0
840

Мир на страха ни

Георги Мишев нарича мемоарите си къснописи. В „Мир на страха ни” (ИК „Хермес”) той се завръща назад без носталгия и страх, с ирония и болка от днешното. Прочетете откъси от книгата.

Хронологията на разказа на места се пропуква, нямам търпение да стигна до днешния ден, когато станаха реалност виртуалните ни предчувствия, съмнения, страхове от задаващото се бъдеще. Надявахме се, че Кръчмарят все ще се яви някой ден да предяви сметката, че Историята последна ще си каже думата. Историята продължава да мълчи, защото се пише от победителите или от техните деца и внуци. Учебниците продължават да залъгват поколенията с фалшификати; издателствата, създадени с пари от червени куфарчета, поднасят книги ментета; факултетът по история произвежда нови историци, обучени от ченгета и от потомци на комунистическата номенклатура… Няма сметка, няма равносметка. Има вини, няма виновни.

Писането, казва Фокнър, е просто сглобяване. Сега се опитвам по обратния път да разглобя изминалите години, да проумея някаква закономерност, която ни докара до днешния хал… Да се измъкна от журналистическия възторг, който е по-възбуждащ от телешкия…

Георги Мишев

Георги Мишев е български сценарист, писател и редактор. Автор е на близо 30 заглавия, сред които са книгите: „Осъмски разкази”, „Адамити”, „Добре облечени мъже”, „Произведено в провинцията”, „Отдалечаване”, „Дунав мост”, „Патриархат” и др. По негови сценарии са заснети филмите: „Преброяване на дивите зайци” и „Вилна зона” на режисьора Едуард Захариев, „Дами канят” и „Самодивско хоро” на режисьора Иван Андонов, „Не си отивай”, „Момчето си отива”, „Селянинът с колелото”, „Матриархат” на режисьора Людмил Кирков и др.

Георги Мишев, „Мир на страха ни. Бележки под линия”, ИК „Хермес”, 2014 г., 17,95 лв.

 

Мир на страха ни

 

 

1В един том с писма на Чехов срещнах под линия незначителна подробност от неговата биография. Незначителна за неговите многобройни биографи, които не я споменават, ако не се лъжа…

Случката е станала в Таганрог, родното място на Антон Павлович. Годината е 1867-а — по това време бъдещият велик писател е на седем години. Баща му имал квартална бакалница, с която изхранвал семейството с пет деца. Веднъж му докарали бъчва с гръцки зехтин. (Уж изостанала Русия, но чак в затънтения Таганрог да докарат гръцкия деликатес?!)

Павел Чехов отворил бъчвата и зачакал първия клиент. И той не закъснял — само че не бил познат от квартала, а най-обикновен плъх. На бакалина му причерняло: да падне плъх в цяла бъчва със зехтин! Но минал съсед и му дал практически съвет: Вземи машата и го изхвърли, никой не е видял, никой не знае…

— Но аз знам! — казал Чехов-баща.

— Е, няма да зяносаш цяла бъчва заради една гад!

— Той оскверни стоката…

— Повикай попа да прочете молитва за очищение. Молитвите имат пречистваща роля…

Човек нравствен, религиозен, Павел Чехов повикал не един, а два попа. Направили шумен молебен — „маслосвет“, та и на другия край на града разбрали за плъха. И от този ден вече никой не искал да стъпи в бакалницата на Чехови. Нямало друг изход, освен да се бяга от Таганрог. Натоварили покъщнината на каруца и след двеста километра били вече в Москва.

