0
3821

Минало сегашно

Дьорд Шпиро

Дьорд Шпиро, „Дяволина“, изд. „Ерго“, превод Красимира Гаджокова, художник Кристина Костова, София, 2018 г.

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото…
Иван Вазов

Безбожният анархизъм е близко – децата ни ще го видят.(…) Бунтът ще започне с атеизъм и разграбване на всички богатства, ще тръгнат да низвергват религията, да разрушават храмовете и да ги превръщат в казарми и конюшни, ще залеят света с кръв и после сами ще се уплашат.
Ф. М. Достоевски

Болшевишката власт в Русия е плод, рожба на войната. И докато я има, ще има и война. Дали ще е гражданска? Де да беше! Просто война, при това война двойна, и външна, и вътрешна. И последната е най-отвратителната форма на терор, т. е. убийства от въоръжени на невъоръжени и беззащитни.
Зинаида Гипиус

Няма част от населението, нито една прослойка, ако изобщо някога е съществувала, за която животът да е бил по-тежък, отколкото в нашия съветски рай…
Н. И. Бухарин

Нищо не може да остане незаслужено и незаплатено във вселената, нито в материалния, нито в духовния свят, и ако виновните не платят, тогава ще трябва да платят невинните.
Айн Ранд

Да, има такова глаголно време, не съм го измислил, само съм го назовал. И ако го няма в граматиката, има го в историята. Миналото присъства в сегашното много повече, отколкото предполагаме.

Свидетелят зад свидетеля

Наред с многото фрагменти на Атанас Далчев, които харесвам, има един, който ми е любим: „Слугата е по-голям психолог от господаря“. Любим ми е по много причини. Първо, защото и аз произхождам от плебса, изкачвал съм се стъпало по стъпало, отработил съм си и отстрадал всяко едно от тях, видял съм поведението и характерите на стъпилите по-горе от мен, на някои и от гръмовержците дори… А когато описах собственото си робство и робството на околните през комунизма, смисълът на преживяното най-добре се изрази чрез същата максима, тя дори ми подсказа заглавието: „Записки на слугата“. Свой отговор какво е слугата дава и самата Дяволина-Олимпиада (галено, а и за удобство, наричана Липа), представяйки първите си впечатления от главния герой Максим Горки: „Отдавна вече знаеше, че може да върти господарите на пръста си, със слугите обаче беше подозрителен, виждаше в тях врагове; слугите имаха добър нюх и усещаха намеренията му“. Поради това тъкмо тя е избрана и за свидетел на ставащото, зоркото, проникновено око, през което тече разказът. (Подозирам, че в съпровождащия както сянката човека слуга, вечно подценяван от господаря си, е имплантирана и оценката на автора за личностите и събитията в сюжета на романа). Някак естествено се налага да цитирам и основанията на Далчев, защо слугата е по-голям психолог от господаря: „Онова, което наричаме психологически усет, познаване на човешката душа, е всъщност рожба на слабостта и зависимостта“. А ако се върнем в историята на човечеството, мястото на слугата става значимо-възвишено в двуборството между Твореца и Дявола: „Луцифер бе казал: „Ще възвиша престола си над Божиите звезди; Ще бъда подобен на Всевишния” (Исая 14:13-14). Но Христос, „Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци” (Филип. 2:6-7). Всъщност това е извечното, повтарящо се и до днес двуборство. От всички персонажи в книгата, до един действителни личности, на страната на Христос докрая остава единствено Липа, която, в ролята на слугата, колкото и да звучи парадоксално, наричат и Дяволина.

Макар образът ѝ да почива на документална основа, той е като че ли единственият положителен, ако мога да употребя старата терминология. Колкото конкретен, толкова и всевиждащ, погледът ѝ е толкова всеобхватен и пронизващ, че сякаш не е руски, в него е кодиран просветеният дух на западната цивилизация и същевременно е универсален.

Двуборството между Луцифер, който иска да измести Бог, и слугата на Бог е основната ос, около която е изграден романът, и разделя доброто от злото. Но това е макрорамката на романа, в която има различни, важни при това, подтеми: държавата и личността; извечната вражда, поради комплекси, на Русия със Запада; властта и твореца, по-конкретно – писателя и властниците; доколко сме резултат на собствената си представа и доколко представата на околните влияе върху поведението ни; доколко нашето аз е израз на същността ни, т.е. доколко сме, каквото сме, и колко – каквото искат от нас; мястото на евреите в определен отрязък от руската история – ту палачи, ту жертви. Тази книга най-добре може да бъде разбрана от хората след 55-годишна възраст, даже и след 60, те са изпитали на гърба си същата власт, били са участници и свидетели на сродни явления, персонажи и типажи, в същото двуборство са отстоявали себе си, за да спасят каквото могат от човещината си. Тя обяснява и защо съветският комунизъм не можа да се наложи в нито една европейска страна, даже и в балканските, чиито народи са стажували във Византийската империя, на която Русия претендира да е наследник. Комунизмът се оттегли в собствената си родина, за да я дави вече три десетилетия, макар и глътнала за малко европейски въздух. Русия все още не може да изплува от водите на миналото си.

