Онзи сюжет за скучаещ или принуден да остане вкъщи човек, който се развлича, като наблюдава всекидневните ритуали на съседите си, и един ден става неволен свидетел на истинско или въображаемо престъпление, е сред любимите трикове в „шапката“ на съспенс киното (разбира се, версията на Хичкок от „Прозорец към двора“ (1954) е ненадмината по ефективност). Никога ли не ви се е приисквало да видите вариант, в който наблюдателят наистина се е заблудил? Американският редактор и писател Даниъл Малъри, известен като Ей Джей Фин, не стига чак дотам в книгата си „Жената на прозореца“, но все пак предлага различна гледна точка, мотивирана допълнително от щедро количество медикаменти, алкохол и кошмари насън и наяве.

Детският психолог Ана Фокс страда от агорафобия. Затворена в голямата си къща в Ню Йорк, отдадена на лекарствата си, виното, чувството за вина и консултациите със своя психолог, тя избягва живия контакт с хора (освен с един загадъчен наемател), запълвайки времето си с настървено гледане на стари криминални филми и наблюдение на улицата и живота на съседите. А семейството, което се нанася отсреща, изглежда има проблеми с домашното насилие… Дотук всичко звучи много обещаващо, особено като се има предвид името на Джо Райт, ангажиран да пресъздаде на екрана параноичния трилър.

Британският режисьор, дебютирал в игралното кино през 2005 г. с „Гордост и предразсъдъци“, има наистина разностранни жанрови интереси. След отличената с Оскар романтична драма „Изкупление“ идват музикална биография, екшън, екранизация по руската класика, приказка и военно-политически сюжет (втори филм с Оскар). И въпреки че приключенският „Пан“ не е много добро попадение, предвид очакванията, които вече се свързват с името на Джо Райт, „Жената на прозореца“ определено е най-неуспешният му проект и най-разностилният.

Филмът се доближава до класата на Райт, що се отнася до изграждането на тревожната и потискаща атмосфера, но сравнението с непрекъснато цитирани класики като „Прозорец към двора“, „Омагьосаният“ (1945) и „Шемет“ (1958) на Хичкок, „Лора“ (1944) на Ото Преминджър или Dark Passage (1947) на Делмар Дейвис не е в полза на „Жената на прозореца“ и леко „намирисва“ на претенция. Дори ако не разпознаете въпросните референции и се опитате да се абстрахирате от тяхното влияние, доста от ходовете по трилър линията са предвидими, а киноманската страст на Ана Фокс се връща като ехо и непрекъснато „преповтаря“ контекста на жанра. 

Тъй като силата на Джо Райт е в психологическата плътност на персонажите, образът на Ана е интересен сам по себе си и актьорското присъствие на Ейми Адамс решително допринася за осезаемостта на паниката, която циркулира между персонажа и средата. Въпросът е, че формалните решения на нейните усещания (агорафобията, пиянството, халюцинациите, спомените…) на моменти стават твърде натрапчиви и излишеството от ефекти залива смисъла. От друга страна, люшкането между различни стилове и техники издава някаква режисьорска несигурност, която едва ли е била част от предварителния замисъл.

Като цяло сценарият е прецизно организиран, смущава по-скоро нещо в реализацията му, но някои епизоди функционират наистина добре (особено тези с великолепната Джулиан Мур и другите, със зловещия Гари Олдман – ех, защо са толкова малко!). Филмът е общо взето интересен за гледане, особено в очакването (ако не сте чели романа) дали все пак няма да се случи нещо различно от традиционната схема наблюдателят вижда как съпруг убива жена си и крие тялото ѝ. Поне до кулминацията, където цялата грижливо нагнетявана психодрама внезапно се срива до второразреден хорър – толкова нелеп обрат, че чак изглежда гротесков (пък било то и „цитирайки“ „Психо“)…

Смесвайки лекарствата си с алкохол и спомените – с кошмари, Ана на Ейми Адамс често е неспособна да различи заобикалящата среда от интригата и атмосферата на филмите, които гледа, тласкайки зрителя да се колебае относно реалността, която е заставен да възприема през нейната гледна точка, отличаваща се с липса на яснота, и по този начин да преживява безпокойствата и внезапните ѝ просветления едновременно като сюжетна информация и като наративен подход. Ясното осъзнаване на това средство за управление на контекста е най-сериозното качество на „Жената на прозореца“. До него се нарежда любопитството (ако сте от изкушените зрители), свързано с киноманските паралели и най-вече относно приликите и разликите с познатата от Хичкок фабула. Третият коз е актьорското присъствие (с изключение на Дженифър Джейсън Лий, която е отчайващо „дървена“) – със своите наситени и емоционални превъплъщения изпълнителите сякаш се противопоставят на неуместната ексцентричност и хаотичните жанрови кръстоски, които наистина озадачават, предвид досегашната филмография на Джо Райт…