0
608

Минута мълчание

Agota Kristof

Не мога да попадна в плен на тъгата, защото едно нещо ми носи утеха от друго.[1]

Отличени с множество награди и преведени на близо трийсет езика, произведенията на Агота Кристоф наистина могат да се нарекат образци на литературно творчество, разрушаващо общоприетите норми и оставило свой собствен и оригинален отпечатък в епоха, която Жан Бодрияр определя като епоха на „матричната, копирната култура”[2]. Международното признание и успехите на творбите й показват по безспорен начин, че  бъдещето на литературното творчество не е в опасност дотогава, докато продължават да се появяват текстове, които засягат общочовешки проблеми и успяват да привлекат вниманието и интереса на читателите от всички краища на света. Универсалното измерение на произведенията й се дължи на уникалния начин, по който засяга общочовешките теми и по който съумява да достигне до широк кръг читатели, докосвайки особено силно онези, познали от личен опит живота извън родината, далеч от корените си. В рамките на френскоезичната литература подобно творчество поставя три основни въпроса. Като начало възниква въпросът за мястото му в огромното поле от различни френскоезични литератури – въпрос, логично породен от майчиния език и произхода на авторката. След това няма как да не потърсим връзката и сходството му с литературното творчество на други писатели, също носещо отпечатъка на живота в изгнание. И накрая не можем да не се запитаме как се вписва в контекста на т.нар. „феминистка” литература с всичките рискове, произтичащи от така зададената насока на търсенията ни.

Швейцарска, унгарска или творяща на френски писателка…?

На 27 юли 2011 г., на 75-годишна възраст Агота Кристоф напуска завинаги този свят. През целия си живот като творец тя предпочита да е встрани от литературните среди,  тихо отдавайки се на писането в малкия си апартамент в Нюшател. 2011 е тъжна година за почитателите й, но също така и година, в която получава най-високо признание в родната си Унгария, чрез връченото й най-престижно държавно отличие за постижения в областта на изкуството и науката – наградата Кошут за 2011 г. При това положение трябва ли да я възприемаме като унгарска авторка, при все че всичките й произведения с изключение на няколко поеми от младежките й години, са написани на френски език? Нима по-определящ за творческата идентичност на даден писател е неговият произход, а не езикът, на който пише? Несъмнено тук случаят е доста сложен, тъй като художественият свят на Агота Кристоф въплъщава до такава степен специфичната реалност в родината й, че незапознатият с подробностите от биографията на авторката читател спокойно би могъл да реши, че книгата, която чете, е преведена на френски творба на унгарска писателка (подобно е усещането когато четем романите на Андрей Макин[3]).

reny 1

Когато през 2008 г. Агота Кристоф е удостоена с Австрийската държавна награда за европейска литература, швейцарската преса отразява събитието, подчертавайки, че отличието е присъдено на „писателката от Нюшател с унгарски произход”[4], докато по думите на австрийския министър на културата г-жа Клаудия Шмид, цитирани от медиите, наградата се връчва на „един от най-значимите литературни творци на нашето съвремие”. Високото държавно отличие, чиито лауреати са такива знаменити автори като Вацлав Хавел, Йожен Йонеско, Симон дьо Бовоар, Фридрих Дюренмат, Криста Волф, Умберто Еко и Джулиан Барнс например, й отрежда заслужено място сред европейските творци на писаното слово, всепризнати като основни свидетели на болките и страданията, преживени от хората на Стария континент, самият той понесъл дълбоки рани от разрушителния сблъсък между две тоталитарни системи.

Независимо дали е определяна като унгарска или пък европейска авторка, тя е преди всичко писателка, която твори на френски език. С получаването на наградата Златна лента на Франкофонията за романа й Доказателството през 1989 г., Агота Кристоф, авторката, чиято родина не е френскоговоряща страна[5], и която по някаква случайност се е установила в такава държава[6], официално е призната за част от голямото семейство на френскоезичните писатели! Като една от най-значимите фигури във френскоезичната литература на XX в., Кристоф неуморно е определяна от френската преса като пишеща на френски унгарска авторка[7], докато швейцарската преса я представя по-скоро като писателка от унгарски произход, която живее и твори в Нюшател (не може да се отрече, че в творбите й липсва особена връзка с Швейцария).