Изтокозапад

Несъвместимостта между Европа и Русия се усеща може би най-добре от писател, формиран в Унгария – въстанала срещу сталинистките порядки през 1956 г. и платила с кръв европеизма си. (От 1982 до 1990 г. съм бил нееднократно свидетел на ненавистта на унгарците към окупаторите). Силата на Ахила не е по-силна от културата, макар империята да обичаше и още да обича да удря с юмрук по масата на световната политика по сталински и да се опитва да определя съдбите на народи, с които няма нищо общо. (Нима може да ти е пример такъв човек и такъв народ: „Пиянство, безразличие, безотговорност – всичко това, събрано заедно, е гибелно. Такъв е народът ни, такъв е бил и такъв ще си остане“, стр. 165).

Как кореспондира това с размислите на един друг руснак: „Възникна дори особен вид политическо нахалство: мързел и пиянство, плюс безсмислен героизъм“ (Александър Яковлев „Здрач“, 2005 г., превод Елена Алекова). Този руснак е бившият комунист, идеолог и двигател на промените по времето на Горбачов, който вижда по-далеч и от него, представител е на вечното руско малцинство от зрящи, които се опитват да изправят Русия на крака и да я насочат по пътя на нормализацията: „Русия винаги я тегли на Запад. Но колкото и да се стараем, всичко е напразно.(…) „Европеизацията“ ни винаги се получава някак безнога, от молци прояждана, от „патриоти“ оплювана и с обирджии натъпкана“ (Ал. Яковлев, стр. 91). На подобен кръстопът е и „човекът от народа“ Горки, който от време на време се присеща за Европа и иска да се върне в нея, но така е одържавен, че желанието му е само спомен, невъзможен да се осъществи: „Надява се, че ще може да се върне в Европа. Че за него все още ще има Европа“. Надява се, но накрая винаги казва: „Ще има Русия“. (Дали тази Горкиевска надежда не е метафора за самата Русия, за надеждите на будната част от народонаселението ѝ?!)

Има само една зирка-прозирка (1907-1917) в по-новата ѝ история, когато Столипин се опитва да направи руснака гражданин и собственик, но освен че екстремистите революционери, тогава болшевики и анархисти, го титлуват реакционер, накрая го и убиват. Както убиват и Александър II за реформите му и отмяната на крепостничеството, а Николай II за икономическото „руско чудо“ в началото на ХХ век, та през октомври 1917 г. да възтържествува преоблечено в нова идеология предишното, познато чрез новодошлите властници, водени от Ленин, мнозина от тях от социалното дъно, явни престъпници, описани великолепно в „Дяволина“. Толкова е як феодално-болшевишкият гръбнак на Русия, че не е досчупен и досега.

Бесовският казачок

„Разстрелваха и честните хора, и доносниците, и мръсниците, и безучастните, системата беше непонятна“ (стр. 206). Тази непатентовата руска рулетка от няколко века е една и съща. Мъртвият дом на Достоевски (царскоимперският) е невинна детска градина пред местата за въздаване на справедливост в СССР. Как са се чувствали хората в тази съветска месомелачка свидетелства и съпругата на Манделщам: „Хората  които живеят при диктатура, бързо се пропиват със съзнанието за собствената си безпомощност и намират в нея утеха и оправдание за своята пасивност.(…) Всички бяхме приели споразумението: мълчехме, надявайки се, че ще убият не нас, а съседа ни. Дори не знаем кой измежду нас е убивал, а кой просто се е спасявал с мълчание“ (стр. 119, Надежда Манделщам, „Спомени“, Факел експрес 1999, превод Борис Мисирков).

Съдейки по книгата, допускам, че Шпиро познава дневниците на Гипиус, дори има и сходни конструкции на фразата, а ако е така, нямам обяснение защо е спестил един факт, няколко пъти споменавам в тях: човекоядството, продаването на човешко месо по време на революцията. Поради това, че са го правили китайците, е наричано „китайско месо“ [1].

Ето какво е управлението на лелеяния човек от народа, определено сполучливо от З. Гипиус като „надмощие на неграмотните“. Отишла си е царската аристокрация, възхожда болшевишката, но каква в същността си е била предишната можем да съдим по маниерите на укрепващата се все повече нова власт. Преди ѝ е била слуга, в покорството е прикривала злобната си мъст и жаждата за реванш. (Тази приемственост авторът е формулирал блестящо: „лагер за превъзпитание, в който миналото възпитава бъдещето“). Да, в живота и в историята има пролуки, когато получаваш и несънуваното. Подаръкът винаги идва отвън. Нима днес в управленските похвати на посткомунистическите лидери не можем да разчетем навиците на комунизма?! Дори се роди хибридът автократичен режим, маскиран като демокрация.

