0
2505

Мисли по „Възкресение“

„Толстой вярва във възкресението преди смъртта и го смята за най-голямата надежда на човека. Княз Нехлюдов се опитва да възкръсне не от гроба, а от разпятието на собствения си живот.“ Есето е прочетено през 70-те години на ХХ век, публикувано е в сборника „До моя съвременник“ (Фондация „Комунитас“, 2015).

През тази нощ за Нехлюдов започна напълно нов живот, не поради това, че той се отзова при нови условия на живот, а защото всичко, което се случи оттогава насам, имаше за него съвсем нов смисъл.

Лев Толстой, „Възкресение“

Преди много години, на един Великден в църквата „Св. Александър Невски“, тогава все още неохранявана от милицията и нескандализирана от организирани комсомолци, едно дете питаше майка си: „Мамо, само Бог ли може да възкръсва? Дяволът не възкръсва ли?“.

Не си спомням точно какво отговори майката, но сигурно тогавашното дете вече е достатъчно възрастно, за да научи, че дяволът не възкръсва, защото никога не е бил разпъван на кръст, защото никога не е умирал. Дяволът живее в нас и с нас като наша природа и понякога си мисля дали вярата ни във възкресението не е поредната дяволска измама. Колкото и тъжно да е това признание, ние твърде удобно сме дали на Бога небето, за да предоставим на Дявола земята и себе си. Твърде далече съм от чисто религиозното разбиране на Бога и Дявола и от историческата правдоподобност или неправдоподобност на евангелските факти, но тъкмо историческият кръговрат потвърждава вечността на нашата драма. През всички тия минали векове хората са живели с чувството за греховен живот, затова са приписвали своето минало и своето настояще на Дявола, за да дадат на Бога царството на бъдещето. Мисля, че тъкмо в това приемане на бъдещето било като царство на светлината, правдата, любовта и добротата, се изразява оптимистичният характер на човешката природа. Ние категорично отказваме да пуснем Дявола в нашето бъдеще – независимо дали то се нарича царство Божие или комунизъм. Човечеството има нужда от светлина пред себе си, за да преодолее мрака зад себе си, тъй като за наше щастие или нещастие ние не сме слепци. И дори когато светлината отпред е изчезвала, въображението, по силата на дълбоко насъщна необходимост, я е измисляло.

Преди около двадесет века човекът, който олицетворяваше тази светлина и ведно с нея доброто и любовта, умря на кръста, разпънат в името на човешкото щастие. Не друг, а хората, може би и ония, които са забивали пироните в ръцете и краката му, отказаха да приемат безвъзвратността на тази смърт. И Христос наистина възкръсна.

Възкресението възкреси надеждата, че въпреки бездънните падения и непреодолими, жестоки противоречия на човешката душа, ние имаме посока, ние не се движим слепешката в дяволски кръг като жалки планетарни бактерии, чиито жалък ум не ще отиде по-далече от измислянето на нашата гибел – ядрено-физическа или нравствена.

Вековете са дали на Възкресението точно този огромен и неизчерпаем смисъл на голямата, на великата надежда. Надежда по отношение на живота извън нас, надежда спрямо живота в нас. А необходимостта от надежда е необходимост на виновното съзнание, на разкайващото се съзнание, на търсещото съзнание. Може би само най-ограничените, най-безмозъчните и най-изродените представители на човешкия род са щастливи с нещастията на другите, изпитват удоволствие да строшат всички лампи и да се развихрят в пълния мрак на тесните си стаички. А може би и това да е част от драмата на съзнанието.

Някога Паскал писа, че човек без Бога е абсолютен самотник, че отсъствието на Бога значи жестока самота. Ако преведем на по-съвременен език тези мисли, трябва да кажем, че отказът да се признае и търси смисълът на нашето съществуване, хармоничната връзка между нас и природата, която ни е създава, ни обрича на животинска самотност. За да стигнем до твърде многозначителната фраза на Волтер, че ако нямаше Бог, ние трябва да го измислим. Очевидно Волтер не е имал предвид църковното разбиране на Бога, а далеч по-всеобхватното характеризиране на Бога като висша цел и висш смисъл. И затова трябва да кажем, че в този случай Бог не е противопоставен на човека, не е негов самозван съдник и създател на разни наказания, а доказателство за съществуването на живота като разум и смисъл. Бог е смислената вяра, смислената надежда и смислената любов.

