. Реалният руски комунизъм набеждава Украйна във фашизъм. Освен с военна сила, Русия води война срещу Украйна с пропагандните средства от времето на комунизма.

Комунистическата пропаганда съвсем целенасочено използва фашизма, като метонимия на националсоциализма по две основни причини. Едната е, както споменах, за да скрие техните сходства. Другата – за да има враг, с когото да оправдава своите жестокости. Ние от много години сме свидетели на нескончаемия спор дали в България е имало фашизъм. Този спор би трябвало да е приключил отдавна, защото никой не отрича, че в България през първата половина на ХХ в. са съществували фашистки и националсоциалистически партии и организации, които в различна степен възпроизвеждат идеологията на фашизма, национализма, расизма, антисемитизма. Но в същия период такива са създадени в целия свят, в т. ч. в страните от антифашистката коалиция. Ала това не дава основание тези страни да бъдат наречени фашистки. Западните страни подписват Мюнхенската спогодба с Хитлер, СССР подписва Пакта Молотов-Рибентроп, но това не е причина тези страни да бъдат третирани като фашистки. Днес също не е допустимо обвинението във фашизъм да бъде отправяно с лека ръка.

Още по-недопустимо е друго. Обвиненията във фашизъм се отправят с банална лекота, а комунизмът си остава оневинен, оправдан, дори разкрасен. Никой не споменава комунизма, за да обвини някого в престъпност, сякаш комунизмът не е вършил престъпления, по-страшни и от фашистките. Комунизмът е владял много по-голяма част от света в продължение на много повече години и е взел много повече жертви, отколкото фашизма. Комунизмът надживя фашизма като му отреди ролята на свой вечен противник. Комунизмът успя да мимикрира успешно и да се нагоди към новия свят. Запази мавзолея на Ленин, червената петолъчка грее над Кремъл, у нас брани МОЧА като светиня. Комунизмът днес си стои удобно разположен в креслото, усмихва се иронично и се надсмива на късата памет на човечеството и на човешката наивност.

Най-циничното превъплъщение на комунизма виждаме днес – докато „денацифицират“ Украйна, я разрушават с болшевишка жестокост. Мнозина наричат варварството на руската армия „фашизъм“. А то си е обикновен комунизъм.

Мимикрията на комунизма явно е толкова сполучлива, че доскорошни наши съидейници започнаха пренебрежително да ни назовават староседесари, задето още говорим за комунизъм, отправяха ни иронични подмятания – стига сме се занимавали с комунизма, той е вече в историята. Впрочем на подобно разфокусиране се натъкваме не само у нас – професор Тимъти Снайдър, експерт по Холокоста, дори въведе ново понятие относно актуалната руска действителност: „шизофашизъм“ – „където хората, които сами по себе си са недвусмислено фашисти, наричат ​​другите фашисти“. Ясно е защо кремълската пропаганда нарича враговете си фашисти, но защо и антикомунистите се подвеждат да наричат комунизма фашизъм, вместо да го назовават със собственото му име?

Офашизяването стана политическа мода. Вследствие на това оневиненият комунизъм си позволи да унищожава една страна.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияМного шум за Слави
Следваща статияТимъти Снайдър за руския фашизъм