Убийствено всепобедна е руската инертност да се живее в лентяйска заспалост и алкохолен унес.

Тайна полиция, авторитарна власт, Сибир – всичко това е пренесено в наследство от новата власт, месианството остава непокътнато, натискът, на който е подложено населението от властта, се връща обратно, когато „народът“ чрез неговите представители я упражнява; поради неграмотност и липса на култура те дори са по-жестоки и покварени от предишните властници. Власт безконтролна, която се страхува от либерализма, защото не иска да се уповава на закона и спазването му. Затова и редът в обществото се постига с насилие: собствеността и още по-драгоценната собственост – животът ти, могат да бъдат отнети във всеки миг и от всекиго.

Не, не съм гледал на задължителните часове по марксизъм и ленинизъм през студентството като на нещо повече от необходимото, задължително зло да взема поредния изпит и да премина в по-горния курс, но и до днес помня две определения на Маркс за Русия: „тюрма на народите“ и „жандарма на Европа“. Това не се е променило в намеренията и действията ѝ дори през последните две десетилетия. Според най-новата информация в Русия вече арестуват, както по времето на СССР.

Никога не съм обичал да ходя в тази мрачна страна, в която винаги можеш да изчезнеш безследно! (Да си припомним внезапната смърт в началото на юли 1977 г. на големия ни преводач Григор Ленков. И до днес няма обяснение какво се случи с него в Москва по време на Пушкинските тържества, пък и никой не пита).

И нека ония, които обичат Русия, които имат свидни спомени от младостта – тя винаги прави красива и страната – не ми се сърдят и ми дадат право и аз със същата откровеност да изразя своите чувства и впечатления от видяно и преживяно. Пък дори и да ме нарекат русофоб. („Интересно се получава: не обичаш евреите – ти си антисемит, не обичаш негрите – ти си расист, а ако не обичаш лъжците, крадците и негодниците – ти си русофоб“, Пьотър Николаевич Врангел).

ЗорКооката

„В бяла блуза и черен сукман стоя нескопосано, както през целия си живот“, така се автопортретува Липа. С времето от прислужница тя се „издига“ в „държавата на работниците и селяните“: учи за медицинска сестра, после завършва медицина и става лекар, който превъзхожда с практичните си уменията най-известните медицински светила; нейните наблюдения над личностите, събитията и характерите и констатациите за тях са своеобразна дисекция за всеки поотделно, но и за епохата. За Горки по време на болестта: „ушите и ръцете му се подуха, станаха двойно по-големи. Учудено гледаше ръцете си; аз не знаех какво го очаква. Лекар съм, но въпреки това не вярвах, че ще умре. Той също не вярваше“.

За Зиновиев: „Там дойде и оня звяр, Зиновиев, най-главният враг. (…) Сталин беше върнал Зиновиев от заточение. (…) Беше отслабнал, грохнал, страшният петербургски  палач се беше превърнал в добродушен дядка.“

За Сталин: „Сталин е зъл, извратен, ограничен, злобен, тъп, страхливец, подъл, физически и душевно осакатен, но не е умопомрачен. Никога в нищо не е вярвал истински“. „Какъвто и кучи син да беше Ленин, все пак беше прочел няколко книги. А Сталин четеше на гръцки, латински и английски, но без полза, той беше пън и такъв си остана. „Според Ягода Сталин презира всички, които са по-глупави от него, непрекъснато им се присмива и публично ги унижава, но изключително само на тях има доверие“. „Някои се опитваха да оправдаят Сталин, че не знаел за глада, Каганович криел от него. Слагат си перде на очите, само и само да не се сблъскат с действителността. Така се движеха нещата и сега в тази огромна страна пак ставаше това, което искаше един-единствен човек – един не особено свободен, ограничен, нисък, слабохарактерен грубиян и страхливец с полусаката лява ръка, един най-обикновен алкохолик. Ако беше цар досега да са го убили“. „Никога не сме имали толкова некадърен, глупав, ограничен цар – каза Мария Фьодоровна. (…) Сталин даваше на Тимоша да разбере, че иска да се ожени за нея, Тимоша се правеше, че не разбира и примирено очаква съдбата си. (…) Мария Фьодоровна се ужаси, но после се замисли и каза, че според нея Сталин е асексуален, винаги е бил такъв и че ако до този момент не е убил Тимоша, вече няма да го направи. Тимоша не е еврейка, а сега ще започне избиването на евреите…“

Сталин е обгледан и от още очи, освен от цитираните тук: от Хърбърт Уелс, Ромен Ролан, Андре Малро, но тях оставям, ако съм заинтригувал читателя, да ги открие сам.