ДЖИНС

Никаква следа от предишен живот. Не съм бил растение, насекомо, животно; предметите, мисля, не се броят. От човеците най-ранен спомен имам от жена, която ме гледа отгоре, наведена над люлката. Но и в това не съм сигурен — може да е внушение от нещо, видяно по-късно, като рисунка, или прочетено. Мъж се появява по-късно като шум: отупва крака, преди да влезе, изтърсва наръч дърва до печката, казва: „Повя долнякът. Зима иде…“

На три години усетих вятър от Финландия. Било е 1938-а, водела се е финландско-съветска война; имало е седянка у дома, възрастните са говорили за войната, когато ме изведоха преди лягане, помня, че казах: „Този вятър духа от Финланция…“

В предучилищната ми политпросвета влизат англо-американските бомбардировачи, които отиваха към румънския Плоещ. Земята потръпваше от бомбите. Откъм Дунава се появиха германски мотоциклети с кош — трима войника с каски и шмайзери. Цвят — гълъбов. И без следа от прах и умора от прекосяването на цяла Европа. След тях — в пълен контраст — червеноармейците, като окъпани от „жълтите дъждове“ на Симонов. Насядали в каруци без ритли, с провесени крака; без оръжие (събирали са им го по време на пътуване).

Екипажът на една каруца пренощува в нашия двор. Майка ми постла нови черги в две стаи, като за гости. Те избраха меката слама в плевнята.

Бай Лукиян — селският яйчар, бивш белогвардеец, внезапно изчезна и се получи свръхнатрупване на яйца — той ги изкупуваше. Разбра се, че се е укрил в царевиците, докато отминат „червените ескадрони“. За друг отявлен русофил разказваха, че излязъл в долното ливаде да бъде пръв посрещач. Той имаше хубави коне, избрал най-хубавия, сложил му ново седло от пресован телешки гьон, възседнал го и тръгнал срещу задаващия се авангард, викайки: „Здравствайте, братушки“.

Братушките харесали коня и му го взели срещу казионен тежковоз — с болно копито и отекъл глезен. В служебна бележка пишело, че тежковозът, по здравословни причини, не е в състояние да стигне до Берлин.

„Към Берлин!“, „Към бърлогата на Хитлер!“, „Смърт на фашизма, свобода на народа!“ — за няколко дни по селските дувари се появиха стрелки, указателни надписи и призиви за действие, като че в нашето село бе отседнал самият маршал Толбухин и ръководеше оттук действията на Трети украински фронт.

Всъщност бе се появил селски нехранимайко, който един ден щеше да се издигне в окръжните висини на властта и да получи прякора Маршала. Той беше ремсист и под неговото ръководство гимназистите, във ваканция, пишеха с вар надписите по кирпичените стени. Самият бъдещ „маршал“ бе полуграмотен и не можеше да напише и една буква, но притежаваше нюх на народен водач. Притежаваше и фотографическо апаратче с мех. Крадено.

През живота по-нататък ще забележа, че фотографите носят в кръвта си лидерски ген. Освен моя селски, познавах и един, който стана кмет, закупи декари земеделска земя на ТКЗС, за стотинки декара, после ги превърна в регулирани парцели и стана нов, демократичен милионер. Друг един се появи в началото на Прехода, с фотоапарат през рамо, каза, че е дисидент, атакува редакцията на вестник „Демокрация“, стана главен редактор, това му се видя малко, основа партия и тръгна да става президент. Единственият му аргумент беше, че врачка от Плевенско му предсказала сядането в президентското кресло…

Човешко, твърде човешко, би казал Фридрих Ницше, за да не каже българско.

* * *

А Преходът набираше скорост. Първият. След половин век отново щеше да има Преход и пак тръгване от нулата.

Но то щеше да бъде вече п о с т к о м у н и з ъ м. От затвора се завърна Дойренски, единственият селски политически затворник, не успял да стане партизанин. Селяните продължаваха да го наричат само крадец или хайдук, защото бе заловен да тараши кооперативния магазин. Ремсистите говореха, че се запасявал с провизии, за да отиде в шумата, но имаше и версия, че предпочитал да отиде в затвора, отколкото да стане шумкар в навечерието на зимата. Ремсистите бяха гласовити и заглушаваха останалите версии. Те наричаха преврата на девети септември светла дата на всенародно въстание, после въстанието им се видя слаба ракия и го превърнаха в революция. Вживяваха се в ролята на революционери. На млади години кръвта кипи, иска ти се по-бързо да изметеш поколенията пред теб, и веднъж се наричаш ремсист, друг път хунвейбин, разбивач на витрини от 1968-a или египетски ислямист… Така е било и в началото на Третото българско царство, лудите глави взели връх над нотабилите. Но все пак хъшовете, като малограмотни, не успели да създадат новата конституция, лумпениадата не успяла да обърка първите успешни крачки на тогавашния Преход.