Пътят на много хора, идващи от Централна и Източна Европа, е минал през Швейцария. Някои от тях решават да останат и да се установят за постоянно в страната, избирайки живота на емигранти. При все това те често споделят, че на моменти ги обзема тягост и в крайна сметка не успяват да се почувстват като у дома си в новата си родина: „Кажете ми, моля, какво да направя, за да обикна Швейцария?, обърна се към мен с нескрита вина в гласа си една дама, наша сънародничка”[8]. Истината всъщност е, че не са малко онези, които възприемат Швейцария като противоположния, „огледален образ на рая”[9] като в същото време са неудържимо привлечени от тази страна. За руския революционер Нечаев, поставил си за цел да разтърси из основи обществото, бурно пропагандирайки идеите си за бунт и анархия, спокойствието в Швейцария може да доведе единствено до дълбоко отчаяние: Тук се отегчаваме до смърт. Мястото, където живея, се счита за едно от най-красивите кътчета на света и наистина тук са събрани всичките така наречени „природни красоти”. Мисля, че за поета и за художника тази страна е истинска благодат. За мен обаче е мъчение: колко пъти само съм се насилвал да се любувам на залеза или изгрева на слънцето, но напразно. Всичко това ми се струва глупаво и лишено от смисъл. [10]

Със сигурност подобно твърдение би предизвикало възражение от страна на Бакунин, който две години по-късно основава Анархисткия интернационал именно в Швейцария, в малкото градче Сент Имие, намиращо се в кантон Юра. Как изгнаникът да заобича Швейцария? Може ли тя да се превърне наистина в негова втора родина? В разказа си „Пустинята” Агота Кристоф описва присъщото за швейцарците приветливо и внимателно отношение към околните, като заедно с това споделя необяснимото и парадоксално чувство, което сякаш я стяга за гърлото и поражда у нея желанието да признае на любезния кондуктор, който всяка сутрин я заговаря в автобуса онова, което я измъчва:  Как да му обясня без да го засегна и с малкото думи, които знам на френски, че за нас, напусналите по принуда родината си, неговата прекрасна страна е просто една пустиня, която трябва да прекосим, за да постигнем в края на изпитанието си това, което някои наричат „интеграция” или „асимилация”[11].

Цялото творчество на Агота Кристоф е белязано от носталгията по родната страна и в него неизменно присъства въпросът дали решението да я напусне е било правилно – решение, което всъщност е било лишено от алтернатива: Какъв ли щеше да е животът ми ако не бях напуснала родината си? Навярно щеше да е по-тежък и беден, но пък нямаше да е така самотен и изпълнен със страдание. Може би щеше да е по-щастлив.[12] Нейният сънародник, писателят и издател Адам Биро, я описва като човек, силно подвластен на депресивни настроения: Щеше да се чувства потисната дори и ако живееше в Унгария или пък на Канарските острови. Конкретното място в случая е без значение.[13]

Размишлявайки върху мястото на чужденеца във френското общество, върху дълбокото срастване с новата среда и претопяването в новата култура, Нанси Хюстън достига до следното интересно наблюдение: Чужденците могат да получат френско гражданство, да бъдат „натурализирани”, какъвто термин се използва и при препарирането на животни, могат да получат френски дипломи, френски отличия, дори да запишат името си навеки във френската история… Те обаче никога няма да бъдат французи, защото никой не може да им даде френско детство.[14]

Всъщност точно заради детството си в Унгария, превърнало се в неделима част от едно митологизирано „вчера”, Кристоф така и не успява да приеме напълно Швейцария в сърцето си. Когато й гостувах на 26 август 2006 г. тя ми каза нещо, което бе точно в духа на разсъжденията на Хюстън:„Децата ми са швейцарци. Моята родина обаче си остава Унгария.” В същото време обаче, както отбелязва Изабел Мартен, Агота истински обича Нюшател, града, в който живее: „Писателката от Нюшател не крие колко силно е привързана към града си и към улицата си, тази „малка и далеч не тиха и спокойна уличка, с всичките й проститутки, наркомани и пияници”, улица, която тя обича именно заради отсъствието на спокойствие. Обича я и заради намиращия се на нея магазин „Мигро”[15] – безусловно потвърждение, че Агота се е превърнала в истинска швейцарка!”[16]