Поради това, че се занимава с физиологията на човека, Дяволина е такъв добър психолог – и на личността, и на социалните групи, тя умее да разсъблече действителността и да види същността. И ако през нейния поглед Горки е фалшив, то милионерът Сава Морозов няма и „следа от фалш, той беше прям човек, чиста душа, макар че също идваше от низините, каквото му беше на сърцето, това и на езика, и пред самия цар казваше открито мнението си и непрекъснато натякваше на милионерите, че са подли“. Това е образ коренно противоположен на клишето, култивирано от комунистическата идеология.

Майсторлъкът на майстора

С всяка страница от романа навлизаме в един свят – съветско-имперският, в който всичко е обратно на смятаното за нормално (да си припомним само разказите на Сергей Довлатов за тази анормалност), абсурдите, парадоксите на тази действителност водят и до парадоксални фрази-формули, на които авторът Дьорд Шпиро е майстор, хем да му свалиш шапка, хем да му завидиш: „който не пие е съмнителен“; „беше вярна в изневерите – след трийсет години му изневеряваше със същия мъж“; „въпреки усърдните старания на лекарите, след шест седмици се почувства по-добре“; „Алексей непрекъснато хвалеше Сталин в „Правда“, а на нас казваше: „Под лупа и бълхата изглежда грамадна“; „интересуваше го какво мисли Господ, в който не вярваше“; „театралите, чекистите, облечени като театрали, и чекистите, облечени като чекисти, възторжено ръкопляскаха“ (похватът потьомкинско село, компилиран от Екатерина Велика, многократно ще бъде прилаган от съветската власт за вътрешна и външна реклама); „не е добър шпионин този, който не е двоен агент“; „той беше наясно, че от Максим, който нямаше никакво образование, може да стане само чекист“; „а Мария Фьодоровна беше и си остана с благородна осанка, въпреки че стана болшевик“; „и Мария Фьодоровна унищожиха, но поне я оставиха жива“; „Той беше изиграл последната си роля при учредяването на Съюза на писателите; вече не можеше да ходи на задгранични командировки, толкова беше отслабнал. Можеха да го убият, но го оставиха да агонизира“; „Естествено, знаеха че нито един член от тази конституция няма да бъде спазван. Правеха се, сякаш имаше смисъл да се пишат закони“; „Такъв мръсник е, че сигурно ще го оставят жив“… И т.н. Това е тънка и същевременно съкрушителна ирония, в която духът на Европа, на цивилизацията е персонифициран в образа на Дяволина и оценките ѝ. Всъщност този дух е главният свидетел и оценител на ставащото през 20-те и 30-те години на ХХ век в СССР, за мен той е симбиоза между документалния образ на героинята и авторовата ценностна система.

Майстор на детайла, перфектно познаващ съветската епоха и творчеството на Горки и плеядата съвременни нему поети и прозаици политици, Шпиро е и проникновеният ѝ тълкувател. Опонентите му, сред които най-критични биха били докачливите руснаци, ще омаловажат написаното с: „това е само една версия“. Да, версия е, даже фикшън, но опираща се на прецизни и многостранни проучвания и затова толкова близко до онази действителност, която е хем конкретна, хем съдържа екстракта на руския характер и държавност за няколко века, разчетени в дълбочина, хем е и провидческа… И Русия, и СССР, подобно на Горки, ще вкусват от Европа, но засега няма да бъдат опитомени от нея. Той ту печели, ту губи битката с властта, но „победите му“ са повече във въображението му, в края на краищата действителността е друга: „Ролан е на мнение, че Горки е затворен в клетка като стара мечка с халка на носа“. Защо тъкмо върху Горки е изборът на автора, при наличието на толкова много писатели, негови съвременници: Блок, Бунин, Куприн, Бабел, Маяковски, Ходасевич, Марина Цветаева, Платонов, Булгаков, Пастернак, Ахматова, Манделщам, (повечето описани в романа)? Защото той генетически е свързан с болшевишкия манталитет по произход, мислене и действие; съучастник е в завземането и утвърждаването във властта и е съвсем закономерно да изпита последствията. Горки някак си е рожба на себе си. Неслучайно тъкмо той бе превърнат в канон през социализма, в пример на писател, верен на Революцията, произлязъл от народа, вменено му бе и създаването на социалистическия реализъм. Той е бил и най-удобен за манипулациите на властта, а според мен не е имал и необходимия характер и интелект: „У Алексей всичко беше фалшиво – и което пишеше, и каквото казваше, и както се обличаше“; „В негово лице народът чукал на вратата на руската литература“; „Във висшите кръгове много обичат да превъзнасят смотаняците от народа и ако някой от тях е по-предпазлив, играе добре ролята си и не нарушава общоприетия етикет, може десетилетия наред да живурка в наложената му роля, все едно какво се случва наоколо – световни, граждански войни или революции“. И тези цитати стигат, за да бъде изчерпан феноменът и да се види майсторството на Шпиро. Големите, истински таланти, съвременници на Горки, споменати по-горе, не могат да бъдат манипулирани: те или емигрират, или ги заточват, или ги убиват или ги оставят да живеят на тръне, в постоянен страх.

