Начало Филми 15 минути Минутите след това
15 минути

Минутите след това

Николай Тодоров
15.03.2013
2211

„15 минути” е нашата нова рубрика за късометражно кино на младите. Селекционерът Димитър Радев ще предлага два пъти в месеца по един български филм, не по-дълъг от 15 минути. Неслучайно първият му избор е „Минутите след това” на Николай Тодоров. Очакваме реакции и диалогичност.

„Минутите след това” (2007), късометражен филм, 18 минути, 35 мм „

Режисьор – Николай Тодоров

Oператор – Диан Загорчинов

Художник- Елена Стоянова

Реших да започна селекцията от късометражни филми с „Минутите след това” на режисьoра Николай Тодоров по много причини. Първата: той говори за важни неща, според мен. Говори естетски, но не и студено. С вкус към детайла, но без да изпуска фокуса върху големите въпроси. Цитирам текста от самия филм: „Страшно е да прескочиш времето…Хората са много привързани към времето си… Към времето човек трябва да се отнася много търпеливо.”

Николай е направил филма си по разказа на Мария Станкова „Смъртта на часовникаря” и вярва, че текстът има голям дял в цялото. Николай работи по филмите си с усещането, че киното е колективно дело. Той казва: „Режисьор, оператор, художник, актьори, всички работят като семейство.”А във филма на Николай участват и майка му, и баща му. Майка му играе изоставената жена, която „виси” от прозореца на самотната си къща, а баща му е болният брат на главния герой, изигран от актьора Михаил Мутафов.

„Хубаво е да има хора, които да ти вярват”, сподели ми Николай. „Да знаеш, че те подкрепят.” Естествено, Николай няма предвид само роднини, а съмишленици, ентусиасти с обща кръвна група, с общ вкус.

Докато гледам филма му, при мен идва споменът за картините на Салвадор Дали с онези фамозни часовници, разтекли се, с размекнати стрелки, циферблати, механизми.

Във филма на Николай времето, кулата със часовника, дървените чаркове на механизма, болтовете и винтчетата оживяват заради часовникаря, без него те биха изчезнали безвъзвратно, биха се разтопили, биха изгубили смисъла и значението си. Биха се превърнали просто във вещи. Осиротели вещи. Като часовниците на Дали.

И ето моят опит за анотация. Кула с часовник; възрастен мъж (Михаил Мутафов), който се грижи „да навива” времето, да пази времето, да се страхува от времето, докато то се нажежи от мислите му; стрелки – думи, гонещи тишината на отговорите! Времето като лава от мисли, избори и ранимост на човешкото желание за действие. Какво размеква времето? Какво е по-силно от времето? Във филма има много посоки: хората, животът, желанието да полетиш, нетърпението. Или нещо по-голямо от тях, от техния ред? Човешкият ред или Божият ред?

Сещам се за думи на отец Александър Шмеман, които за мен „се облякоха” в нови дрехи, с още по-богат смисъл, докато гледах филма „Минутите след това”. „Голямата грешка на съвременния човек е отъждествяването на живота с действието, мисълта и т.н. и вече почти пълната неспособност да се живее животът като несекващ дар. Да отидеш на гарата под ситния, вече есенен дъжд, да видиш, да почувстваш, да осъзнаеш плъзгането на слънчевия лъч по стената – всичко това не е само „още едно” събитие, но и самата действителност на живота.”

Филмът на Николай свършва почти със смъртта на героя, но гласът му продължава да кънти и действителността на филма се превръща от тиктакане на часовник в човешки пулс. Слива се с ромоленето на дъжда и минутите след това.

Последен въпрос, въпроси. Дали ние имаме собствено време, дали времето придобива живот от сблъсъка с човека и така става наше, лично време, спомен, минало, отпечатък, любовна близост? Времето като архетипна сянка на вечността. Часовникарят като сянка на онзи Адам в Едем, непознаващ фрагментарността на минутите. Непознаващ минутите след и преди това.

На финала героят на Михаил Мутафов разсъждава с ирония за вечността. „Но да ме погребат с тази разръфана яка. Не, това не мога да го повярвам. Можеха да я обърнат. За половин час работа. Значи не съм умрял.”

И аз като героят на Михаил Мутафов се впускам в расъждения, от моята страна на тънката червена линия. Ключалката е счупена. Вратата се отваря. Тайната ще бъде изявена или може би отдавна сме били известени за нея. Идват ми наум усещания, докосвания на времето, на моето време. Сигурно има и още въпроси. Оставям ги за друго време.

Димитър Радев

 

1Николай Тодоров е роден на 3 януари 1979 г. в София. През 2007 г. завършва НАТФИЗ „Кр.Сарафов”, специалност „Филмова и телевизионна режисура” в класа на проф. Георги Дюлгеров и проф. Светослав Овчаров.

Игралният му филм „Минутите след това” е получил много награди: Jameson за най-добър късометражен филм на София Филм Фест, награда от кинофестивала в Корк, Ирландия, „Най-добър български игрален филм” от фестивала за късометражно кино Филмини, голямата награда на студентския филмов фестивал „Ранно пиле” в София, втора награда от фестивала за късометражно кино в Пентедатило, Италия, награда за най-добра технологична интерпретация на Пражкото научно-технологично общество – Писек, Чехия.

Николай Тодоров
15.03.2013

Свързани статии

Още от автора