Стъмваше се. Слезе от коня, спъна го, свали пушката и одеялото и се зае да събира съчки за огъня. Когато огънят се разпали, слезе в падината, където течеше ручейче. Напълни котелката, върна се до огъня, сложи водата за кафето и седна, като изпъна краката си.
Можеше да седи така с часове. Да сръбва кафе от канчето и да слуша нощната тишина, пълна с острите ръбове на различни звуци. Повечето звуци той познаваше, което му осигуряваше защитен периметър поне от петдесет метра.
Утре щеше да влезе в земите на племето муско. Съветваха го да не го прави. Притиснати до стената от властите, те разчитали вече единствено на оръжията. Опасно е, казваха му. Дори и за ветеран като него.
Но той така беше решил.
Сред другите звуци изведнъж се откроиха два, които човек като него не можеше да сбърка. Бяха от стъпки на човек, примесени с тежко дишане. Той остана, без да помръдне, край огъня, само леко прибра стъпалата си към себе си. Все още умееше да скочи прав от седнало положение за секунда.
Но не се наложи. Скоро пред него застана един оръфан човечец, който присвиваше очи, за да свикне със светлината. Поздрави и остана прав. Той му посочи с ръка да седне до него.
Местата, които служат за граници, често изплюват подобни човешки създания. Беше облечен с някакво голямо палто с качулка, което беше толкова твърдо от мръсотията, че, по всичко личеше, ако го съблечеш и оставиш на земята, щеше да стои право. И направо можеше да служи за нещо като палатка. Едно такова голямо палто само още повече подчертаваше колко е дребен човекът, изсушен, сплескан като стафида. Но ветеранът не можеше да се излъже. Орловият нос и татуировката на лявата скула издаваха, че пред него стои вождът на муско. Той го помнеше от едни предишни години и наистина остана твърде изненадан от голямата промяна, настъпила с този човек. Но не се издаде, запази изражението си непроменено.
Отля от кафето в другото канче и го подаде на човека с голямото палто. Вождът едва отдели слепените си устни и сръбна, после прекара ръка през очите си, сякаш искаше да махне някакво видение, някаква картина и започна да приказва без никакво предисловие.
– Те изсякоха горите ни. Убиха животните. Изпиха водата ни. Убиха една част от мъжете, а другите ги отведоха. Отведоха също така и жените и децата ни. Нашата земя вече е пустиня.
По това време на годината беряхме чушките. Печахме ги на огъня и всичко потъваше в тази сладка миризма. Или правехме низи и украсявахме с тези червени низи белите си къщички. И белите ни къщички сякаш се накичваха с огърлици. Чак от планините идваха да купуват чушки от нас. Сега това вече е минало.
Ветеранът отпи от кафето, пое въздух и остана така. Защото цялото му същество изведнъж се изпълни с тази миризма, миризмата на печени чушки. Помнеше я добре, баба му също печеше много чушки по това време на годината. И в съседните къщи съседите това правеха и тази сладка миризма се носеше над цялото село в онези далечни години. А най-хубавите червени чушки баба му нанизваше с игла и конец на низи, които окачваше на стената на къщата, на високо и проветриво място и бялата къща изглеждаше така, сякаш си е турила огърлица.
Ветеранът извади от вътрешния джоб на коженото си палто лист хартия и го прочете пак на светлината на огъня. Вътре, под държавния печат, властите упълномощаваха ветеран еди кой си да застреля вожда на племето муско. Ветеранът помачка с пръсти твърдия лист хартия и го пусна в огъня. И сетне дълго гледаше сивите люспички.
Режисьорът изпъшка и изключи камерите на дрона, откъдето наблюдаваше сцената в кабинета в ранчото си. Няма да стане така, каза си. Финалът е прекалено сладникав. Ще се наложи ветеранът да застреля вожда, това е единственото решение. Сетне режисьорът излезе от верандата и обходи с поглед ранчото си. Особено се радваше на оградата, която представляваше зид от бетон и камък, висок три метра. Само оградата струваше колкото мезонет в центъра на града. Градинарят събираше с греблото нападалите по моравата листа. Режисьорът потърси с поглед жена си и децата, а после изведнъж започна да души въздуха. И веднага разбра къде са – печаха в огнището в задната част на двора чушки.