Горки, официално натрапваният ни за образец на писател, всъщност е писателят удобен за употреба, превърнат в еталон на одържавения писател. Изглежда, че в Русия закрепостяването, колективното ползвателство, одържавяването е най-висшата форма на собственост, срещу която е въстанал Столипин: „Не може да обичаш чуждото като свое и не може да наглеждаш, да подобряваш земята, намираща се във временно ползване, като своя земя“. Бих добавил: там без колхоз не могат! Не могат без феодалните практики.

По стечение на обстоятелствата и по силата на професионалните си институционални задължения Олимпия-Липа е била най-близко до Горки. Съдено ѝ е от съдбата – и автора – да сваля една след друга маските му, които са и маски, наложени от властта: „Вечерта в Большой театър Алексей се здрависа със Сталин силно приведен. Не от старост, не заради болестта, а за да бъде по-малка разликата между тях. Сталин беше много дребен, малко по-висок от мен. Чудех се как някой може да бъде хилав и невзрачен повече от Ленин. Сталин беше в бяла гимнастьорка, черни панталони и черни ботуши, подметките му бяха удебелени и стъпваше предпазливо, сякаш ходеше по яйца“. „Суетното джудже Сталин се зарадва“ (чак сега разбирам защо съветските джуджета са най-високите в света и защо джуджето и до днес е предпочитания ръст за лидер на все още най-голямата по територия страна, смятана и за родина на богатирите). „Истинският актьор умее да вижда същината в човека. Алексей беше способен шут, но не и актьор, него го интересуваше не човека, а идеологията, а от нея не може да се съди кой каква съдба го очаква“. „Подкрепяше хора и без да ги е виждал, може би защото него самия бяха провъзгласили за голям талант, а той не беше“. Такова е и самосъзнанието на писателя: „Малко се „изучих“, аз обаче и не мога да пиша така, както бих искал – не ми се удава. Може би това е, защото не ми достига „талант“ за моите задачи, лексиконът ми не е достатъчно богат и, най-сетне, имах много отстъпления от истинската ми работа по посока на „злобата на деня“. Това последното е особено вредно за нашего брата“ (Писмо до К. Федин, Неапол, 28 януари 1926 г., Максим Горки, „Писма до съветските писатели“, НК, 1966, стр. 313). „Вече не знаеше с какво ще нанесе по-голяма вреда – ако защити някого или ако не го защити“. Горки е блокиран дотам, че дори миналото за него се е модифицирало в по-лош вариант: „Това беше заточение с прислуга. Имало е нещо подобно в царско време за аристокрацията“. Привилегия, която постоянно е трябвало да изплаща. А че не е аристократ, макар с привилегии на аристократ, е било видно от духовните аристократи, негови съвременници: „Познавахме Горки отдавна, от двайсетина години, дори е идвал у нас през войната. Но никога не сме били близки, помежду ни винаги е съществувало странно отчуждение. Дори безспорният му литературен талант, силен и неравен, от който на моменти се възхищавахме, не ни сближи с него. Впрочем антуражът на Горки, постоянната тълпа от нищожни и користни ласкатели, които той търпеше около себе си, отблъскваше от него много хора. Обикновено тези ласкатели не бяха дори и партийци, а просто литературни паразити. Подобна свита никога не е била рядкост при самобитните руски писатели, постигнали шумен успех, ако при това са слабохарактерни, некултурни и наивно тщеславни“, стр. 244. „Това е човекът, който не само не е културен, но и вътрешно е неспособен за култура. А освен това има абсолютно женска душа. Може да бъде и добър, и зъл. Може да направи всичко и не отговаря за нищо. Той е някак несъзнателен“, стр. 262, З. Гипиус.

Евреи и неевреи

С Дьор Шпиро сме набори, минал съм 70-те, видял съм, чул и чел доста, но и досега не разбирам защо вината за преследването и унищожаването на евреите се хвърля единствено и главно върху Германия и Хитлер, а не и върху Сталин и СССР. Още повече, че концлагерите са болшевишко творение и милионите умъртвени от властващия са с пъти повече от хитлеристките!? „Алексей предричаше, че Сталин ще очисти всички, които се изпречат на пътя му за постигане на съюз с Хитлер; и че всички евреи, които са имали нещо общо с ленинската гвардия, ще бъдат ликвидирани и заточени. И Литвинов ще арестуват – един хитлеристки външен министър не може да преговаря с един евреин. Алексей беше на мнение, че расовата теория е добре дошла за Сталин – 90 процента от ленинската кохорта бяха евреи“, стр. 176, 177.