Несъмнено Трилогията на близнаците принадлежи към наследството на европейската френскоезична литература. Каква е истинската културна принадлежност на творбата обаче? Изразът „литературна франкофония” се появява през 1973 г. в есе, носещо парадоксалното само по себе си заглавие Пишещите на френски писатели и Франция.[17] По-късно той е използван от Мишел Бениамино като основа на теорията му, изложена в богатия откъм идеи и разсъждения труд Литературната франкофония.[18] Образно казано, постигането на съзвучие между различните литератури на френски език, съществуващи в рамките на едно доста широкообхватно понятие каквото е франкофонията, предполага заобикалянето на дискриминационен по своята същност принцип, според който френскоезичните по рождение писатели са по-големи франкофони от онези, избрали да пишат на френски, без той да е майчиният им език. Трябва да се отбележи обаче, че при многообразието от френскоезични литератури няма как социалните функции на езика, както и мястото и значението на тези литератури в национален и световен мащаб да бъдат еднакви. Между впрочем „франкофония” далеч не е само понятие от чисто културно естество. То притежава също така политическо и икономическо измерение.[19] Всичко това прави израза неподходящ и неточен. Примерът с литературите, създадени на френски език, в страните от Централна и Източна Европа е показателен колко е трудно те да бъдат определени като „франкофонски литератури” и сложени под един знаменател с френскоезичните литератури на Белгия, Швейцария или Квебек например. Трудността идва на първо място от обстоятелството, че реално не може да се говори за съществуване на франкофонски литератури в Централна и Източна Европа, а за пишещи на френски автори, които произхождат от тези държави. Сред тях са имена като Юлия Кръстева, Андрей Макин, Агота Кристоф, Милан Кундера, Панаит Истрати, Емил-Мишел Чоран и много други. Освен това трябва да добавим, че тези писатели не живеят и не творят в родината си. Повечето са напуснали страната си по политически причини и в началото връзката им с френския език, изучаван у дома или в някое от елитните учебни заведения в родината им, е преди всичко емоционална, като впоследствие той се превръща в основен изразител на една култура.

В крайна сметка, дистанцията между писателката, намерила в Нюшател своя втори роден дом, и френския език никога не се стопява напълно: желан като изразно средство, той е своенравен и труден за овладяване. За нея решението да пише и твори на френски никога не е било равносилно на това да скъса напълно с майчиния си език. Внезапно  и окончателно прекъснатата връзка с родния език би могла да се оприличи на убийство на собствената майка, ако използваме сравнението, дадено от Юлия Кръстева: „В отказа от родния език има елемент на майцеубийство.”[20] В една много хубава статия, озаглавена „България, страдание мое”, известният специалист по семиотика, коментира връзката си с българския, нейния роден език и с френския – езика, който приема за свой впоследствие: „Не съм изгубила майчиния си език. Той все по-трудно се завръща в паметта ми, признавам, посещава ме най-вече насън”.[21]

Без значение дали си блъскам главата над някой изкуствено създаден код или пък, смазана от умора, се оказвам безпомощна пред моите събиращи се и умножаващи се числа, на помощ ми идва не френският, а българският, за да ми покаже, че не съм изгубила основата.[22]

Примерът с Чоран, принуден буквално „да се бори” с френския, е също толкова показателен: Колко изпити кафета, колко изпушени цигари и прелистени речници са необходими, за да се напише що-горе правилно звучащо изречение на този недостижим, прекалено аристократичен и изтънчен за вкуса ми език![23]

Могат ли писателите, решили да творят на език, различен от „майчиния” да бъдат наречени „крадци на език”, според сполучливото определение на поета от Мадагаскар Жак Рабемананджара, добило публичност през 1959 г.?[24]

Френският така и не получава идеализиран образ в съзнанието и представите на Агота Кристоф, както това се случва при много други автори, за които той е личен и мотивиран избор, но пък в неговите рамки тя съумява да си създаде свой собствен френски, превърнал се в език на изгнаническата й съдба. Нашата авторка насочва търсенията си към онази съкровена образност, характерна за гения на френския език, придаваща му достойнства, с които никой друг език не е състояние да се похвали, а именно неговото богатство, изтънченост  и прословутата му „яснота”.[25] По този повод още Волтер пише следното във философския си речник, в статията озаглавена „Език”: „Поради това, че дълго време свободното и благоденстващо общество е познато единствено във Франция, то езикът му се е сдобил с изтънчена изразност и неподправен финес, които не се срещат никъде другаде по света”. „Геният на френския език” е сред най-ярките примери за клиширан израз, подхранващ общоприетата представа за универсалността на френския език, който обаче в наши дни все по-рядко се приема безрезервно.

Тази представа за него предопределя стремежа на френския език да се превърне в официален език на дипломацията и на светското общество в Европа. През XVIII в., когато език и нация са едно цяло, френският е достояние на всички французи. В съвременната ни действителност обаче френският е разпространен навсякъде по света. Ако приемем, че френският от миналото е носил „гения” в себе си, то възниква въпросът дали френският от бъдещето ще притежава свой собствен, различен гений? Дали това няма да бъде геният на плурализма?