Политическата обстановка в Йоглав бе деликатна в първите седмици на новия режим. Нямаше комунисти, ако не броим обущаря Ангелчо, но той беше с един крак по-къс по рождение и не ставаше за предводител. Имаше и още един, стар ерген, вече към петдесетте, скитал на младини по америките, смяташе се за анархист и разказваше на воловарчетата как Сталин заклал Троцки със сатър. Казваше се Нината, пасеше селските прасета по пясъчните брегове на Осъма и за малко щеше да се получи моделът на Ивайло — свинарят да стане селски кмет. Дойренски с помощта на ремсистите избута Нината и влезе в общината.

Хора за партийци нямаше, но ремсистите се размножаваха с ускорени темпове. Скоро всеки гимназист сложи на ръкава си парче плат с двете букви на Отечествения фронт и с вдигнат юмрук викаше срещу фашизма, за свободата на народа. По градове и по-големи селища ремсовите формации, нарекли се бойни групи, юмруци, отмъстители и народни другари, извършваха зулуми, изнудваха заможни граждани за пари и скъпоценности, участваха в разстрели на арестувани. Селото ни беше малко, нямаше ресурс за бойна група, сформира само чета, за която дойде инструктор от околийския комитет. Изпратено бе и оръжие за обучение, стари манлихери от Първата световна война и някой друг немски шмайзер. Четата дигаше прахоляк надвечер към един крайречен сипей, оттам идеха пушечни залпове и от време на време — картечен откос. В извънучебното време обираха някое лозе, а веднъж, обзети от класова ненавист, удавиха кошерите на мелничаря Карафезов. Друг път посреднощ отвориха с шперц кооперацията и изпиха наличното количество бира. В пиршеството участваха и новият председател на селсъвета — Дойренски, предводителят на ремсистите — Маршала, както и активистки на новото женско дружество.

Селото изпадна в потрес. Новият управленски състав трябваше на заранта да бъде арестуван и закаран в затвора. Надвисваше опасността да останем без ръководители, да се превърнем в осиротяло стадо без овчари. От града всеки ден идваха инструктори, пратеници на ОФ комитети, околийски началници, но не се появи следовател, прокурор или блюстител на реда и закона — нито на заранта, нито през следващите дни, седмици и месеци. Тогава се прокрадна първото съмнение в речите, митингите и събранията за настъпването на нова ера, на нов, най-прогресивен строй, пренесен от север на каруците без ритли. След половин век щеше да стане ясно, че сме живели при елементарно беззаконие и неработеща правосъдна система…

Иначе Системата проявяваше удивителна работоспособност. Според едно секретно окръжно, номер шест, по нощите е бил направен списък на лицата, които „евентуално“ не приемат новия режим. На много места това „евентуално“ хвърлило в смут партийци и ремсисти и тъй като не знаели точния смисъл, за по-сигурно изкарали съмнителните и ги разстреляли. В Йоглав дотам не се стигна, но старият кмет — Дамянов, и общинският стражар — Митето, веднага бяха вкарани в мазето на общината. В края на всяко заседание Маршала казваше на другарите си партийци: „Схванахме се, да слезем да се поразкършим“. Слизаха в мазето и биеха двамата арестанти — кой с каквото намери. За по-добър бияч скоро се очерта коларо-железарят Корназа, селски темерут, който произнасяше две-три думи на ден. Никой не подозираше обществената сила, напираща в мускулите му. В работилницата за поправка на каруци той не бе намерил достатъчна изява, затова пък новото комунистическо време му даваше възможност да се развихри. От списъка свали в мазето учителя Колю — директора на основното училище, и го изведе, плюещ кръв и зъби. Би Бою Влахов, защото членува в земеделския съюз, а Петко Ненчев, защото е земсист, член на младежката земеделска организация. Най-голям бой, казваха, стоварил на Косарата, негов първи братовчед — безпартиен и без никакъв „противо- народен“ грях. Би го посред бял ден; ние, децата, гледахме през прозорчето на мазето; отвътре се чуваха тъпи удари и един немощен глас викаше само: „Стига! Стига! Стига…“

