Начало Идеи Минало и бъдеще
Идеи

Минало и бъдеще

Митрополит Йоан Зизиулас
02.02.2023
2113

На 2 февруари, Сретение Господне, си отиде Пергамският митрополит Йоан Зизиулас, един от най-видните мислители на нашето време, автор на „Битието като общение“, едно от забележителните съчинения на православната богословска мисъл през ХХ век.

Митрополит Йоан Зизиулас бе по определението не само на православни, но и на инославни църковници един от най-големите християнски мислители на ХХ век. Роден е със светското име Йоан Зизиулас на 10 януари 1931 г. в Катафигио, квартал на днешния крад Козани (Южна Македония) – място, играло важна роля в гръцкото национално възраждане през XIX век. Учи богословие в Богословския факултет на Солунския Аристотелев университет и в Атинския Каподистриев университет, където под ръководството на о. Георги Флоровски защитава докторска дисертация на тема Единството на Църквата в Светата евхаристията и епископът през първите три века. Преподава източноправославна догматика в университетите в Солун и Глазгоу, както и в Кингс Колидж (Лондон). Като един от най-изтъкнатите познавачи на източната християнска традиция, през 1986 г. е избран единодушно от събора на епископите на Вселенската патриаршия за митрополит на Пергам. През 1993 г. е избран за член на Атинската академия на науките, а от 2002 г. е неин председател. Неговият принос е главно в богословието на личността. В трудовете си се занимава със значението на личността във философската и църковната литература, поддържа тезата, че личността има средоточно значение в християнската онтология и подхожда по този начин към триадологията, учението на Църквата, че Бог е една същност в три личности. Онтологията си развива, като стъпва върху творенията на кападокийските отци (IV в.) – съществуването предполага отношение между личности и не може да се мисли без това отношение. Големият принос на кападокийските отци според митрополит Йоан е, че са отъждествили понятието ὑπόστασις с πρόσωπον, което дотогава в гръцкия език означава повече „маска“, видимата част на лицето в зависимост от ъгъла, под който се гледа. Автор е на многобройни съчинения, най-известни между които са: „Битието като общение“ (1984, бълг. превод „Комунитас“, 2014), „Курс по еклесиология“ (Атина, 1991), „Творението като евхаристия. Богословски подход към проблемите на екологията“ (Атина, 1992), „Св. Силуан – Вселенският“ (Атина, 2000), „Общение и другост“ (Лондон, 2006) и др. Предлагаме ви откъс от неговия текст Църквата и последните неща, публикуван в сп. „Християнство и култура“ през 2007 г.

***

Бъдещето не се определя от миналото

Съществуват два вида есхатология. Първата разглежда бъдещето, последните неща, като следствие от и свършек на миналото. В този случай бъдещето може да бъде програмирано и да представлява следствие от една причина, която се намира в миналото. Това може да се случи по два начина. В древногръцката мисъл, както тя е представена главно в трагедията, всичко, което се случва в живота на човека, е предопределено от боговете. В най-новата западна мисъл, в която особена роля играе хуманизмът, човекът със своята дейност може да сътвори своето бъдеще. В християнската мисъл нещата стоят по различен начин. Бъдещето не зависи от миналото, то не е причинено от миналото; последните неща са тези, които дават онтологичност на първите.

Това становище на пръв поглед изглежда нелогично. Все едно някой да пътува обратно на движението на времето. Да не забравяме обаче, че и съвременната физика говори за обратно движение на времето от бъдеще към минало [1]. В своите съчинения св. Максим Изповедник нееднократно твърди, че бъдещето е причина – не следствие – на миналото, тъй като причината, поради която светът е произлязъл, е есхатологичният Христос като съединение на тварно и нетварно в последните неща. Църквата според него изживява този факт в Божествената евхаристия: в нея това, което се случва в последните неща, е действителност сега, бъдещето става причина за миналото. В Божествената евхаристия пътуваме обратно на времето: от бъдещето към сегашното и към миналото. По този начин Църквата не е това, което е, или което е била, а това, което ще бъде.

Бъдещето освобождава от миналото

В древногръцката трагедия човекът е вързан за миналото. Същото важи и за западната философия с понятието за факта. Това, което е станало, е действителност и нищо не може да го направи несъществуващо. Обратно – това, което ще стане, не е действителност, докато не се случи, т.е. докато не стане минало. В Послание до евреите тази логика бива преобърната. Там вярата се определя като жива представа за онова, на което се надяваме (срв. Евр 11:1), т.е. последните неща като действителност. Нравствените последствия от тази логика са разтърсващи.

а) Божието Царство е неразривно свързано с опрощаването на греховете – колкото от страна на Бога към хората, толкова и от страна на хората един към друг. В тази, в същността си есхатологична и евхаристийна, молитва ние просим: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си” (Мат. 6:12). Опрощаването обаче може да се схване или просто като ненаказание, или като заличаване на греха. Ако разгледаме миналото като незаличима действителност, тогава Бог прощава, без да заличава нашите грехове, следователно и самият Той е обвързан от фактите. Същото се отнася и до нас: прощаваме, но не забравяме. Когато обаче Бог казва „и за греховете им няма вече да Си спомня” (Йер. 31:34), Той произнася една онтологична, а не просто съдебна отсъда: това, което Бог не помни, престава да съществува. Фактът на един грях престава да има ипостас. Грешникът не се определя онтологически от това, което е бил, а от това, което ще бъде.

б) Ако опрощаването на греховете се разгледа онтологически, а не съдебно, т.е. като заличаване на самия факт на греха и не просто на неговите последствия, тогава става дума за една есхатологична онтология. В нравствената практика това означава, че никой човек не е това, което е, а това, което ще бъде в „последния ден” (срв. Иов. 19:25). Това означава, че ако някой например е извършил убийство днес в 8 ч. сутринта, съгласно протологичната онтология това действие е едно събитие, което не се заличава с нищо, и този, който го е извършил, е убиец (така бихме го нарекли всички). Съгласно обаче есхатологичната онтология, която определя нашето битие не от миналото, а от бъдещето, този човек не е убиец, а светец, ако в крайна сметка се покае и бъде простен. При положение че бъдещето е в Божиите ръце, това означава, че нито една наша отсъда за нашия брат не би трябвало да има онтологичен характер. Всички човеци са възможни светци. Покаянието и опрощението, които Църквата предоставя, са безсмислени без есхатологичната онтология. С други думи, без възможността в бъдещето, в последните неща да освободят човека от миналото.

Превод от гръцки Светослав Риболов

–––––––––––––––

[1] Вероятно тук авторът има предвид Айнщайновата Теория на относителността. Б.пр.

 

Митрополит Йоан Зизиулас
02.02.2023

Свързани статии