Безспорен факт е, че писателите емигранти са допринесли в значителна степен за жизнеността на френския език, и точно в този дух би трябвало да е прочитът на творчеството на Агота Кристоф. В тази връзка е важно да обърнем специално внимание на това, че близнаците отказват да се възползват от една от основните функции на езика, а именно да дава израз на чувствата. Грубият им, суров и умишлено недодялан изказ създава у читателя съвсем различна представа за френския език. Нужно е също да подчертаем факта, че френският – езикът, на който е написан романът Голямата тетрадка, не е рòден за нито един от героите. Мари Доле[26] поставя акцент именно върху това: „Френският език е използван като инструмент, чисто и просто като посредник в общуването, лишен от всякаква по-дълбока връзка с литературата, историята, културата.” От друга гледна точка Агота Кристоф обогатява френскоезичната литература с необичайната стилистика на творбите си, изразяваща се в ограничаване на набора от думи и отхвърляне на идеята за „изящния изказ”. Като автор, формирал се в условията на чужда спрямо френската литературна традиция, произведенията й се отличават със смесването на различни езици и култури, които успешно взаимодействат и се допълват помежду си.

Силата на въздействие на Голямата тетрадка идва от пълното припокриване между насилието, упражнено върху езика и описаното в романа насилие, при което се създава усещането, че бунтът срещу съществуващите литературни норми естествено прелива в бунт срещу нравствените закони.[27]

Стилът на писане на Агота Кристоф може да се определи като стил на разрушението. Трилогията й буди асоциация с палимпсест, чиито отделни пластове са реалността (водещ принцип при създаването на  Голямата тетрадка), съмнението (осакатените човешки съдби са в центъра на романа Доказателството) и лъжата (основен градивен елемент в повествованието на Третата лъжа). Така сякаш всеки следващ роман от трилогията се ражда с идеята да заличи предходния, в напразен опит да бъде намерен лек за душевните рани. Като непрекъснато кара читателя да се съмнява и да тъне в догадки, пренасяйки го чрез творбите си в една многолика, многопластова и объркваща реалност, Агота Кристоф се вписва  напълно в постмодерната традиция.

Изгнаничеството, претворено в художествено слово

Стилът на творбите й надскача обикновената последователност на градивност и разрушителен порив, превръщайки ги най-вече в разказ за нещо реално преживяно. Подобен е стилът и на много други писатели, живели в изгнание извън родината си, както отбелязва Едуард Саид:  […] това означава, че творци като Конрад, Набоков, Джойс и Ишигуро боравят със словото по начин, по който карат читателя да осъзнае, че езикът служи не само за да говори за него самия, а за да говори за преживяната реалност.[28]

Изгнаничеството е изживявано като накърнено достойнство, като дълбока човешка самота, завладяваща живота на озовалия се в света на непринадлежността. Изборът да се пише на „вражеския” език се превръща в своеобразна форма на съпротива срещу унищожаването на произтичащата от произхода „същност”: „изгнанието не бива да се използва като инструмент в услуга на хуманистичните понятия”[29] ; „възприемането на изгнаничеството […] като нещо, което обогатява човечеството, означава омаловажаване на  незарастващите рани и на загубите на пострадалите от него […]”.[30] Някои от тях виждат изход от страданията си в единствено в самоубийството („Влакът е добра идея.”[31]) или в писането, което им дава възможност да излеят самоубийствените си мисли, но вместо да ги освободи от болката, ги кара да я преживяват отново и по-скоро засилва страданията им.

Съществува странно сходство между творчеството на Аглая Ветерани (родена през 1962 г.) и това на Агота Кристоф. На 5-годишна възраст Аглая Ветерани пристига в Швейцария с родителите си – циркови артисти, бягащи от режима на Чаушеску в Румъния. Тя пише книгите си на немски – език, който едва познава от училище, като стилът й се отличава с минимализъм и често прибягване до черен хумор.  Романът й Warum das Kind in der Polenta kocht[32] е автобиографичен разказ, в който детето, разказващо от първо лице, описва как постепенно губи детската си невинност заради жестокия си и перверзен във влечението му към кръвосмешение баща, който обича неговата полусестра „така, както се обича жена”, и с това я довежда до лудост. Чрез написаното в книгата си, авторката се опитва да се освободи от примката на страховете си,  изповядва самотата си от времето, когато е живяла в пансион и разкрива лъжите, съпътстващи живота на емигранта:  В случай, че някой ме попита как се казвам, трябва да отговоря: попитайте майка ми. Ако ни разкрият кои сме, ще ни заловят и ще ни изхвърлят от страната, родителите ми и леля ми ще бъдат убити, сестра ми и аз ще умрем от глад и всички ще ни се подиграват.[33]

Кратките изречения, описващи света на възрастните през погледа на дете, без да го съдят и оценяват, напомнят за близнаците. Напълно загубила корените си, познала изгнанието и в екзистенциалния му смисъл, Аглая Ветерани слага край на живота си в Цюрих, на 3 февруари 2002 г., оставяйки след себе си признанието: „Не знам какво е да имаш майчин език”. [34]

Противно на логиката, други твърдят, че романите на Агота Кристоф са ги отказали от мисълта за самоубийство. Мари-Терез Латион набляга на този факт: „Нима са много творбите, които притежават тази сила?”[35] Отстрани, в полето на ръкописа на Третата лъжа, Агота споменава за получено от нея писмо: „Чудна работа. Един 23-годишен младеж смята да се самоубие, прочита книгите ми и се отказва от намерението си. И това при положение, че книгите, за които иде реч, не са никак оптимистични, не вдъхват каквото и да било желание за живот и са определяни като мрачни и изпълнени с отчаяние. /Спасих нечий живот./ Това вече е нещо.”