 * * *

Като изключим безпокойството от активизирането на общинското мазе, населението наблюдаваше равнодушно началото на новия режим. Думата коалиция още не беше в употреба, но се разбра, че Отечественият фронт е сбор от няколко партии — на земеделци, комунисти, звенари, социалдемократи, демократи. Изглеждаше приемливо. Човешкият мравуняк е шарен, битът — различен, душевността — обхваната от интереси, мераци, настроения…

Йоглав, село от стотина къщи, около 1910-а наброявало деветстотин и петдесет жители — най-високият връх, от който започва да слиза надолу. Поради недостигнатата бройка от хиляда души не е било признато за кметство и кметът всъщност е бил през цялото време кметски наместник, титулуван по- високо от селяните за повдигане на неговото, пък и на останалите самочувствие. По същата причина и по църковна линия не е била получавана благословия за построяване на черква, та миряните биеха три километра път до съседното Дойренци за удовлетворяване на духовните потребности.

След преврата на военните на 19 май 1934-а партиите са били забранени и разтурени —антидемократичен акт, посрещнат равнодушно, както идването на Девети септември. За селянина, който от ранни зори до мрак е по нивите заради поминъка, безпартийната управа е най-малката грижа. Мръщи се, че без избори му пращат, със заповед на околийския управител, човек за кмет, но кой ще си зареже работата, за да тръгне да протестира. Нямало и мераклии за кметското кресло: цял ден да прекарваш в прашната канцелария и да си клатиш краката — това не е примамливо за работния човек.

Все пак обещанието на Отечествения фронт, че ще върне изборите и ще даде властта в ръцете на селяните и работниците, накара селското ухо да се заслуша. Възможно ли бе това да стане истина, или е лъжа? Тази истина звучеше непрекъснато от трибуните, от радиото и репродукторите, появили се по стълбове и дървета, изпълваше страниците на вестниците, крещеше с невъзможно най-едрия шрифт от кирпичените дувари.

Бе настъпило времето истината, повторена безброй пъти, да лъсне накрая като лъжа…

Но това щеше да стане по-нататък. Засега бе възраждането на земеделския съюз, партията на „оралото и мотиката“. Корените му бяха отпреди две десетилетия, от времето на Стамболийски, а някои ги търсеха още в управлението на Стамболов. Единият ми дядо продължаваше да мисли, че става дума за един и същи човек; другият пък, кмет по време на преврата на 9 юни 1923-а, събрал членовете на земеделската дружба и взел участие в юнския поход към града — да спасява земеделската власт. Лежал шест месеца в затвора. Майка ми, по онова време 13-14-годишна, помнеше събитията и сега се радваше, че времето на земеделското „народовластие“ се връща. Заедно със свои братовчеди, братовчедки, съседки и приятелки тя помагаше да измажат клуба на дружбата, купиха плат от оранжева коприна и ушиха знаме, от града земеделски инструктори донесоха зелени детелини — значки от жълт метал с емайлирано покритие. Вечер клубът ехтеше от народни песни и декламации на Вазов („Сей, земеделецо, днес му е времето“) и Румянцев („Гърмиш и жигосваш“).

