0
2185

Миналото се използва като политически боздуган

© Софийски международен литературен фестивал

С полския писател и журналист Кшищоф Варга разговаря Марианна Георгиева. 

Кшищоф Варга гостува на Софийския международен литературен фестивал през декември, посветен на гласовете на Вишеградската четворка. На български език са преведени романите му „Гулаш от Турул“ (изд. „Парадокс“, 2014), „Надгробна мозайка“ (2007, изд. „Парадокс“, 2013) и „Талаш“ (изд. „Парадокс“, 2017). Лауреат е на наградата на читателите НИКЕ’2009 за книгата „Гулаш от Турул“, която стига до финала на Литературната награда на Централна Европа Angelus и до финала на второто издание на Наградата на публичните медии Cogito.

Всяка от изброените творби Вагра разкрива своя синкретичен стил, съчетаващ литературния репортаж и езика на фикцията. В последния, преведен и на български, роман „Талаш“ Варга звучи едновременно със сатиричния глас на съвременната градска мизантропия и с гротескния реализъм, идещ някъде от полските централни железопътни гари, където можем да открием неговия Пьотр, вездесъщ в своята безчувственост и отрицание. Които, тревожно, се оказват добре познати и извън границите на Централна Европа.

 

Като за начало искате ли да кажете нещо за „Независим речник на литературата“, написан от вас в съавторство с Павел Дунин-Вонсович?

Това беше преди двадесет години. Всъщност го нарекохме „Речник на младата литература“, на литературата, родена след 69-а година. Естествено, още в началото имаше лека неточност, защото всъщност авторите ни бяха родени след 69-а година. Стори ми се, че 90-те години имаше бум в литературата, след промяната на системата, по естествен начин излезе напред цяло едно ново поколение автори, които през 89-а бяха на двайсетина и няколко години и започваха да пишат една нова литература. Преди 89-а година полската литература беше сякаш разкъсана между две страни – едната беше тази, която се занимаваше с националните проблеми, т.е. официалната литература, а другата – опозиционната. След 1989 г. влезе цяло едно поколение, което отхвърли т.нар. социално-политически задължения на литературата. То искаше да пише за личния си опит и личните си преживявания. Решихме да съберем биографични данни за тези хора и да ги представим по някакъв начин. Най-интересното във всичко това е, че ако сега взема тази книга в ръце, ще се окаже, че само десет процента от тези хора оцеляха като автори, а другите се изгубиха, което всъщност е един нормален механизъм в културата. Появява се цяло едно поколение, но всъщност изтъкнати са само няколко души.

Кшищоф Варга и Захари Карабашлиев в разговор с публиката на Софийския литературен фестивал

Вашата първа книга е сборник с поетична проза?

Така беше. Но това не беше сериозна моя книга, а сборник разкази, който беше издаден от Дома на културата, т.е. аз не гледам на нея като на официална моя книга. Тогава бях млад и екзалтиран, в първите години на следването, и ми се струваше, че това е жанрът, с който ще се занимавам. Но за щастие доста бързо изтрезнях и си дадох сметка какво искам да правя. И оттогава смятам, че дебютът трябва да е дълбоко обмислен, дело на вече зрял творец. Може би това донякъде е свързано с факта, че моята дипломна работа беше посветена на малките аматьорски издания, печатани на ксерокс – арт-зини (от „фензини“). В Полша ксероксът оказа изключително въздействие върху развитието на независимата култура. Затова млади творци публикуват своите първи творби в такъв тип издания. Защото всеки, който пишеше нещо, можеше да го издаде така. От тази среда само един-единствен човек може да се запази като творец, защото е много важно да можеш да излезеш от този свят на аматьорското творчество, да се откажеш от него и да станеш зрял творец. Повечето хора, които издаваха по този начин, впоследствие се отказаха. Аз също се занимавах с този начин на писане и първите ми прояви бяха страшно аматьорски. В един момент разбрах, че човек не трябва каквото и да напише да го дава за печат, т.е. днес вече бих се върнал с притеснение към първите ми издадени неща.  

Как избрахте тази трансформация от поетичната проза към последващия стил?