Това ни напомня, че Ерик-Емаюел Шмит също говори за подобно преживяване, споделяйки, че музиката на Моцарт го е спасила от самоубийство.[36] Макар тези случаи да са по-скоро изключение, те ни карат да си зададем въпроса: на какво още е способна литературата? В съчинението си Неудобството в културата (1929 г.) Фройд дава израз на песимизма си, заклеймявайки омразата и самоунищожението, разграждащи отвътре Старата Европа. В него Фройд излага хипотезата си, че „следите от душевно преживяното остават завинаги.”[37] В този ред на мисли не можем да не се запитаме способна ли е литературата да повлияе и промени човешкия живот?

А дали литературата не е заплашена от гибел? –  е въпросът, зададен от Цветан Тодоров.[38] Притеснението му е продиктувано най-вече от изначалното схващане, че основната роля на литературата е да дава знания за света, човека и обществото. Според него обаче, изучаването на литературата в училище „не подтиква към размисъл относно човешката участ, отделния човек и обществото, любовта и омразата, радостта и отчаянието, а съсредоточава вниманието върху понятия от традиционната и съвременна литературна критика. В училище не научаваме за какво ни говорят творбите, а какво говорят критиците.”[39]

В тази връзка Антоан Компаньон споделя тревогата си от това, че литературата заема все по-малко място в живота на съвременното общество.[40] Мнението му по въпроса до голяма степен се доближава до това на Тодоров: „Изначалният замисъл на литературата, съчетала усилието на мисълта и боравенето с писаното слово, е да доведе до познание на човека и на света.”[41] В първата си лекция като преподавател в Колеж дьо Франс Антоан Компаньон припомня трите основни мисии на литературата, съпровождали нейното съществуване от древността до наши дни: нейното духовно въздействие, способността й да лекува и ролята й на езиков коректив, поддържащ жив будния ум.

Още от древността литературата преследва две цели – да наставлява и да забавлява. В епохата на Просвещението и Романтизма литературата проповядва и налага в общественото съзнание ценности като справедливост, търпимост и свобода. Що се отнася до лечебната й функция, тя се явява едновременно симптом и решение за болестите на цивилизацията. Идеята за литературата като форма на противостоене на властта търпи дълбока промяна в посткомунистическите общества, където след демократичните промени, на политически ангажираното литературно творчество се  гледа по съвсем различен начин. Преди падането на Берлинската стена хората ,живеещи в социалистическите страни, четат много повече – за тях литературата е противоотрова, избавление и проява на храброст.

Литературата не е успяла да възпре нечовешкото, но много пъти е действала като мощно лекарство в моменти на всеобщо умопомрачение: по време на отстъплението пред войските на противника, начетеният офицер есесовец Максимилиан Ауе, герой от романа на Джонатан Лител Доброжелателните, чете Възпитание на чувствата на Флобер[42], откривайки в книгата единствената възможност да съхрани и малкото останала човещина на фона на целия ужас наоколо.

За Агота Кристоф писането е най-трудното нещо на света, но успехът й като автор опровергава обезсърчаващите твърдения за отслабващото значение на литературата в съвременното общество.

Феминистко творчество?

На въпрос по повод едно проучване по темата Агота Кристоф категорично заявява: „Нямам какво да кажа относно феминистката литература, намирам самото понятие за глупаво и дискриминиращо.”[43] Независимо от това, от гледна точка на тематиката, не можем да не си дадем сметка, че Трилогия на близнаците съдържа цяла поредица от женски образи, повечето от които на обикновени, неуки жени, което поражда въпроси относно тяхното положение и мястото им в обществото (Агота Кристоф също е лишена от възможността да получи образование по вина на първия си съпруг). В „Пустинята” тя описва сивото си ежедневие на отрудена жена от работническата класа, в чийто образ могат да се разпознаят хиляди други жени:

Ставам в пет и половина сутринта. Храня и обличам невръстното си дете, обличам се и аз и излизам от вкъщи, за да хвана автобуса в шест и трийсет, който ме откарва във фабриката. Оставям детето в яслите и влизам в завода. Излизам оттам в пет часа вечерта. Вземам малкото си момиче от яслата, пак хващам автобуса и се прибирам вкъщи. Пазарувам в селското магазинче, паля печката (в апартамента няма централно отопление), приготвям вечерята, слагам детето да спи, мия чиниите, отделям малко време на писането, след което и аз си лягам да спя.[44]

Подобно строго разделение на социалните роли, при което мъжът се занимава с образованието си, а жената работи, за да осигури прехраната на семейството, логично поражда разсъждения относно смисъла, който придобива тихата съпротива на жените, изразена посредством  писането. Агота Кристоф пише тайно през нощта, скришом от семейството си. В изследванията си редица социолози (сред които Делфин Нодие) разкриват как, поставена в този контекст, литературата се превръща в средство за символично превземане на властта.

Ако се придържаме към стереотипите би трябвало да определим творчеството на Агота Кристоф като анти-феминистко поради отсъствието на сантименталност в него. Написването на книга обаче е социален акт: целта на авторката е да каже истината със средствата на художествения разказ и погледнато от този ъгъл, създаването на творбите й е проява на социална ангажираност. Агота Кристоф се обвързва с тази форма на ангажираност не само чрез прокрадващото се на втори план признание („Най-лошото нещо в живота ми са моите съпрузи.”[45]), но и чрез образите на някои от героините си, които се опълчват срещу властта на мъжете, като прибягват до убийство. Такъв е образът на съпругата от пиесата „Ключът от асансьора”, която след като й е отнето всичко, отказва да се лиши от гласа си и от правото да изрича мислите си. Подобен е образът и на съпругата от новелата „Брадвата”, която възкликва: „Навярно дори си мислите, че съм го бутнала, а после спокойно съм си заспала, най-после сама на широката ни спалня, без да съм принудена да слушам хъркането му и да понасям миризмата му!”[46]. И накрая да споменем съпругата от новелата „Поканата”[47], чийто така да се каже „златен мъж” й предлага да поканят гости и да отпразнуват рождения й ден вкъщи, но в крайна сметка се оказва, че тя сама трябва да свърши цялата работа около празника. Тези зависими от съпрузите си жени-домакини намират сили да се опълчат и да заявят, макар и под доста крайна форма, съществуването си като субекти, като личности. Те отказват да бъдат третирани като робини и неодушевени предмети.

Темата за връзката майка-дъщеря е представена в Голямата тетрадка чрез образите на две безчувствени майки: Баба и майката на Заешка устна. Образите на Ясмин и на майката на близнаците се явяват като антипод на тези две „анти-майки”, но и при тях насилието присъства в пълна степен. Насилието – не е ли то последното оръжие в ръцете на малтретираните жени?

Би било пресилено да твърдим, че Агота Кристоф е феминистка, но няма как да се отрече, че в творбите си тя повдига редица въпроси, засягащи положението на жените и  постоянно заявява непримиримостта си най-вече към дискриминационното отношение на някои мъже към съпругите им…

 Минута мълчание…

Минута мълчание: това поискала началната учителката от учениците при вестта за смъртта на Сталин, след което ги накарала да напишат съчинение на тема „Смъртта на Сталин”. Петдесет години по-късно, в типичния си стил, Агота Кристоф поднася този текст на читателите си под формата на разказ-изповед, който започва със смъртта на Сталин и завършва с тази на Томас Бернхард – две съвършено противоположни, но емблематични за авторката личности. Първият е отговорен не само за смъртта на хиляди хора, но и за културното опустошение и заличаването на националната идентичност в окупираните от него страни. Вторият е като „пътеводна светлина” в живота на писателката: „Въпреки всичко, независимо дали го иска или не, Томас Бернхард ще живее вечно, за да бъде пример за всички, които претендират че са писатели.”[48]

Минута мълчание… Да отдадем почит на онази, която не претендираше че е писател и отреждаше тази роля на героите си, скривайки авторското си присъствие зад образите на колебливи разказвачи, поели върху себе си част от нейната самота, огорчение и отчужденост. Корицата на Неуката изобразява седящо насред разцъфнало поле малко момиче, което бере цветя и си прави букет. С бродирана червена забрадка на глава, облечено в синя рокля, то е втренчило поглед в последното откъснато цвете и навярно в този момент си пожелава: да се върне чичо му Геза, да срещне първата си и единствена любов…

„Между другото, Марк, мислиш ли че можем да избираме? Дали можем ли да избираме кого да обичаме?

 

Глава от книгата на Rennie Yotova, La Trilogie des jumeaux d’Agota Kristof , Infolio éditions, collection Le cippe, 2011, 112 p.