От време на време в клуба се появяваше добре облечен мъж, гладко обръснат, с мека шапка и пардесю. Множеството, което го срещаше, притихваше и той започваше да говори, без да чете от листче, без запъване, на разбираем език. Беше Георги Михов Димитров, наречен Гемето от комунистите, за да не го объркат със своя вожд Георги Димитров. Идеше от съседното Дойренци, където живееха старите му родители.

Дядо, стамболовистът, симпатизиращ на избръснатите мъже, с вратовръзки и изгладени костюми, щом чуеше, че ще идва Гемето, почваше да се мие и бръсне от заранта, обличаше прани дрехи и сядаше на първите столове в клуба. До него сядах и аз, с привилегията, че също съм „Геме“, според първите букви на името ми. Някой от земсистите се сети за тоя каламбур и разсмя присъстващите, скоро почнаха да ми подвикват оттук-откъм: „Хей, Геме!…“, та се пренесе и в училище.

Майка ми не виждаше нищо лошо:

— Ти си Геме!… Геме Димитров е ученикът на Стамболийски…

Донесоха в клуба детско вестниче, пратено от София — „Пламъче“, издание за стамболийчетата, децата на земеделците.

А вече имаше вестниче „Септемврийче“ — за децата септемврийчета, на работническата класа.

— Няма лошо — казваше пак майка ми. — Нека ги има и едните, и другите. Това е Отечественият фронт — да има простор за всички.

Но пристигна от града нова учителка, с черна пола, бяла блуза и червена кърпа на врата, наду тенекиена пищялка и строи училището. Раздели ни на чети и отряди, назначи командири, барабанчици и знаменосци — само дето не ни раздаде лично оръжие и шанцов инструмент. Започнахме маршировки, бягане на къси и дълги разстояния, минаване под телени заграждения, залавяне на диверсанти. Най-усърдните септемврийчета получаваха значката ГТО (готов за труд и отбрана).

Бях в групата на изоставащите — бях дребен, тежах под трийсет килограма, тези свирки и команди ми бяха досадни, състезаването не ми носеше радост.

— Ти какво… — забеляза ме другарката Здравка, дружинната, — нещо ми се влачиш… Септемврийчето е бодро, весело дете, то бяга, скача, учи се, чете.

— Не съм септемврийче — казах кротко.

— Така ли? Какво си?

— Стамболийче.

Дружинната избухна в леден смях: — Ти добре ли си?… И кой си всъщност?… Кой е баща ти? Майка ти?… Дядо ти, баба ти… На девет години човек трябва да знае кой е, откъде иде, накъде отива… Какво си въобразяваш?… Закопчи си презрамката и марш в строя!….

* * *

НА КУКОВО ЛЯТО

23 март 88-а, четвъртък, 16 ч.

Дълбоко фоайе с колони в сив мрамор. Зад всяка колона наднича мустакато лице в униформа; едно излиза и ме повежда в неизвестна посока. Никъде не ми искат легитимация; ледени погледи, каменни маски на лицата. Влизаме в южнопомещение, долу е площадът, който ще се нарича по-късно „Демокрация“, засега — празен. Секретарката е Мария Петрова, живее в „Младост“, от 17 години е тук. Докато чакаме да се отворят двете тежки двери, изработени от резбар, разговарям по вестникарски навик: трябва всичко да видя, всичко да запомня, нищо, че едва ли има смисъл. Дверите се отварят, влизам.

От дъното на големия кабинет иде домакинът в идеално изгладен костюм, еднореден, небесносив. Човекът в него е пратеник на небесата, не сме го избирали, не е от друго племе и от друг етнос. След две години ще бъде на осемдесет, но изглежда с петнайсет по-долу. Никаква бръчка по кожата, импрегнирана в цвят на стар бакър от планинско слънце. Бръснар с набито око е стигнал до корена на всяко косъмче на брадата му. Само късите пръсти издават селянина от Правец: разперено ми сочи едно от двете кресла в кожа от мачкан лак:

— Седай… седай… Аз тука седам, ти — там… Какво пиеш? Казвам: кафе.