Все пак аз тръгнах от поетичната проза, но винаги съм се придържал към прозата. Изключително съм горд, че в живота си не съм написал нито едно стихотворение. Знаех, че има няколко неща, които не бива да правя – да пея, да карам ски и да пиша стихове. Винаги съм се старал да пиша проза, но от лиричност и тежнения към сюрреализма моята проза се приближаваше към реализма, но реализъм, в който много силно е представена гротеската, така узряваше моят стил. Мисля, че хубавото е, че пишех все по-добри книги, вместо обратното – да започна много добре и после да става по-зле.

Все пак имате и една романтична книга – „Каролина“. На фона на преведените в България ваши книги звучи странно?

Често се опитвам да забравя, че съм написал тази книга. Аз не бих я нарекъл романтична. Тя е като съновидение, фантазъм за това как разказвачът търси една жена от своите фантазии, за която ние не знаем дали е истински герой, или съществува само в неговото въображение. Дори за мен е много странна книга, ако ме попитате защо съм я написал, няма да мога да кажа.

Този сюжет напомня на един разказ на Иво Андрич – „Елена, жената, която я няма“…

Да, има такъв сюжет, който се появява често в литературата, нещо като пигмалионизъм, т.е. създаване на образ, който е идеализиран и в който човек може да се влюби. Това създаване на идеал, който не съществува, е деструктивно – създаване на някакви призраци, фантазии, измислени образи… Но честно казано, тази книга е нещо много нетипично за мен и със сигурност никой не ме свързва с такъв тип писане.

Във вашите текстове прави впечатление присъствието на темата за износването на тялото и настъпването на болестта. Това метафоричен способ за помиряване с реалността ли е, или напротив – бунт срещу нея?

Някога може да е било бунт, но сега е вече овладяване на действителността. Мисля, че всъщност много рано съм се сблъскал с реалността относно разлагането на тялото. Защото още като дете в Будапеща баща ми ме водеше на обществена баня. В Будапеща има много минерални извори и обществени бани с минерална вода още от турско време, а през XIX те все повече се развиват. Когато като дете с баща си ходех на баня, виждах тези стари, сбръчкани тела, седнали във водата – този процес на стареене на тялото сякаш ме е придружавал, за мен това не е било нещо странно или учудващо. В началото, когато бях млад, просто не можех да приема тази трансформация. Но в един момент, не бих казал, че започна да ми харесва, но започнах да се отнасям към това като към естествен процес, който може да протича с достойнство. Тялото става все по-несъвършено, осъзнаваш, че кракът вече те боли. Имаше един такъв момент, в който реших, че искам да бъда погребан в ковчег, не искам да бъда кремиран, за да може този процес да се доразвие и да достигне естествения си край, въпреки червеите и другите гадини. Най-много бих искал – само че в Полша това е невъзможно, но например в Германия е все по-популярно – да бъда погребан в гора, в т.нар. горски гробища. Това означава, че ти можеш да имаш своето дърво и да бъдеш погребан под него, а гниещото тяло подхранва дървото. Така човек, разпадайки се, става част от нещо, това не е зазидан гроб, това не е затворен ковчег. И на това дърво има една малка табелка, няма камък, няма бетон, няма плоча, сякаш човекът отново се слива напълно с природата. И ако можех нещо такова да си уредя, бих искал точно така да приключа. По юридически причини в Полша това не е възможно, но в Германия вече съществува и на мен много ми харесва. 

Отношението към тялото във вашата проза аз възприемам като една цялостна метафора за обществото, защото вие удряте по социалния морал, католическия морал, личния морал. Възможен ли е позитивен отговор на тази екзистенция?

Моят отговор ще прозвучи съвсем банално – човек трябва да си създава собствено пространство на свобода. Щом като не живеем в абсолютна тоталитарна система, в която нищо не зависи от нас, а живеем в система на съвременен натиск от страна на попкултурата, всеки би могъл да си създаде свое собствено пространство. Това е нашата свобода. Ние можем да я намерим, например, в културата – в това какво избираме да четем, да слушаме, да гледаме. Нашата свобода се изразява в това кои хора сме избрали за свои приятели. Така че, накратко, трябва да имаме съзнанието, че всеки от нас създава своето пространство на свобода. Не искам това, което говоря, да звучи езотерично, защото аз не съм особено одухотворен човек. Но просто става дума за осъзнат живот – да не позволяваме да бъдем като пластмасова бутилка, хвърлена във водата, от която не зависи нищо. И най-добре е винаги да бъдеш в опозиция на господстващите вкусове.