[1] Agota Kristof, Où es-tu Mathias ?, Carouge-Genève, Zoé, 2005, p. 5.

[2] Jean Baudrillard, La Transparence du Mal, Paris, Galilée, 1990, p. 17.

[3] Между впрочем в началото на творческата си кариера, в опитите си да получи одобрението на френските издатели, той прибягва до хитрост като за първите си ръкописи на френски твърди че са превод от руски език.

[4] Вж. www.swissinfo.ch (публикация от 17 ноември  2008 г.).

[5] Унгария се присъединява към Международната организация на Франкофонията едва през 2004 г. и е със статут на страна-наблюдател.

[6] Официалните езици в Швейцария са четири. Около 25 % от населението на страната са френскоговорящи. Романдската литература (т.е. литературата създадена на френски език) е много важна част от швейцарската литература. Наред с четирите литератури, развили се на основата на четирите официални езика в страната – немски, френски, италиански и реторомански, все по-усилено започва да се говори за съществуването на пета национална литература, обединяваща произведенията на писатели-емигранти, творящи на един от националните езици в Швейцария.

[7] Френските журналисти рядко споменават връзката й с Швейцария, вероятно поради факта, че почти всичките й творби са публикувани от издателства във Франция.

[8] A. Herzen, « Au nom de l’ennui », в Mikhaïl Chichkine, La Suisse russe, превод от руски Marilyne Fellous,Paris, Fayard, 2007, p. 31.

[9] Пак там, стр. 7.

[10] Пак там,. (С.Г. Нечаев, „откъс от писмо до Натали Херцен”, 27 май 1870 г.)

[11] Kristof, L’Analphabète, op.cit., p. 44.

[12] Пак там, стр. 40.

[13] Старателно препредавам дума по дума точно тази част от разговора ми с Адам Биро, състоял се по време на срещата ни в едно парижко кафене на 10 май 2007 г. , тъй като ми се струва, че в казаното от него се съдържа много точно описание на душевните състояния, в които Агота Кристоф така често изпада: „Възхищавам й се изключително много и по мое мнение Голямата тетрадка е сред най-добрите книги, писани през последните петнайсет години. Книгата е удар право в десетката. Определено превъзхожда по-късните й творби. Голямата тетрадка е истински шедьовър. На вечерята ни заедно исках да говорим за книгата – беше ме вдъхновила за бъдеща моя новела. Агота бе довела и дъщеря си – много симпатично момиче. Питам я: „С какво се занимаваш?”. Тя ми отвръща: „Гладя.” Казвам й: „Толкова ли пране имаш, че да гладиш по цял ден? Какво правиш през останалото време?” Отговаря ми: „Гледам телевизия”. „Това не го проумявам – живееш в прекрасен град, с такова красиво езеро”, казвам аз. „Мразя езерото”, получавам в отговор. „Ами планината?”. Отвръща ми: „Планината – и нея не я обичам”. „Разполагаш с достатъчно пари, защо не попътуваш?” „Пътуванията не са ми по сърце”. „А любовта?” „Каква ти любов? Минало й е времето на любовта.” Питам я: „Че какво остава тогава?” Тя се усмихва широко и ми отговаря: „Нищо.” Обещах си пак да се срещна с нея. От известно време ми се върти идеята да й предложа да напишем съвместна книга по темата, за която си говорим сега: ще е под формата на адресирани един до друг писма, в които ще излагаме мислите си за трудния живот извън родината и ще разсъждаваме за езика, на който творим.”

[14] Nancy Huston, Nord perdu, Paris, Actes Sud, 1999, p. 17.

[15] Една от двете най-големи вериги супермаркети в Швейцария.

[16] Isabelle Martin, « Agota Kristof l’intranquille est de retour », в-к Le Temps, бр. от 28 август 2004 г., стр. 47.

[17] Gérard Tougas, Les écrivains d’expression française et la France. Essai, Paris, Denoël, 1973, p. 20.

[18] Michel Beniamino, La francophonie littéraire. Essai pour une théorie, Paris,  l’Harmattan, 1999.

[19] Вж. двете блестящи изследвания по темата на Доминик Комб: Dominique Combe, Poétiques francophones, Paris, Hachette, coll. Hachette Supérieur, 1995 ; Les Littératures francophones. Questions, débats, polémiques, Paris, P.U.F., coll. Licence / Lettres, 2010.

[20] Julia Kristeva, L’Avenir d’une révolte, Paris, Calmann-Lévy, 1998, p. 65-70. Текстът „България, мое страдание” е написан през 1994 г. и публикуван за пръв път в сп. L’Infini n°51 през есента на 1995 г., стр.  42-52.

[21] Пак там, стр. 65.

[22] Пак там.

