0
223

Мистични кръгове

 TDimova

Случи се така, че когато проф. Казимир Попконстантинов откри през юли 2010 г. мощите на св. Йоан Кръстител в Созопол, аз бях там по същото време. Имаше литийно шествие до църквата „Св. Георги”, в която мощите бяха положени. Предвождаше го Сливенският митрополит Йоаникий. Из тесните улички на малкия град хората изглеждаха много. Бях една от първите, които се поклониха и се помолиха, и целунаха мощите. Изпитах неимоверно вълнение, което е трудно да се предаде с думи. Съвсем наскоро беше излязъл романът ми „Марма, Мариам”. Бях чела, размишлявала, писала за удивителната личност на Христовия Кръстител. Още живеех във вълнението на евангелските образи и събития. И като по някакво неизповедимо Божие чудо точно в този момент ми се явяваше възможността да се докосна до частицата от аскетичното тяло на проповедника на покаянието. Докато пишех романа, бях усетила, че ми е необходимо да отида в Светата земя, да вдишам въздуха й, да видя свещената река Йордан, да се потопя във водите й, да докосна графитеното Мъртво море, да видя и да усетя небето, слънцето, цветовете, маслините, кипарисите, вятъра в клоните им, да вдишам аромата на оная земя, да взема в шепата си пясъка на пустинята. Да се докосна до цялата атмосфера на Светата земя. Да чуя хората. Да чуя говора им. И така да се върна две хилядолетия назад, в душите и сърцата на онези хора. И гледах, и размишлявах, и пишех.

И съвсем наскоро след излизането на романа дойде този дар – на Созополския остров Свети Иван да бъдат открити мощите на Кръстителя и аз да се случа там по същото време. Съвпадение, което не може да бъде случайно. Като че ли се случих точно в този момент в Созопол, за да се затвори един кръг. Аз отивах при Кръстителя и той идваше при мен.

Изживявайки такова вълнение и трепет, тогава си мислех – какво ли е било вълнението на откривателите, какъв ли трепет са почувствали те. Какво ли е чувството, когато през пластовете земя минаваш през пластовете история, през пластовете на времето, да попаднеш в друго време, в друга епоха, без да ти е необходима машина на времето.

И ето – съвсем наскоро случаят ме срещна с проф. Попконстантинов във Велико Търново. Разказах му всичко дотук, казах му как съм плакала от вълнение. И той самият отвърна:

– А представяте ли се какво беше с мен!

– Да, – отвърнах. – Всъщност не. Не мога да си представя.

И той започна да разказва. Постепенно около нас се събираха все повече хора, които слушаха и слушаха с някаква ненаситност неговия разказ и се потапяха в неговото вълнение. Алабастреният реликварий е открит на 28 юли по обяд, но не е отворен. Чакат разрешение от съответните органи. Чакат министри, специалисти и журналистите, искат всичко да стане пред очите на камерите. Все още, обаче, нямат категорични доказателства чии са мощите в този реликварий. Археологическият опит, археологическата душа на проф. Попконстантинов му подсказва със сигурност, че това са мощи на св. Йоан, но интуицията все още не е доказателство. Не е достатъчно доказателство и това, че манастирът и островът носят името на Свети Йоан. На следващия ден екипът е отново на разкопките. Една от студентките на професора го вика, подава му плочка, която на пипане не била като другите. Била по-грапава от другите. Той се загледал в нея, опипвал я, започнал внимателно да отмахва пръстта от нея.

– Изглежда в някакъв миг съм пребледнял. Стоях безмълвен, неподвижен около минута, две. Студентите уплашено се скупчиха около мен. Питаха ме как съм, дали съм добре, какво става.

Плочката се оказала кутийка с размери 6 см, на 4 см, на 3,5 см. . На дъното й имало врязан надпис на гръцки „Господи, помагай на своя раб Тома”. А на страните й се виждат надписът „на свети Йоан” в родителен падеж и е отбелязано „юни”, „24”. А на 24 юни е празникът Рождество на свети Йоан. Не можело да има по-категоричен отговор чии са мощите.

Така се появява чаканото убедително доказателство. По-късно в Оксфордския университет е направен и ДНК анализ, който още по-убедително потвърждава автентичността на мощите.

Всички, които слушахме професора, стояхме като вкаменени, като неподвижни. Така, както той е стоял, когато е държал в ръцете си малката кутийка.

Така, както праведният свещеник Захария е онемял, когато в храма му се явил Ангелът Господен и му  казал, че молитвата му е чута и жена му Елисавета ще му роди син и ще го нарече с името Иоан и мнозина ще се зарадват за раждането му, защото ще бъде велик пред Господа.

Както, замрял в очакване, е стоял народът в библейската древност – „народът очакваше, и всички мислеха в сърцата си за Иоана, дали не е той Христос”.

Неочакваната ми среща с проф. Попконстантинов стана три години и половина след откриването на мощите. Гръцкият надпис в кутийката, развълнуваният разказ на археолога сякаш затвориха още един кръг и в моя живот, и във възприемането ми на църковната история.

Мощите на библейския аскет привлякоха много поклонници, привличат и много туристи. От нас, от нашето отношение зависи да не ги превърнем в туристическа атракция, а да се вгледаме в забележителната личност на праведника, да се вслушаме в неговата огнена проповед за наближаващото царство небесно, защото не са много днес проповедниците на правдата сред нас. Сигурно всеки като се вгледа в живота си, може да открие такива кръгове, които се затварят по божествен начин и отварят очите и сърцата ни.

Защото както потапянето във водите на река Йордан не очиства автоматично греховете и не омива автоматично съвестите, така и покланянето пред мощите не ни зарежда автоматично с Божията благодат. Но когато покланяйки се, онемеем пред светинята, тогава ще чуем гласа на викащия в пустинята. Днес в нашата модерна пустиня се носят много оглушителни шумове. Но можем да чуем и неговия призивен глас. Кръстителят дойде при нас изпод земята, защото отново е нужно някой да ни призове: „Пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му”.

Много са изкривени нашите пътеки и къде ли ще ни отведат, ако сме изгубили слух да чуем призива на Предтечата, ако сме изгубили трепет, когато се покланяме пред мощите му.

Иначе, какво сме излезли в пустинята да видим? Тръстика ли, люлеена от вятъра?

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са „Без кожа“, „Змийско мляко“, „Кучката“, „Любовници“, „Невинните“ и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й „Емине“, „Майките“, „Адриана“ и „Марма, Мариам“. През 2006 г. „Майките“ спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман „Влакът за Емаус“ (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга – повестта „Първият рожден ден“ излезе в издателство „Сиела“ в края на 2016 г.

Предишна статияРеформата в правосъдието
Следваща статияЗа канибалите и други човешки неща