Толкоз! Ето как можеш с чужди ръце да вадиш горещ картоф от собственото си огнище. А погромите и убийствата на евреите са многократни и преди, и след ,,съюза“. (Нужно ли е да припомням ,,Разказ за моя гълъбарник“ на Бабел?!)

В романа еврейският въпрос е представен нееднозначно. В ленинската кохорта евреите са сред палачите, при Сталин са жертвите. И няма как да е инак, щом си в страна, в която входният билет за управлението е първо да станеш палач на другите, докато селекцията излъчи главния палач, който ги превръща в жертви; само че той не окървавява ръцете си, в политиката той е новият Мичурин, кръстосал Шива с Пилат: не се налага да си измива ръцете, защото, макар и еднорък, е многорък: Менжински, Ягода, Ежов, Берия…

20-те и 30-те години на СССР са съответни на леко отваряне на блендата към европеизация, и бавното ѝ, но стремително затваряне към сталинизация. Ето как изглеждат някои от съветските писатели, когато блендата е отворена и те гостуват в Соренто на Горки, връщайки се от Париж, Лондон. Маршак: „Не стана толкова голям поет, както някога предричаха Алексей и Шаляпин, пишеше забавни стихчета за деца – безопасно занятие – и правеше великолепни преводи“ (защо ли този кратък портрет с нещо ми напомня Валери Петров). „На Бабел не му личеше какъв блестящ ум е. Не му спираше устата, непрекъснато се лееха вицове и смешни случки. По него време пишеше сценарии, това беше добре платено. Работеше над най-главния труд в живота си – един роман. Знаеше всичо за живота и висшата върхушка, имаше приятели – офицери  от ГПУ, Ягода също го харесваше“.

Съвсем други са същите персонажи, когато мандалото пада и те остават за вечни времена пленници на СССР: „На погребението дойде братовчедът на Зиновий – Авербах, той ненавиждаше всичко, което е хубаво. Дойде и сестрата на Авербах – Ида, със съпруга си Ягода. Начело с Бабел бяха дошли и стотици бивши гости от времето на Капри и Соренто. Това, което свързваше тази компания, беше дълбоката омраза. Както казваше Алексей – изтребват се взаимно, както им падне, къде е тук еврейската солидарност? Тук бяха наркомите, чекистите, повечето членове на Политбюро и Централния комитет; а неевреи – само за фасон – Сталин, Молотов, Ворошилов“, стр. 168.

Повторимото

Случи се така, че когато Тошо Дончев ми се обади от Будапеща и ми препоръча „Дяволина“, четях дневниците на Зинаида Гипиус, спомените на Надежда Манделщам и Лидия Гинзбург. Боже, колко съвпадения, доказващи вдълбоченото проучване и познаване на епохата и персонажа от Шпиро.

„Комунизмът е диктатура на дребнавите отмъстители, на бездарниците, повтаряше Алексей. Отвсякъде се стичаха злобни глупаци и унищожаваха всички, които бяха по-ценни от тях, това те наричаха революция“. Това съкрушително обобщение в романа,  приписвано на Горки, е от 1917 г.

Зинаида Гипиус, 1917 г.: „А болшевиките, всички, без нито едно изключение, се разделят на: 1) тъпи фанатици; 2) глупаци по природа; 3) мръсници и германски агенти“(„Петербургски дневници, 1914 – 1919“, „Прозорец“, 2017, превод Ася Григорова).

Освен родоначалника Ленин („най-яркият представител на теорията и практиката на държавния тероризъм на ХХ век“, Ал. Яковлев, „Здрач“, стр. 39), в романа са представени почти всички сенки на Вожда: Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, Луначарски, Молотов, Ворошилов, Каганович, Орджоникидзе, които той разиграва един по един като мечкадарин мечката си. Но ето и един сборен портрет: „Понякога идваха Сталин с Молотов или Каганович, пристигаха пияни вечер или през нощта и продължаваха да пият, бистреха политиката, приказваха глупости.(…) Сталин, когото жените изобщо не го интересуваха, се загледа в Тимоша, но нищо не се случи“, стр. 173.

Случва се неизменно само едно и също – убийствата: „В повечето случаи можем да отгатнем от кого ще стане убиец и от кого – жертва. Мария Фьодоровна се съгласи с мен, че поне в 85 процента това може да се предскаже. Останалите 15 са резултат на случайност или на съдбата, тоест дело господне“, стр. 205.