[23] E.M.Cioran, « Sur deux types de société. Lettre à un ami lointain », dans Histoire et utopie, Paris, Gallimard, 1960, p. 10.

[24] Изразът „крадци на език” е употребен в изказване по време на Втория конгрес на чернокожите писатели и артисти, състоял се през 1959 г. в Рим, под егидата на списание Африканско присъствие (Présence africaine). По-късно Жан-Луи Жубер го включва в заглавието на една от книгите си – Крадците на език. Пътуване през литературната франкофония. (Les Voleurs de langue. Traversée de la francophonie littéraire, Philippe Rey, 2006.)

[25] Митът за яснотата на френския език е създаден от Риварол. „Оттук произлиза тази възхитителна яснота, на която езикът ни винаги е почивал. Ако нещо не е ясно, то не е казано на френски, не звучи ли ясно и разбираемо значи е на английски, италиански, гръцки или пък латински” – Rivarol, Discours sur l’universalité de la langue française, цитиран от Жан Дютур в Jean Dutourd, Rivarol, Paris, Mercure de France, 1963, p. 77-78.

[26] Marie Dollé, « Écrire en territoire dévasté : l’exemple du Grand Cahier », dans Quarto, op. cit., p. 20.

[27] Пак там, стр. 21.

[28] Edward W. Said, Réflexions sur l’exil et autres essais, trad. de l’anglais par Charlotte Woillez, Paris, Actes Sud, 2008., p. 14.

[29] Пак там, стр. 242.

[30] Пак там, стр. 242.

[31] LTM, стр. 163.

[32] Aglaja Veteranyi, Pourquoi l’enfant cuisait dans la polenta (1999), (Защо детето ври в полентата) превод от немски на френски Marion Graf, Paris / Lausanne, L’Esprit des péninsules / Editions d’en bas, 2004.

[33] Пак там, стр. 56

[34] Разговор с писателката, публикуван в сп. Feuxcroisés n°5, Лозана (Service de Presse Suisse), 2003 г.

[35] Marie-Thérèse Lathion, « Agota Kristof : les archives reconstruites d’un exil », в Quarto, op. cit., p. 68.

[36] Eric-Emmanuel Schmitt, Ma vie avec Mozart, Paris, Albin Michel, 2005.

[37] Sigmund Freud, Le malaise dans la culture, Paris, PUF, 1995, p. 10.

[38] Tzvetan Todorov, La littérature en péril,Paris, Flammarion, 2007.

[39] Пак там, стр. 18-19.

[40] „От едно поколение насам литературата заема все по-малко място в обществото ни: в училище постепенно е избутвана, дори напълно измествана от документални текстове; в пресата, самата тя преживяваща по всяка вероятност съдбовна за нея криза, литературните страници избледняват и изчезват; бързоразвиващите се цифрови технологии превземат времето отредено за почивка и отмора за сметка на книгите.” (Antoine Compagnon, La littérature pour quoi faire ?, Paris, Collège de France/Fayard, 2007, p. 29.)

[41] Пак там, стр. 34

[42] „Седнах зад един храст с гръб към пътя, схрусках глава лук, прокарвайки си я с ракия, след което извадих от джоба си „Възпитание на чувствата”, чиято кожена подвързия се бе издула и разкривила отвсякъде, внимателно разделих няколко залепнали една за друга страници и се зачетох. Бързо и неусетно се понесох по дългата и плавна вълна на разказа и вече не чувах нито дрънченето на верижни машини, нито ръмженето на мотори, нито нелепите викове на руски „Давай! Давай!”, нито пък избухващите нейде наблизо снаряди. Единствено набръчкалите се и слепени страници ме смущаваха и отвличаха от четивото ми.” (Jonathan Littel, Les Bienveillantes, Paris, Gallimard, 2006, p. 1324).

[43] « Solitude surpeuplée », éd. par Doris Jakubec et Daniel Maggetti, Lausanne, Editions d’en bas, 1997, p.  221.

[44] Kristof, L’Analphaète, op.cit., p. 41-42.

[45] « Exercices de nihilisme » („Упражнения по нихилизъм”), избрани цитати и мисли, представени от Алиет Армел в сп. Le Magazine littéraire n° 439, февруари 2005 г., стр. 96.

[46] Agota Kristof, C’est égal, Paris, Seuil, 2005, p. 8-9.

[47] За разглеждането на новелата с учебна цел вж. откъс от нея, публикуван от Никол Блондо и Феруджа Алуаш – Nicole Blondeau&Ferroudja Allouache, « Littérature progressive du français, niveau avancé », Paris, Clé International, 2005.

[48] Kristof, L’Analphabète, op.cit., p. 29.

[49] Kristof, Où es-tu Mathias ?,  op.cit., p. 25