— Кафе не пия, само чай. — Към Мария Петрова: — За него кафе, за мен — чай… Та откъде казваш, че си?

Не съм казвал, не е ставало дума, сега назовавам края.

— Че аз съм ловувˆл по тоа регион, много съм ловувˆл… Макар че дивеч не ям. В нашето семейство само един яде дивеч — зетят, другите — не. По екологията сме, така да се каже… Мда. По екологията. Какво ще я правим тая екология? Как я мислите таа работа? Че ние тука спиме, нищо не праиме, че вие сте оправили хлора на Русе?… Ха-ха-ха!… Ти Чаушеску знаеш ли го, виждал ли си го, ей тъй, както мен сега?… Какво си въобразявате?… Политически амбиции има, не е само екология…

Опит нещо да обясня, не довършвам изречението. Оттук докрай диалогът е едностранен, в театъра го наричат монолог.

— Световен проблем, не е само наш. Но ние вземаме мерки. С Кремиковци е лесно — преместваме некои производства, други — на газ! С горите се чудиме как… горите дават почва, вода… Но в Силистра заредийме 200 хиляди тона целулоза и — край на изсичането. Защото кубик дървен материал е 50 лева, а тон целулоза — деветстотин… Аз тези неща ги зная. И на пленума ще ги чуеш, там казвам некои неща…

— Комини, комини… Викаха ми по-рано: дайте комини. Като бех в Осака, гледам: комини, километри комини. Отивам след десет години — нема ги комините. Колко бързо ги махнаха тия японци! На връщане, летиме над Хабаровск и рекох: пишете докладна записка! Да се оправи екологията!… Аз ги знам тия работи, много съм запознат. Ако излезем на телевизията, ще ви попилея с факти и документи, вие какво ще противопоставите? Не сте компетентни… Хайде, моля ти се… Загубена работа, ша знайш… Дайте да се сработим, да действаме по съвместно.

— А иначе какво се получава? На тия конгреси. При журналистите четирима евреи овладели положението, аз ги знам кои са. Подвеждат другите. Аз за евреите съм се жертвал, спасявал съм ги. Веднъж блокираха квартала, бех направил грешка, че отидох да спя в една къща там, еврейската махала. Полицията огради, скочих от първия етаж в едни храсти, ако беха ме разкрили, щеха да ме разстрелят… Не пиеш кафето… Пил си в киноцентъра… хубаво.

— Абе вие какво правите там, в тоя киноцентър, кафета ли одите да пиете?… Държавно предприятие, държавата плаща, вие на какво го обръщате, на творчески съюз. На профсъюз. Требва да бъде така: отиваш, занасяш си сценария, плащат ти го и си отиваш. Какво е това да седите там… къде дават така… На вашия конгрес двама се разплакали, казаха ми… Хайде сега да плачем! Че ние ако извадим пред народа какво са получавали… ще плачат… Хайде мола ви се… Гледал съм и твоите филмове, те са на средно и под средното по зрители, знам ги. Напоследък има спад… Добре почна, защо сега?… Тебе писателите не те обичат, там нямаш шансове. При киното е друго, имаш популярност, там е друго. Но не се занимавайте с политика… ща плачат! Че ти знаеш ли по заплати ние къде се нареждаме? Най-накрая. Председател на министерски съвет получава колко, мислиш? Хиляда и петстотин. Че той ще се пенсионира върху една мизерна сума!… Е, верно, мен ме возят, мен ме пазят, живея в държавни къщи…