Може би това е най-кратката и точна равносметка на вътрешната чистка от властването на болшевиките в СССР и придадените им във владение страни от Източна Европа след 1944-1945 г. Жертвите са неизчислими, все едно руснаци, немци, евреи, унгарци, българи, татари и какво ли не още народности в съветската империя и подарените им васали…

Сталинският геноцид, по-страшен по размер и количество от Хитлеровия, не е осъден заслужено, подобаващо, поне равнозначно. Може би това е бонусът, който победилите съюзници дават на съюзника, свършил им черната работа в борбата срещу нацизма: Западът се откупи с долари, СССР с още по-скъпата валута: човешката кръв! На СССР бе оставен героизма! (Вероятно СССР/Русия затова се смята се за единствен победител и класифицира като фашизъм всяка своя опозиция и до днес).

Наистина, не е луд който изяжда зелника, а който му го дава. И заради това историята се повтаря, с нови персонажи и стари вражди. Това е скептичният извод от този роман.

Безизходният изход

Не само Унгария и България, почти всички страни в Европа, в различно време и по различен начин са си патили от Русия/СССР. Тя е като боата: иска да глътне целия свят и да го смели, сигурността ѝ идва само от нарастване на обема на поробените все нови и нови територии и народи. Докато западният свят се развива във вертикала: технологически, иновативно и икономически; руският върви по хоризонтала.

Макар че видяното, чуто и помислено от Олимпия-Липа-Дяволина за руско-съветския свят е резултат на критическото съзнание за всичко, което е извън нормата и разума, в него е и залогът за действие. В името на онзи ден, когато и Горки, и Русия ще стигнат до Европа и ще останат в нея. Според мен това е единственият спасителен ход на Русия за Русия! Така поне сочи логиката. Макар че Русия, ах, Русия:

У ней особенная стать –
В Россию можно только верить…

Фьодор Тютчев

(Ако хаосът и безправието са ти ,,околна среда“ от векове, какво друго ти остава, освен да вярваш?!)

От прочитането му та до днес с нарастваща сила ме поразява едно „мнение“ на Аденауер, за мен равнозначно на пророчество: „Според моето мнение, дами и господа, Съветска Русия трябва да се справи с три задачи:

  1. Надпревара във въоръжаването със Запада.
  2. Повишаване жизнения стандарт на своето население.
  3. Постигане на сигурност спрямо червен Китай.

Според моето мнение, което публично изразих още през 1952 г., Съветска Русия не е в състояние да изпълни едновременно тези три задачи. Ще дойде моментът, когато Съветска Русия, за да може да повиши жизнения стандарт на своето население и едновременно с това да се защити от Китай, ще трябва да се погрижи и ще се погрижи да освободи тила си спрямо Европа. Това означава, че тогава тя ще трябва да бъде готова да се захване с европейските въпроси в духа и в смисъла, който можем да изискваме от нея според човешките и Божиите закони. (…) И погледнато във времето – колко дълго ще продължи това, никой не може да каже – Съветска Русия ще бъде изправена пред избора или да се подчини на Китай, или да свали ръцете си от Европа. Това трябва да бъде решението и, според моето мнение, това ще бъде решението“, реч пред ХIV партиен конгрес на ХДС, произнесена в Бон на 23 март 1966 г., „Конрад Аденауер, речи, интервюта, размисли“, София 2005 г.

А ето още едно, което потвърждава правотата на Аденауер, толкова повече, че е от човек на днешна Русия: „Докато ние изнудвахме околните с ракети и „зелени човечета“, Китай формира „специални сили“ на технологичните постижения в света: Baidu, Tencent, Alibaba и iFLYTEK. Тези кампании трябва да станат „шампиони“ в производството на изкуствен интелект, в „интелигентно“ управление на градовете и да дадат тласък на икономическия растеж. Както Ерик Шмид, неотдавнашен шеф на Google, каза: „До 2020 г. китайците ще настигнат Запада; до 2025 г. те ще бъдат по-добри от нас; до 2030 г. те ще доминират в света“.

Навлизаме в нов етап от развитието на този свят. В света, който напускаме, оплаквайки се от неравенство и унижение, доминира Америка. Все още си спомняме с носталгия времето на нейния хегемонизъм с бели ръкавици. В новия свят няма да има  англосаксонска учтивост и толерантност. Ще има жестокост, която досега не сме изпитвали. Ще има пренебрежение и удари по руската гордост и арогантност. Все още предстои да видим как Китай ще наложи своето лидерство над Русия. (…) Може, разбира се, да изнудваш света, заплашвайки с играта „руска рулетка“. Но какво ще се промени, ако няма място за нас в хода на бъдещия световен прогрес? Остава да видим: как Русия ще живее с пречупен гръбнак и кога ще намерим нов стълб за нашата държавност…“, Лидия Шевцова, „Унижението на държавите или защо вече никой не се притеснява от играта „руска рулетка“, 29.01.2019, „Фактор“.