Това значение на Бога го изважда от списъка на множеството божества и богоподобни личности, тъй като главната им характерна черта е тяхното противопоставяне на човека.

Излишно е да подчертавам, че не говоря за религиозните понятия, а за чисто човешките. Въпреки че религиозните символи и алегории ни дават човешката мъдрост през вековете, човешкия опит. Защото неслучайно хората убиват Бога, за да сменят местожителството му от земята на небето. Акт, дълбоко символичен и драматично логичен.

Днес ние разбираме дълбокия смисъл на религиозното Божие присъствие на небето като израз на неговата недосегаемост и вечност. Ние тръпнем, когато четем знаменитата сцена на „Великият инквизитор“ в „Братя Карамазови“ на Достоевски, когато Христос идва отново на земята и Великият инквизитор му казва да си върви, защото той ще бъде принуден отново да го разпъне. Не е ли надникнал Достоевски в нашата необходимост да разпъваме вярата си, при това в името на вярата? Да убиваме Бога в името на Бога, за да го възкресим? Не е ли всъщност това нашето необяснимо и може би предопределено люшкане между величие и падение?

Затова разбирам много добре защо Лев Николаевич Толстой се противопоставя на религиозната християнска концепция за Бога и Възкресението. Той прави опит да свали отново Бог от небето на земята и да приеме Възкресението като акт, който няма нищо общо със задгробния живот, а се отнася до реалния живот преди смъртта. Толстой вярва във възкресението преди смъртта и го смята за най-голямата надежда на човека. Княз Нехлюдов се опитва да възкръсне не от гроба, а от разпятието на собствения си живот. Княз Нехлюдов се опитва да осъществи възкресението у себе си, да извика към живот онова, което история, традиции, биология, живеене са почти умъртвили, но което съществува като основна човешка даденост, което е именно Бога в Човека. Княз Нехлюдов търси този Бог не на небето, не по църковните икони, не в религиозните чудеса, а в себе си и в огромното чудо на собствения си живот. Княз Нехлюдов е живото съзнание на Човека, който знае къде да подири Бога.

Мисля, че „Възкресение“ е една от книгите, които са ме поразили най-много. Опитът на Толстой чрез княз Нехлюдов да прехвърли възкресението от царството на смъртта в царството на живота, като открие на човек възможността наистина да срещне Бога ми се стори най-силната някога изявявана мъдрост. И преди всичко – оптимизъм. Княз Нехлюдов се възражда преди да е умрял, той се опитва да промени своя живот и да живее поновому. Ние никак не сме сигурни дали той наистина е възкръснал, дали той наистина може да възкръсне от живота си на окаян грешник, но ние не можем да не се преклоним пред горещото му желание да живее съвместно с Бога. Толстой наистина сваля всички вековни истини от небето долу при хората и се опитва да ги открие макар и в дълбоката мъгла на произволите на съзнанието, което не може ясно да разграничи истината от неистината.

Може ли човек приживе да възкръсне? Може ли човек въобще да възкръсне? Може ли човек да пробие вековната джунгла на своето историческо съществуване и да излезе пред океана на истината? Стига ли човешката сила, за да извърши чудото?

Хора и доказателства лесно могат да обвинят Толстой в наивност, а княз Нехлюдов в неистинност. Днес ние знаем колко дяволски трудно, колко невъзможно е да се промени човешката природа, каква страшна даденост е нейната структура. Днес ние знаем, че всички материалистически и марксически глупости, които обуславят изменението на човешката природа с изменението на обществената среда са евтина политическа шарлатания, която не води доникъде, че комунистите също като религиозните догматици отдалечиха царството на комунизма, рая на билиони години в бъдещето. Днес ние знаем, че промяната, която всевъзможните видове революции прокламират, е повтарянето с гръмки гласове на една и съща лъжа, защото революцията не е път за промяна, защото „промяната“, обявена от революцията, става в името на това да няма промяна. Че принципите, заради които се провежда една революция, целят само подменянето на нещата, но не и променянето. При това резултатът от революцията е поредната доза отрова за вярата и за надеждата, че нещо наистина ще стане. Аз не вярвам в революционното възкресение на хора или народи.

