0
1711

Мисиите на Алек Попов

След „Мисия Лондон“ („Сиела“, 2001) – „Мисия Туран“ („Сиела“, 2021). Двайсет години промеждутък между двете мисии на Алек Попов – промеждутък, с който трудно би се съвместило критическо изявление от рода на: „Между двете мисии има връзка“. Времевият отрязък ограничава и ни подтиква (че даже и насилва) да четем двете мисии отделно една от друга. Аз обаче няма да се поддам на натиска и ще чета „Мисия Лондон“ и „Мисия Туран“ успоредно. Или ако не точно успоредно, то със сигурност огледално – ще ги оглеждам една в друга, ще ги съпоставям и сравнявам. И в тази рефлексия се надявам да ги изтъкна и изпъкна много по-ярко…

Ще започнем оглеждането-вглеждане лексикално. Или по-точно, омонимно. Знаете, омонимите са думи, които звучат и се пишат еднакво, но имат различно значение. Тъй е и с мисиите на Алек Попов: ако лондонската е дипломатична, то туранската е антропологична. Първата е посолство и в пространствата на това „дипломатическо гнездо“ протичат приключенията, сюжетите, историята. Това с историята е много важно, защото не са една и две книгите, в които иде реч за българските външнопредставителни чудесии, но те обговарят събитията, инцидентите, случките различно от Алек Попов, а именно – анекдотично. Сещам се в тази връзка за една много забавна и увлекателна книга на Росица Ташева „За дипломатите и хората“ („Колибри“, 1998) за мисията ни в Париж, където тъкмо на анекдотичен принцип са разказани патилата и чешитите на българската дипломация в стил „Бай Ганьо в чужбина“. Като казвам обаче „анекдотичен“, държа да подчертая, че това не е принизяване, въпреки че преди повече от сто години Кирил Христов люто се нахвърля върху проф. Беньо Цанев точно заради „анекдотите“. В предговора си към първото издание на Алековия „Бай Ганьо“ (1903) професорът казва: „Бай Ганьо са били пръснати анекдоти, които са разсмивали всички, щом се намери някой да ги разкаже добре. […] Алеко Константинов е използвал готовия и популярен сюжет за Бай Ганьо и като му дал книжна форма, го издал под свое име“. Поетът е възмутен – какво възмутен, направо е бесен: „Някой беше казал, че Алеко не е убит от случайни убийци, а от самия Бай Ганьо, задето му извадил кирливите ризи на пазар. Обаче отмъщението Байганьово не е още завършено, той си отмъщава много години подир смъртта на своя изобличител“. В „Мисия Лондон“ на Алек Попов, разбира се, могат да се открият и анекдоти, но това е цялостна история, с „увод, изложение и заключение“, не сбор от разнолики сюжети. Макар че преди време Михаил Неделчев нарече романа му „пастиш“, имайки предвид точно великото произведение на Щастливеца. Но каквото и жанрово определение да му дадем, главното е, че мисията в Лондон не е някаква месианска мисия, а дипломатическа; българи уж дипломати, а всъщност байганьовци (и ганьовки)…

Докато „Мисия Туран“ е мисия в класическия смисъл на думата – мисионерска, визионерска и месианска. Проф. Несторов, нейният оглавител, търси заедно с Косара, дъщеря си, и с Хронев, асистента си, корените на древните българи. Това занятие, коренотърсачеството, напоследък се превърна в истинска епидемия; да не говорим, че изводите, които правят тези издирватели, понякога граничат не с фантастичното, а направо със смешното. Преди време Румен Даскалов извади такава книга, монографична, в която проследява всякаквите хиперболични конструкции, съградени от представители на българската историческа наука (в това отношение покойният Божидар Димитров беше истински факир; Докузанов от „Мисия Туран“ е негово копие), изкарващи българите едва ли не най-древния народ на земята – „Чудният свят на древните българи“ („Гутенберг“, 2011). Оставям настрана легионите представители на псевдоисторията (квазиистория, фолк-история, параистория, антиистория, лъжеистория, поп-история, самодейна история), чиито фантасмагории са просто удивителни: „Наследници сме на атлантите и на най-великата световна империя – ИДЕЛ. Това е паралелната Вселена на българите, в която и до днес живее учителят Петър Дънов и най-великите наши сънародници, твърди феноменът Деян Колев. Икономистът, станал известен като изследовател на ауричните структури, е публикувал в една от своите книги карта на България с четири златни реки, които я пресичат, а в „Дневниците на уфолога“ по телевизия СКАТ каза, че златото, дадено ни от Бог, е на стойност 3 трилиона долара. В тази страна на всеки българин целогодишно се падат по 10 кг злато, 10 кг кристали и 1 диамант, за да можем да отменим робството и да бъдем свободни, поясни той“ (в. „Компас“, 14.VII.2016). Всичките тия измишльотини Алек Попов насажда в специална телевизия, „Онгъл ТВ“, в която окумуш репортерката Глория Айтоска ги поднася, облечена в народна носия (всеки път различна и не особено вярна на регионалните традиции), на своите зрители. Всъщност антропологичното изследване, проведено в „Мисия Туран“, е не толкова на въображаемите туранци – уж древни братя на днешните българи, а тъкмо на тези наши днешни българи, от които и ние сме част, готови да повярват на всякакви теории и да се юрнат подир всякакви дивотии; склонност, благодарение на която (благодарение ли?!) сме на последно място в Европа по ваксинирани срещу КОВИД. В този смисъл ако „Мисия Лондон“ е пастиш на „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“, то „Мисия Туран“ е пастиш на „Бай Авитохол. Невероятни разкази за един древен българин“.