В предходното ви посещение в България, в един от публичните разговори, казвате, че всеки човек от Централна Европа е влюбен в своите национални катастрофи. Какъв е случаят с поляка и унгареца във вас?

Зашеметяващ, тъй като съм свързан с два народа, които са изключително завладени от собствената си история. И ако трябва сериозно да се отнеса към тези проблеми, сигурно щях да съм вече в лудница. Но ако говорим както за Полша, така и за Унгария, особено през последните години (и дори повече отколкото преди четири години) се сблъскваме с два народа, при които миналото, историята и историческите травми оказват изключително силно влияние върху съвременната действителност и политиката. Това се превръща в елемент за разделение на нацията и унищожаване на гражданското общество. Да не се лъжем – историята е инструмент на политиката и ако бъде хитро използвана, може да причини много нещастия на обществения живот. Може би затова съм потресен, защото наистина навремето повярвах, че след падането на комунизма ние ще се освободим. И дори след влизането си в този ужасен Европейски съюз, който ни даде свобода на придвижване и много пари, аз се надявах, че ние ще се освободим от историята. Но виждам, че и в Полша, и в Унгария няма нищо по-актуално като миналото. И това минало се използва като политически боздуган. До известна степен паразитирам върху това, защото всички комплекси и национални травми са нещо, от върху което работя и от което се храня.

Това не е ли едно по-скоро перверзно отношение между човека и историята?

Да, на мен ми е по-присъща перверзията. Аз съм убеден, че това е сериозна перверзия, защото тези европейски страни, които аз познавам и за които мога да говоря, се сблъскват с явление, което ще нарека политическа некрофилия. Това е девиация. Но при нас, за съжаление, се случва, че трагично загиналите биват използвани за политически интереси. А аз смятам, че на починалите се полага само почит, спокойствие и тишина. А ние – поляците, и ние – унгарците, имаме тази склонност, да вадим труповете от гробовете и с тях да удряме противниците си, образно казано.

Това е последният ми въпрос – защо момчетата не плачат?

Това е заглавието на една новела, 90 страници. Тя е малко в стила на пикареската, описва група съученици в Полша от началото на 90-те, когато се вихреше абсолютен хедонизъм. В тази ситуация моето поколение беше първото, което излезе на свободния пазар след промяната на системата. Тогава се оказа, че за всички има достатъчно работа, има пари. И това е един кратък разказ, може би с някаква поука. Но защо е такова заглавието? Чудехме се с този мой приятел, който издаде книгата, кое е най-доброто заглавие. Говорехме по телефона, всеки си беше в къщи и в същото време гледаше плочите, които има, и в един момент стигнахме до плочата на The CureBoys don’t cry. И казах – ето това става за заглавие.

Т.е. това е поколението, което не плаче?

Според мен е поколение, което имаше изключителен късмет. Защото ние навлизахме на пазара в момент, когато системата се променяше с всеки изминал ден. Социализмът изчезна, изведнъж започна капитализмът. Всички мои съученици от гимназията започнаха да се занимават с банкови дела, рекламни агенции, инвестиционни фондове и т.н. А за тези, които бяха с десет години по-малки от нас, следващото поколение – за тях вече нямаше място на този пазар. Това следващо поколение вече беше по-добре образовано, но нямаше свое място. Аз съм завършил мъжка католическа гимназия. Ние, които тогава учехме в това училище, до ден днешен се срещаме и от всички тези хора, обективно погледнато, аз съм най-големият неудачник. Защото това са хора, които са учени, имат пари. Аз като човек, който се занимава с писане на книги, имам сравнително малък апартамент и хубава, но не най-нова кола. И пред тях съм като Пепеляшка. В моя клас няма нито един човек, който да е преживял някакъв финансов крах или да е изключен от обществото. Всъщност никой от тях не плаче. Но според мен това се дължи на факта, че ние имахме щастието да се родим в един определен момент.