1
1015

Мисионерският труд на европееца

kyanakiev

Макар, че съм несъмнен лаик в тази сфера не може да не ми прави впечатление, че в повечето от модерните икономически теории – независимо че е централен – трудът на човека се схваща изключително като негативен предмет. „Негативен”, защото се третира в тях единствено като „разхода” (на живот, с който сме принудени да обезпечаваме живота си), като жертвата (на време, ресурси, усилия, с които трябва да осигуряваме благоденствието си), като цената (която сме осъдени да заплащаме за потреблението си). Трудът на човека, за да си поиграя с думата, е в тези модерни теории единствено „труд”-ност (и дори – трудността) на живота; онова, което „благото” (богатството) ни кост-ва, което изисква, което е „плàтата”, която трябва да заплатим за него.

Виждайки това, класическият християнски човек би казал, че във въпросните теории трудът се е свел изключително до библейската категория на „наказанието”, на онтологичната „тегоба” на човека, наложена му в резултат от неговото грехопадение. Та нали именно според известната библейска визия трудът и е бремето на човека, неговото пленничество на стихиите, онази „пот на лицето” (Бит.3:19), която му е съдено да пролива в живота си и за живота си, защото е онтологически наказан в този свят и от само себе си земята му дава само „трънете и бодилите” си (Бит. 3:18), а плод (богатство), единствено с цената на труд-ността на труда.

Щом това е така обаче, за християнския ум става ясно и защо схващаният по този начин труд е станал изключително предмет (и дори предметът) на една икономика, разбирана днес изцяло като наука за иконом-исването: наука, която ни учи как да жертваме (изразходваме) по-малко труд за повече богатство, да плащаме по-ниска цена за по-висока печалба, как да работим по-кратко за по-продължителна удовлетвореност, как друг (друго) да поема усилията ни и т. н. и т. н. Като иманентен предмет на икономиката, схваната в този смисъл, трудът следователно, се третира в нея изключително като предмет на минимизация, рационализация и рентабилизация. За да „си струва” трудът и резултатът от труда, трудът за резултата трябва да е минимален. Минимум труд за максимум богатство – това е пределното решение на „задачата”, която икономиката като теория за „икономисването” решава и в която трудът е дефиниран поначало единствено като онтологичната „пот”, която разумът е призван да изтрива. Но ако това е така, то и пределната цел на този икономически (икономисващ) модерен разум по отношение на труда е неговото пълно снемане – неговата абсолютна „рентабилизация”, т. е. достигането до състоянието на потребяване-без-труд.

Но вярно ли е наистина, че животът, според своето „понятие” е „потребяване”, което единствено по „акциденцията” на наказаността си (ограничеността си) е нещо трудещо се? Нима е вярно, че всичко онова, което най-вече европейският (християнският) човек е извършил през вековете върху лицето на земята е било само нещо, което той е „хвърлял” в браздите й, защото е било невъзможно да бъде иначе? Нима всичко е било само неизбежната цена за субективното обезпечаване на „богатството на народите” (Адам Смит)? Нима в неимоверното, почти „Хераклово” трудене на европейския човек още от времето на устрояването на монашеските „райски” градини около бенедиктинските абатства на Запада, а сетне през гигантския цивилизационен поход на „колонизиращия” света „бял човек”, не се долавя и някакво дълбинно убеждение за онтологична мисия? Там е работата, че в Библията – тази „програмна” книга на европейския човек, в която ни е разказано за наказването на Адам, изначалната положеност на човека в този свят съвсем не е представена като (просто) „потребление” – ядене на плодовете на Едемските дървета. Известно е, че Творецът е „поставил” човека в райската градина за „да я обработва и да я пази” (Бит. 2:15). Тази поставеност, обаче, която при това е изначалната, догрехопадналата (сиреч онтологичната) ситуация на човека съвсем не би могла да се гледа като „наказание”. Би било абсурдно наказанието да предваря провинението и следователно, трябва да се схваща по-скоро като една дълбинна интуиция за труда като онтологична призваност на човека в битието. В тази интуиция за изначалната „Адамова” поставеност да обработва земята като негова същностна пред-назначеност, трудът престава да бъде негативна категория, чист „разход” за субективното задоволяване на нуждите (т. е. при-нужд-ение) и се разкрива като категория на осъществяването едновременно и на човека и на света. Човекът, казва ни тази интуиция, е поставен върху земята, за „да я обработва”, но и земята е дадена на човека, за да бъде обработвана и следователно, пределната воля на Създателя е земята да става (да стане) стопанството на човека-стопанин. Завършената мисия на Адам върху лицето на земята е не просто постигането на удовлетвореност на чисто субективните му нужди, но и постигането на обективното „удовлетворително” състояние на света. Човекът – имал е в съзнанието християнинът (да препрочетем Емерсон или Киплинг) – е призван да из-питва Творението, да из-явява онова, което е вещо да бъде неговото веще-ство и по този начин да възхвалява неговия Творец, Който го е създал именно такова: вещо да става, да плодоноси, да разцъфтява по безбройни начини. Този дълбинен „литургически” етос на труда със сигурност можем да доловим в перманентната благо-устроителска аскеза на средновековните монаси, в усилията им да възвърнат „райското” лице на земята, но той се чувства и като фундаментален мотив на вековния „колонизиращ” постъп на европееца изобщо, който тъкмо в този смисъл е и исторически човек – всякога гледал на света като призван да му бъде стопанин[а] – да го урбанизира, окръглява, оцелостява, да го направи стопанството на човека, като по този начин реализира онтологично-аскетичната си мисия да бъде съ-трудник, ко-креатор на Създателя.

