0
3236

Минало, настояще, бъдеще

Изглежда резонно да се постави въпросът дали според БСП политически инструментариум от типа на този на Народния съд е допустим.

Ако БСП беше приключила своята трансформация в съвременна европейска социалдемократическа партия, кливиджът по оста комунизъм–антикомунизъм щеше да е дезинтегриран още в първите години на прехода. Неговата актуализация днес е несъвместима с утвърдените демократични стандарти, ценностни възприятия и приоритети на държавата и обществото. Историята е дала своята еднозначна оценка за престъпленията на комунизма, за периода се появи многобройна научна и мемоарна литература. Налице са всички предпоставки да се постигне консенсус, че комунизмът е престъпен режим – обстоятелство, чиято обективност намира своето потвърждение в натрупаната фактология. На политическо равнище това не се случва. Политизацията на темата продуцира антиисторични манипулации. Големите партии БСП и ГЕРБ кръстосват шпаги от парламентарната трибуна, влизат в безплодни реторически упражнения по темата за миналото, търсят начин през нейната призма да затвърдят своята идеологическа идентичност. Тази тема е удобна и за двете политически сили. ГЕРБ има интерес да се отклонява вниманието от актуалния дневен ред, откроявайки на преден план рекомунизацията в БСП, намира ахилесовата пета на своя опонент, изтъква идеологическата му ретроградност. Проекцията минало–настояще–бъдеще изиграва своята роля в полемиката. За управляващите БСП е уязвима с реабилитацията на миналото. Отсъствието на политически консенсус относно историята бележи идеологическия и ценностен срив, който превръща в безпредметен дебатът за настоящето. Подобен тип манипулативна техника се базира върху убедителни и обективни основания, на заден план остава основната ѝ функция да отклонява общественото внимание. Ролята на БСП е по-сложна.

През своята дългогодишна история социалистическата партия винаги се е справяла с предизвикателството да печели гласоподаватели. Обаче, като изключим краткия мандат на Орешарски, след тройната коалиция тя не успява да влезе в управлението. Периодът на Станишев бе свързан със социалдемократизация и европеизация; България стана член на ЕС, а той – председател на ПЕС. От друга страна, участието в либерално-центристки правителства се свързваше с непопулярни десни мерки като въвеждането на плоския данък и рестриктивната фискална и социална политика. Проблемът е, че БСП не може да управлява сама, това ѝ пречи да започне да харчи свободно, за да удовлетвори очакванията на избирателите си. Оттук произтичат основанията за критиката към настоящето. Корнелия Нинова си е поставила задачата да промени статуквото. БСП трябва да си върне традиционния електорат. Миналата година Нинова отправи посланието, че „демокрацията ни отне много, но тя ни даде свободата”. Анализаторите възприеха тази реплика като причина за загубата на парламентарните избори. Подобен тип оценки са натоварени с известна доза субективизъм. В психологията на редовия български социалист демокрацията не носи автентичното си лексикално значение на плуралистичен политически режим, тя е олицетворение на настъпилата социално-икономическа трансформация с произтичащото от нея ситуиране на ролите на спечелилите и загубилите от прехода. БСП традиционно се обръща към втората група. Това са предимно хора с нисък социален статус или пък, в значително по-малката си част, декласирани бивши номенклатурчици и хора с антидемократични нагласи. Те трябва да почувстват, че са получили свободата си на висока цена, жертвайки привилегиите си. Прокомунистическата пропаганда работи. На парламентарните избори левицата удвои своето представителство може би не заради споменатата реплика на Нинова, но най-малкото заради възприетата политическа стратегия. Тя продължава своето развитие и днес. Един от актуалните дебати е дали да се изучават престъпленията на комунизма в учебниците по история в средното училище. Левите историци, интелектуалци и политици единодушно лансират тезата, че социализмът е периодът, когато са се случили положителните процеси на изграждане на инфраструктурата, промишлеността и икономиката на съвременна България, че престъпленията и лагерите бележат само кратък момент от историята и днешните поколения трябва да имат реална представа за случилото се. Съвсем актуален скандал в НС беше породен от опита за реабилитация на присъдите, издадени от Народния съд, защото с тях били наказани фашистите в страната. Това са все примери, които доказват, че БСП не признава официалната историческа интерпретация на събитията. Изглежда резонно да се постави въпросът дали според БСП политически инструментариум от типа на този на Народния съд е допустим. Проблематичността произтича от несъвместимостта на неговите правораздавателни методи с принципите на демокрацията. Ако БСП целеполага посочения инструментариум в топосите на институционалната легитимност като визия, насочена напред в обозрима перспектива, това е симптом за занижена възприемаемост на императивите на времето, за неадаптивност към писаната и неписана конвенция за универсалните човешки права. Когато говорим за реформиране на съвременната българска съдебна система, попадаме в контекст, който демонстрира неуместността на отношението към съдийските практики от миналото. Апологията на комунистическия репресивен апарат е несъвместима с духа на европейското като политическа категория. БКП има претенцията, че е изкоренила фашизма в България, но историческата фактология опровергава това твърдение. След преврата от 19 май 1934 г. цар Борис III налага своя едноличен режим на безпартийно управление. По това време двете класически фашистки диктатури в Европа – Германия и Италия се утвърждават като режими от тоталитарен тип, при които една партия упражнява контрол върху цялата държавна власт. Историческата заслуга, която БКП се опитва да си припише, среща опровержения не само заради фактологията, но и заради характера на фашистките и комунистическите режими. Фашизмът и комунизмът са тоталитарни идеологии, чиято репресивна машина е станала причина за смъртта на милиони невинни хора по света; либералното политическо съзнание слага знак за равенство между тези иделогии, възприема ги като носители на злото в съвременния свят. Следователно БКП не само не е премахнала фашизма, а е докарала на власт неговия брат-близнак. Не е нужно да навлизаме в по-детайлни исторически разяснения, за да видим, че днешният поглед на БСП към миналото се отдалечава от възприятията на съвременната европейска цивилизация за ценностите и достиженията на демокрацията и за нейните потенциални врагове.