Но онова, в което вярвам – това е възкресението на Нехлюдов, това е твърде дългият, сложен, мъчителен, неизвестен, колеблив, но упорит, но постоянен, но чудесен и най-смислен опит на човек да разбере себе си, да се види сам в светлината на примера на Богочовека и да се опита да се избави от силите, които го тласкат надолу. Вярвам в тази промяна, която иде не от идеологически и религиозни канони, а от горчиво и потресающо припознаване на истини, която иде като натрупване на опит и мъдрост и за цената на която човек плаща с цялото си съмнение. В осемнайсетата глава на евангелието от Матея ние четем: „Тогава Петър се приближи до Него и рече: Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли? Иисус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“[1].

Може ли ние да простим седемдесет пъти по седем на нашия сгрешил брат? Е ли това една истина, която сме разпънали от векове и за чието реално възкресение ни трябват векове? Нека започнем само с това – да простим седемдесет пъти по седем, и то във век, когато въздухът свисти от дивашкия вик „Око за око, зъб за зъб“, когато цели режими и цели идеологии проповядват ненавистта на човека към човека. Можем ли дори да започнем? Не сме ли предопределени? Не сме ли обречени?

Ето тук аз виждам чудното очарование на опита на Нехлюдов да възкресне, да намери сам Бога заради себе си и заради света. Ето тук според мен е разковничето на нашето бъдеще, да се опитаме от пепелищата на настоящето да възкресим феникса на доброто, любовта и красотата. Мисля, че човечеството трябва да се прости с теоретици, философи и идеолози, а всеки да се вгледа в себе си и подири собственото си възкресение. Зная, че такова пожелание е също от царството на фантазиите, но както казах, важното е не дали Нехлюдов е успял напълно да възкръсне, важното е, че той се е опитал да докосне вечната и голяма истина за смисъл и живот. Защото този опит е действителност, той не е обещание за прекалено далечното бъдеще на разните видове рай, а живо, делнично настояще, истинско упование в точно този момент, когато чувстваш сърцето ти да бие и си казваш „аз живея“.

Ние всички толкова много желаем да бъдем добри, да изпълним сърцата си с кротост и разбиране, да приемаме света с любов и търпение. Ние така добре знаем, че тук е действителното начало на достойния и смислен човешки живот, че тук, а не в тиранията, терора и убийствата е истината. Ние искаме да бъдем добри, а не сме, и не знаем дали можем да бъдем. Казано е, че добротата не е хрумване, нито само дар небесен, нито музикален момент, а воля. Волята не само да не причиняваш зло, не само да не се гневиш и бунтуваш срещу хората, а да не допускаш зла мисъл и зло чувство, каквато и жертва да си. А такава воля ти нямаш, и не я търсиш. Ти толкова често осъждаш, без да разбираш, без да приемаш. Добротата е възпитание, което ти нямаш и на което сам трябва да се учиш. Ще можеш ли?

Бих нарекъл възкресението връщането на Бога у човека. И това не е обществен процес, а дълбоко личен, частен, интимен. Свещеният момент, когато човек намира опората у себе си, когато принципи и живот се слеят в онова хармонично задължение на всеки спрямо себе си и оттам спрямо другите.

Възкресение, което може да значи отричане от общество, професия, кариера, дом, любов, възкресение, което може да значи пълна загуба на всичко, възкресение, което може да значи разпятие, но което влива нова кръв в жилите ви, изправя ви на крака и ви кара да кажете, също като княз Нехлюдов:

„Ако хората изпълнят тези заповеди, царството на небето ще се установи тук на земята и всеки ще получи най-великото заслужено добро“.

Снимка на главната страница: Л. О. Пастернак, илюстрации по „Възкресение“: Нехлюдов пред прозореца на девойката, 1901 г.

___________________________

[1] Мат. 18:21-22.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияТръмп и Мей: увехналият консерватизъм
Следваща статияДиктатура на „общите места“