Това обаче е според мен по-повърхностният пласт на романа на Алек Попов, ясно видим, но точно поради това – не чак толкова от значение. От доста по-сериозна важност е писателското му майсторство, което съвсем справедливо извиква думите на Захари Карабашлиев, че той е „най-забавният сериозен български писател“. Сериозен, понеже начинът, по който строи произведенията си, не е ангро, не е като мнозина току-що начинаещи прощъпалници, които си мислят, че след като имат сравнително читава хрумка за сравнително читава история и… са си свършили работата. Нищо подобно, работата им тепърва започва и Алек Попов може дълго да им обяснява колко тази работа е отговорна, трудоемка, енергоемка и времеемка. Но пък без нея няма как да се получи литература, няма как да се получи ЛИТЕРАТУРАТА, която при Алек Попов се получава винаги. В този случай, при огледалното оглеждане-вглеждане на „Мисия Лондон“ с „Мисия Туран“, литературата е резултат от играта с пространствата, които наблюдаваме при двата романа – от една страна, успоредно, от друга – преобърнато. Това е топологичната линия, съпоставяща и противопоставяща двете книги, тяхното пространствено завъртяване: в „Мисия Лондон“ солидна част от действието протича в затворените пространства на дипломатическата мисия, докато в „Мисия Туран“ неговото развитие се случва в степта – едно открито, може би най-откритото пространство в земната география (ако не броим прериите, които реално са един вид степи, но с друго наименование). В същото време обаче зацепването на действието, предавката, която го пренасочва в съвсем друга посока, сто-и-осемдесет-градусова, я виждаме в други пространства, различни от/на себе си в двете книги, но и различни от/на пространствата в самите книги: в „Мисия Лондон“ това е откритото поле на парка с езерото с кралските патици, в „Мисия Туран“ – тайнствената пещера с гробницата с черепите на „предците“. Патиците се явяват онзи феномен, който разкрива измамата с приема при английската кралица; черепите се явяват онзи феномен, който разкрива измамата с откриването на прабългарските ни предтечи. Но и с отваряне на очите за това, че двамата млади – Косара и Саян, са така дълбоко влюбени, че дори олигархът Налъмбаев няма да има власт над тези глави, готови да се отдадат на любовта си безрезервно и безотказно. Честно казано, тези топологични лудитствания на Алек Попов настояват за отделно разглеждане, за много по-сериозен литературоведски анализ: примерно „Черната кутия“, но и „Сестри Палавееви“, които отново в менкането между открито и закрито оформят канавата на разказа. И ще са слепи онези, които виждат в неговото писане единствено хумор, ирония, сарказъм – не!: Алек Попов е изключително внимателен автор, който всред тези вакханалии на смеха прилежно и пригледно извайва светове, конструира сюжетни линии. И значим елемент от това извайване е тъкмо играта между откритото и закритото, отвореното и затвореното…

Накрая, но не, както е прието да се казва, по-важност, пристига географско-икономическо-политическото оглеждане-вглеждане между двата романа. Първата мисия, лондонската, е ход от изток (югоизток) на запад, втората, туранската – от запад (югоизток) на изток. Така България се явява пресечна (начална) точка на двете мисии, разположена някъде по средата между двата им прицела; но сякаш не това е най от значение, колкото различният ѝ статут в едната и другата мисия: при първата ние сме варварите, нахълтали в уредена и с традиции държава, при втората ние сме цивилизаторите, нахълтали в неуредена, но пак с традиции държава. Питах Алек Попов дали тази промяна в българското социално-политическо и международно състояние не се дължи на това, че все пак за двайсетте години, изтекли между двата романа, нещо е мръднало в добра посока – той не отрече. Разбира се, демокрацията не е статукво, тя е непрестанен процес, който именно в своята процесуалност се реализира като демокрация, и това в „Мисия Туран“ е показано изключително добре: Азис Налъмбаев, президентът на Туран, печели изборите, когато и както си пожелае (ако менторите и наблюдаващите го офицери от руските служби не решат друго), докато нашият Славянски трябва да положи усилия и да приложи някои мошенически хватки, за да успее (не му обаче помагат особено). Та нали това е същността на мисията, поне за него: приобщават туранците като наши събратя, а те гласуват за когото им се посочи. Алек Попов тоест не се свени да поставя на присмех включително политически проекти, които съвсем сериозно някои партийни водачи изкарваха пред обществото (бесарабци в „Слънчев бряг“, македонци в Космоса). Прочее, той осмива и подиграва не единствено квазиисторическите археологически „находки“ или „автентичните“ патриотични възстановки, но и начина, по който в нашите земи се разбира правенето на политика – задкулисни кроежи, пошли екстри тип all-inclusive, зависимости и подлагания на чужди държави, връзки с криминалния бизнес, елементарни пропаганди… Би било интересно в тази връзка да се прочетат успоредно „Мисия Туран“ с „Опашката“ на Захари Карабашлиев: вторият много повече политически трилър, първият – хумористична пикареска от раблезиански тип. И ако Алек Попов е майстор в нещо, то е тъкмо в това умело съчетаване на комично и сериозно, на забавно и задълбочено, на развлекателно и поучително, каквото е цялото му творчество. Той е наистина преродил се Рабле, когото агеластите няма как да приемат, но когото публиката аплодира и харесва. Не може да бъде иначе: писането му извиква смях и дори понякога този смях да е през сълзи, той все пак пречиства, въздига, измива. Без да изчегъртва…

„Мисия Лондон“, „Мисия Туран“… Всъщност една и съща мисия – „Мисия България“. Мисия (мисии) за една България – по-ведра, по-смислена, по-свежа.           

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЦигуларят преводач
Следваща статияТворчеството на Александър Гречанинов