Изправени сме пред културен проблем. Демокрацията не може да докаже своята ефективност, все още виждаме нейните тъмни страни и структурни проблеми. БСП се занимава с това да търси снопове светлина в „дългата нощ на комунизма”. Зората на демокрацията отдавна е отминала, но остава усещането, че тя все още живее на етапа на своето зазоряване. Актуалността на кливиджа „комунизъм–антикомунизъм” съдържа антисистемен заряд, който може да предизвика революционна експлозия най-малкото вътре в социалистическата душа. Претенцията за морална стерилност в оценката за миналото е подложена на скептицизъм от „здравия разум” на народния човек, за него социално-политическият декаданс днес е съ-битие на неговото лично битие. Демокрацията е дискредитирана като система, носеща несправедливост. Личната психологическа нагласа възприема настоящето в негативна светлина, вижда надежда и опора в миналото. Възприятието на свободата е проблематична културно-стереотипна нагласа за соцносталгиците. Всъщност базовият културен проблем може да се дефинира като неспособност на днешния социалист да асимилира и осъзнае обективно-историческата и фактологическата същност на разказа за комунистическия период, и по-общо като радикална лява интерпретация на Веберовата концепция за властта, представляваща монопол върху легитимното физическо насилие. Оттук произтича манипулативната репрезентация на демокрацията, при която грешките на човека се възприемат за грешки на ценностния модел. БСП иска да постигне равновесно състояние между две везни с неравномерна тежест: от едната страна е миналото с лагерите и затворите, но и сигурният живот на примирените със статуквото, които само са чували за репресиите, от другата страна е настоящето със свободата, с бедността, корупцията и престъпността. Това е тезата на българските социалисти с устойчиво присъствие в националните медии. Наличието на два противоположни разказа – про- и антикомунистически, бележи културно-цивилизационния срив в комуникационната верига. Хуманистичният елемент изчезва от политико-историческия наратив. Следователно няма място за академичен дебат, защото в основата стои идеологическа провокация. Миналото ще продължи да се използва, за да се прокарват разделителни линии в настоящето и бъдещето.