— Вече съм пред пенсия, най-много до конгреса и — ще дойде друг, а некои бързат да се отдръпнат, оставят си вратички… Джагаров. Ха-ха… казаха ми — пръв ви поздравил… Тоя Джагаров… дето го измъкнахме от кръчмите… Звъняха ми по нощите: елате да го измъкнете, не можем да пометем от него… И сега — първи ви поздравява! И вие се готвите да пишете след нас… Аз съм спокоен, аз съм чист. Аз първи се обявих през левосектантския период против догматизма. И ме отстраниха тогава. Бех против образуване на партизански територии. Защото бехме на петдесет километра от София, немахме оръжие, а отсреща — жандармерия… През осемдесетте (грешка: петдесетте), по времето на Червенков, предпазих много комунисти от затвори, от разстрел… Аз и Радевски съм защитавал… За Югов се говори, че е разстрелвал комунисти, но аз съм чист. Заварих една държава с шестстотин милиона стокообмен, сега е двайсет и пет милиарда… През тази петилетка не, но през другата излизаме на първо место в лагера. А за нас не говорят западните централи, не го виждат… Абе коя е тая Румяна еди-коя си, една проститутка… Един мой приятел, голям писател, ти го знаеш, Вежинов, там олабваше жилата… ха-ха-ха… тая ще ни учи на демокрация… тая, дето оня… хайде де!…

— Ние не сме ползвали нашите резерви, работническата класа. Която пита защо още ви търпим… Така де, звънят, питат докога… Тия комитети, вашите, не сме рекли — не сме ги попилели… Тия комитети са свързани с турците. Още навремето те са населили целото турско население по проходите, че в случай на нужда да го вдигнат и блокират територията… Пресметнато отдалече, но ние ще им объркаме сметките… Хайде! Таа среща бе по моя покана, не е по твоя. Да се знае.

* * *

Тато. Сигурно очакваше да му кажа „Тато“, при жив баща? Не видях цвета на очите му: през целия монолог гледаше встрани, както по телевизията гледат аутокюто, скрития екран; не видях в погледа му накрая друго, освен разочарование. Душата му се гърчеше, той не беше свикнал на дървеняшко държане като моето. Той обичаше салтанати. Разказвал ми е Гриша Островски, режисьорът, как Калоянчев, Нейчо и още един-двама влизали в тоя кабинет, за да измолят я някоя кола, я апартамент. Още от входа Калата се хвърля към вожда и го стиска в яка прегръдка: „Води ни! Води ни, да му ебем майката!… С теб сме! Само кажи и — тръгваме!… Накъдето кажеш! Винаги! С теб — винаги!…“ Ошашавен, Тато се мъчи да се откопчи и за да е в стила им, псува безобидно: „Еба ви в копелетата!“ Народни псувни. Човекът от елита слиза при народа и неговите псувни. Защото той е „от народа“, филм има за него с такова заглавие (реж. Хр. Ковачев). „Човек излезе от народа и вече там не се прибра“, пееха сините митинги след 89-а. В тесен кръг (Политбюро, ловна дружинка) народният човек псува на майка, на вяра, на мушморок („е… си мушморока, той ще ми дава акъл!“). Употребява изрази с открит и метафоричен оттенък, като „жилата“, която изтърва пред мен и която може да се чуе сред селските хъшлаци, „цапнати в устата“. В компания, където се псува обидно и безобидно, той се връща в пубертета, където по пладнища и егреци овчари и пастири, в тази напираща възраст, изразяват мераците си към всичко, което ги заобикаля. Природен стремеж към освободеност, към волност, но и стремеж към „обладаване“ на всичко околно. В края на това всичко е меракът за власт. Върхът.

„Копелетата“ от групата на зевзеците са психолози, напипали са слабото му място, умело го „работят“ по тая линия и винаги излизат с осъществено желание.

А като излязат, казва режисьорът, и се отдалечат на двеста метра разстояние, подскачат и се удрят с пета в задника.

Такива като тях навярно бяха измислили това „тато“. Уж подигравателно, уж наужким, но народонаселението няма чувство за интелигентен хумор, то иска на сериозно да има баща. Щом народите имат за баща Йосиф Висарионович, защо ние да си нямаме наш татко?