За мен твърдението на Русия, че има свой път на развитие е преди всичко оправдание за пренебрегнатите Божии закони, колкото и да се самоизживява като третия Рим и лидер на православието. Ако е вярно, а аз смятам, че е вярно, казаното от Аденауер: „В историята има вечни закони. Един от най-важните закони е, че правото си остава право. В историята след престъпването на правото следва наказание. Кога ще последва наказанието, кога ще се проявят вредните последствия от престъпването на правото не се знае предварително“, стр. 24.

Санкционирайки Русия, за да я превъзпита, Западът трябва да се опитва и да я интегрира. От опит знам, че дори и в най-големия враг дреме приятел. Още повече сега, когато човечеството е планетарно свързано и взаимозависимо. И това е наложително не заради властващите, а заради потърпевшите. Надяващите се са милиони потърпевши, и преди и сега, че ще им бъде подадена спасителната ръка, че най-после жестокостите на ония, които търсят велики стълкновения (едно от тях наречено Октомврийска революция), ще спрат и ще бъде въздадена справедливост: „Кои са „те“? Бялата армия ли? Или съюзниците – англичаните и французите? Защо е всичко това? Прелитат да погледат с наслада как умираме ли? Че нали от такава височина не се вижда нищо!“, стр 264, З. Гипиус. Може този, а и моят, хуманитарният порив (и повик) да мине за наивност, но ако сме християни, това е наш дълг, трябва да опитваме пак и пак, колкото и по-безнадеждно да ни се струва: „Всяка минута, в която не се стремим да приближим поне с половин милиметър освобождението на останалите в ямата, е наш личен провал… Все едно колко сили има всеки един от нас. Колкото и да са те, той е длъжен да ги отдаде за делото на загиващите“, З. Гипиус, стр. 246.

Не, не можем да се спасим ако не спасим и другите.

Само тогава няма да има нужда от български националисти, които обичат Русия повече от България, от използването на славянския произход, както и на православието като политическо средство за владичество (според З. Гипиус руският народ никога не е бил православен). Още по-малко ще има нужда от безгръбначни български държавници.

Ще се самоцитирам: една книга е не само това, което е написано в нея, но и мислите, които поражда в нас. Този романа, който е така дълбоко потопен в миналото, се оказва неочаквано съвременен.

Специално внимание заслужава преводът на Красимира Гаджокова с прецизния ѝ, артистичен език, многопластов и съответен на персонажите, ситуациите и фактурата на сюжета, припомнящ ни една уж отминала епоха, която всъщност всеки ден подсеща за себе си.

P.S. Миналото предопределя сегашното. А бъдещето?
И него… Според мен.
Развитието пълзи стъпчица по стъпчица…

25 януари – 11 февруари 2019

Марин Георгиев е роден през 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Братя Кирил и Методий“. Член на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и Съюза на българските преводачи. През 1994 г. напуска Съюза на българските писатели и създава Сдружение на българските писатели, а през 1996 г. създава „Форум Българо-унгарска взаимност – 2014“ със седалища в Будапеща и София. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония. Принос в документалистиката е романът му разследване „Третият разстрел“. През май 2001 г. Марин Георгиев получава високото държавно отличие на Унгарската република за изключителни заслуги в популяризирането и представянето на унгарската култура – „Про Култура Хунгарика“, връчено му лично от министъра на културата на Република Унгария.[4] За същото през 2016 г. става носител на ордена на президента на Унгария. Автор е на книги с поезия, проза, публицистика, поезия за деца: „От първо лице“ (1986), „Когато главнята стане дърво“ (1987), „Показания“ (1990), „Записки на слугата“ (1991), „Третият разстрел“ (1993), „Крах на митологията“ (1994), „Числа от букви“ (1994), „Здравей, разбойнико“ (1995), „Отворена книга“ (2011), „Доживяване“ (2011), „Ни Бог, ни Дявол. Избрано“ (Будапеща, 2015) и др. През тази година в издателството на Съюза на унгарските писатели предстои излизане на том с избрана проза на Марин Георгиев. 

[1] „А знаете ли какво означава „китайско месо“? Ето какво е: знае се, че Чрезвичайката дава труповете на разстреляните на хищниците в Зоологическата градина. И тук, и в Москва. А разстрелите се вършат от китайци. И тук, и в Москва. Но при убийствата, както и при откарването на труповете до Зоопарка китайците мародерстват. Не предават всички трупове, а укриват по-младите и ги продават вместо телешко месо. И тук, и в Москва. Тук – на Сенния пазар. Доктор N (спестявам името) си купил месо с кокал – познал, че е човешки. Занесъл го в ЧК. А там настойчиво го  посъветвали да не протестира, за да не попадне и той в Сенния“, стр. 305, „Петербургски дневници“, изд. ,,Прозорец“, 2017 г.