Но, разгледан по този дълбинно библейски начин, трудът вече се разкрива не просто като категория, изследима в икономиката като наука за „икономисването” [му], но и като категория в една „икономика”, разбрана в един далеч по-изначален, дори метафизичен смисъл – а именно в смисъла на науката за домо-устрояването на света – ойко-номията (1) на света. Трудът е онова, с което човекът устроява „дома” на връчения му изначално свят, трудът е изпълняване на приз[о]ванието на изначалния Адам като стопанин на творението, призван да го „обработва” и прави „стопанство” – свят-имащ-си-стопанин. В този смисъл, повтарям, трудът в своята най-дълбока християнска схванатост, е ойко-номия, домо-устрояване на света. Защото преди да стане [и] „тегоба”, при-нужд-ение, трудът е призванието на човека по отношение на дадения му свят, който затова му е и „връчен” – за да бъде осъществен като стопанство[то]-на-своя-стопанин, като неговия „имот”.

А „имотът” (и това европейският стопанин винаги е знаел) е не само онова, което аз „имам” (като иму-щество, име-ние, противоположно на немо-тията), но е и онзи дял битие, който има мен, своя из-водител до целе-съобразност до логосност. Стопанинът има „имота” си, но и „имотът” е „битието-което-си-има-стопанин”, той е „стопанството”. Защото битието е не само „ресурс”, който човекът при-своя-ва за да го ползва, битието е и обърнатото-към-човека-в-повелително-наклонение. В този смисъл „имотът” на един истински стопанин (а не просто „имущ” човек) е и онзи дял битие, чийто призив той е „уловил”, който е об-служил като призван от него. Никак не е случайно, повтарям, че истинският стопанин винаги се е чувствал не само като имащ имота си, но и като иман от него – обзет от него, увлечен, об-вързан от него. И не само защото той, в своята стихийност иска из-разход-ването на жизнените му сили, иска „разходите” на труда му, за да му позволи (субективното) удовлетворение. Но и защото той, имотът изисква „удовлетворение” за себе си от него, изисква да бъде „стопанисван имот”. Трудът върху имота – знаел е бенедиктинският монах, знаел е европейският „пионерен” заселник на Новия свят на „Западните Индии” – е както изразходване за постигането на субективна „задоволеност” (богатство) така обаче и изразходване за постигането на обективното съвършенство на връченото му от Твореца битие. Последният „разход” обаче, е изразходване за едно дълбинно дължимо на битието, което се заплаща не просто с елементарното удовлетворяване на биологичните потребност, но и от едно дълбоко удовлетворение на нужното на нас-с-битието, на съвместното ни бѝтие с битието, в най-дълбоката основа на което стои взаимната ни „подареност” от Твореца – подареност на него на мен, но и на мен на него. Природата, знае в дълбините си християнският (европейският) човек, е дадена, връчена на човека, тя не му е просто противо-стояща. Ето защо той е призван не само да взима от нея, при-своя-вайки я, но и да взима от нея из-явявайки вещо-стта на веще-ството й – като награда. Природата е „връчена” на човека не просто като нещо трудо-емко, но и като творението, на което той е призван да бъде за-вършител, из-вършител, съ-вършител.



(1) От гр. οἶκος – дом, къща и νόμος – закон, норма, устроение. Оттам и съвременната дума „икономия”.
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЖана Караиванова за фестивала
So Independent
Следваща статияКакъв му е на Стайко Мурджев
крал Лир?