А и той самият се бе взел на сериозно. Минаваше за селски шегаджия, подхвърляше лафове и банални смешки, но никога не каза нещо самокритично, самоиронично, не призна нито една своя грешка, или на партийното ръководство. Нито направи забележка на слагачи около него, като Левчев и Евтимов, да не надхвърлят рамките на „култа към личността“. Не възрази на идеята да му вдигнат паметник приживе в Правец, май че отиде и сам си го откри. Не възрази на Милко Балев да събере петдесет тома доклади, решения, резолюции от конгреси и пленуми — огромна бумащина, писана от отряди сътрудници. Издадоха ги на най-луксозната хартия холцфрай, с луксозни подвързии, всичко като негово лично творчество, за което получи специално гласуван за него хонорар от милион и петстотин хиляди. Той не възрази и сложи авторското възнаграждение в джоба си.

Връх на неговия цинизъм са речите му през последните години пред профсъюзите, пред студенти, журналисти и дипломатическия корпус. Там говори как да се „поснижиме“, докато премине Перестройката на Горбачов. Или как сме излъгали Етиопия, Мозамбик и още 17 страни да тръгнат по пътя на нашия социализъм и как те са ни „повервали“, все едно че са повервали на „църния дявол“. Не може да се строи социализъм, като се прескача капитализъма, социализъма назрева в търбуха на капитализъма, а ние не го дочакахме да узрее и го родихме преждевременно. Затова той е едно недоносче.

Откровения, ненадминати по своя цинизъм, изречени от човек, управлявал половин век и изрекъл петдесет тома молитви, клетви, химни и оди в името на „най-прогресивния“ строй на планетата.

* * *

И тъй, вече става ясна присъдата: трима изключени от БКП — Хр. Смоленов, Соня Бакиш и моя милост. Чакам да се обадят къде да върна билета. Звъни ми Георги Константинов, партиен секретар на писателите: „Трябва да ти съобщя една неприятна новина“.

— Знам — казвам. — Пише я в днешните вестници…

— Така ли? Аз не съм слизал още за днешната преса… Трябва да се видим за… билета, знаеш…

Решавам да го дразня:

— Членувам при филмовите дейци, на тях ще го върна.

— Така ли?… Да бе, да…

— Изключването ми е неправилно. По устав трябва да стане в първичната организация.

— Уставът е разтеглив…

Звънят и от кабинета на Начо Папазов, шеф на централната контролна комисия. Вземам билета и тръгвам.

Папазов е седемдесетгодишен, набръчкан, къдрокос и късокрак, от породата мъже от ямболско-бургаско, за които вече писах някъде, че са създадени да бъдат яки орачи. Вместо на полето, тракиецът половин век оре на нивата на партията, навярно успешно, за да го сложат начело на ревизионната комисия.

Започва с оплакване, че му извадили камък от бъбрека, голям колкото „паричка“, полага му се почивка и силна храна. Добре че има вила извън града…

— Като твоята в Панчарево… Проучихме, лично аз не съм против, когато се налага, макар че като комунист съм против личната собственост… но жената… знаеш… имахме приятел при Стаменов, вика: за петнайсет хиляди ще ви я направим…

Стаменов, голям фантазьор, искаше да прави сглобяеми къщи, ще потекат долари, вика… нищо не излезе. Но вилата в Симеоново стана за петнайсет и шестстотин… оскъпи се… Аз, вече казах, всичко приписвам на жената, тя се смее: глупак такъв, по закон ти се падат петдесет на сто. Такива са законите у нас… Изобщо не вървят нещата, както трябва. Идва един англичанин, Максуел, милиардер… чешки евреин. Вика: Господа, не се бойте от конвергенцията. Конвергенция става между две системи, а вие не сте система, вашата се скапа. Направо ни уби. Добре че дадемалко долари за полиглафията…

Присви се от късна постоперативна болка, станаи се разходи, подаде ми ръка за довиждане и забрави да ми поиска билета. Забрави за какво ме беше повикал…