1 коментар

  1. Трудът, Енгелски казано, направи на маймуни човеците в соц-системата. А „другарите“ пък преобрази в човеци, по-точно в национално отговорни човеци-капиталисти.
    Нека оставим ценностите на калвинизма и Ясперс, наскоро по телевизията един холандец съвсем сериозно обясняваше как в Холандия шест дни се работи от тъмно до тъмно, а в неделя се прави секс.
    Дали е така , не зная, не зная и дали един шофьор на автобус в час пик на Орлов мост върти десет пъти по-кьопаво волана от неговия колега в Холандия. Трудът като висша добродетел влизаше нАучно в категориите на зрелия социализъм и класата-хегемон трябваше като творец на благата да си построи базата, та сетне да се стигне до заветното „имам ли аз, то значи да имаш и ти“. „Базата“ обаче хитро бе отмъкната от другарите изпод носа й малко по-късно.
    По отношение на труда и веселието от него обаче нещата не стояха съвсем така . Например големите трудови постижения в годините по създаването на Байкало-Амурските гигантски достижения са били съвсем просто организирани: насред снеговете при минус 60 градуса от вагоните изхвърляли направо в преспите докараните завалии и с насочени дула им казвали: „Започвайте да се трудите“. И те започвали, къде ще идат, трудовите колонии се попълвали и от ентусиазирани младежи, глуповато хванали се на гръмките пропагандни трикове. При такава организация, не пирамиди и колосални язовирни стени, ами и ново земно кълбо биха построили незнайните труженици, зазидали живота си в гигантските строежи. При социалистическия човек радостта от труда била награждавана- например другарят Злобин подкопал там някаква издутина в мината, срутили се двеста тона и той станал отведнъж герой. За награда го турили в палатката на първия ред да гледа филм. На другия ден вече неговото достижение станало норма за останалите несретници, а самия него започнали да го разхождат на каишка като пример. Но другарите имаха една хитра тактика, за да прикрият като как така едни взимаха повече, а други мизеруваха при светлото социалистическо общество със свободен труд и без изедници-експлоататори. Те си служеха с прости номера: „От всекиго според според способностите, всекиму според труда“, за себе си имаха друг трик: “ От всекиго според способностите, всекиму според потребностите“. Физическият труд като висша ценност хич не се вместваше в плановете на другарите спрямо чедата им. Те биваха пращани по гнилия Запад да се изучат за началници. Народът също не споделяше охотно определената му роля на „класа-хегемон“. Хората казваха на децата си: „Учи, за да сполучиш“. Те така наивно си представяха промяната на кастовото статукво чрез някакво справедливо оценяване на знанията на децата им…И ако чрез учене можеше все пак да идеш нагоре донякъде под добронамерения поглед на некой отговорен другар, то за децата на малцинствата нещата не стояха толкова розово. Тях ги пращаха директно в т.нар. „Трудови войски“. Трудовите войски се отличаваха някак от Дисципа: на едното място редовно служещите войници се трудеха като каторжници в затвор, при битови условия като в затвор, а на другото наказаните войници пък се трудеха като каторжници в затвор, но при битови условия като в трудовите войски. Децата на другарите отрано биваха изучавани за друг вид трудови отношения спрямо класата-хегемон. Имаше лагер-школи, семинари, специализации в чужбина,специални обучения за ръководни кадри, подготовка за номенклатурчици. Имаше и едни други труженици, на тихия трудов фронт , така да се каже. Те пък се трудеха усърдно да доносничат, да претрепят некой опърничав представител на класата-хегемон, да свършат някой и друга препродажба на оръжие, петрол, наркотици, да снабдят и други желаещи по света да се приобщят към веселия социалистически трудов процес чрез доставки със специална продукция, да пречукат някой устат писател с чадър.
    Но полека-лека другарите се отвратиха от труда. Те не желаеха повече да бъдат припознавани като представители на класата-хегемон, а поискаха от раз да станат капиталисти, тоест да експлоатират чужд труд. Еволюцията от каскетния социализъм към „националноотговорния капитализъм протече просто: задигнаха всичко, че и кредити теглиха. Стана ясно как и кому са раздавани парите – „Парите са се разпределяли в три потока – към агенти на ДС, към хора от висшата партийна номенклатура и към висшата стопанска номенклатура, посочи тя. Комисията работи с бюлетина на БНБ със списъка на кредитните милионери, публикуван през 1999 г. Сред тях има и милиардери, подчерта Бончева“. Правилно сте прочели цитата: „Сред тях има и милиардери“.
    Другарите обичаха да похапват щедро от благата, сътворени от тружениците. Може би чуждият труд на социалистическите роби наистина ги превърна от надошли от Балкана брадясали разбойници в човеци, енгелски казано.
    И ето сега : седим раздвоени спрямо категорията Труд. Ако речем да възпеем труда, ще излезем ретроградни глупаци, ако речем да го обругаем, ще направим услуга на национално-отговорния капитал. Ни тъй, ни инак. Поне да дадат банани.