1
4705

Мистър Джоунс и истината

В свят, в който фактите се възприемат като нещо относително, а възгледите са определящи, истината най-често се превръща в слугиня на идеологията. Не е зле да се подсещаме за това, докато търсим корените на лъжовността днес, неспирно говорейки за „фейк нюз“.

Защото има лъжовност от незнание или непознаване на фактите; тя е нещо прискърбно, но все пак простимо. Има лъжовност и поради нежелание за осмисляне на фактите; и тя е нещо тревожно, защото води до превратни политически избори. Ала има и лъжовност напълно злонамерена, чиято цел е да изврати фактите и да ги отпрати в небитието с цената на всичко, дори да става дума за човешки живот. И тази лъжовност – както добре помним от недалечния ХХ в. – е пагубна и идеологическа. Такава бе и си остава лъжовността на човеконенавистните тоталитарни и популистки идеологии, чиито клишета неспирно се рециклират отново и отново в наши дни.

И тъкмо тази лъжовност на идеологическия „фейк нюз“ е в основата на тези редове, провокирани от най-новия филм на полската режисьорка Агнешка Холанд „Мистър Джоунс“ (2019 г.). Ала в случая размисълът ми не е насочен към самата тази творба – макар филмът на Холанд да е силен и въздействащ – а към истината. Защото филмът „Мистър Джоунс“ е посветен на реална историческа личност – уелсеца Гарет Джоунс, журналист и съветник на британския политик Лойд Джордж през 30-те години на ХХ в., на практика е единственият човек, осмелил се да изрече истината за Големия глад (Голодомора) в Украйна, предизвикан умишлено от Сталин и отнел живота на милиони човешки същества.

Колко точно – и до днес не е известно. В класическия си труд „Жътвата на скръбта“ британският историк Робърк Конкуест изчислява жертвите на 3-4 милиона. Да уточним: само през 1932-1933 г. Украински историци смятат, че Големият глад е отнел живота на близо 8 млн. души. Мъчително е подобна трагедия да се вписва в статистически таблици и в случая не това е най-важното.

Мащабът на трагедията е потресаващ. На всеки 17 минути, както пише в документите на Украинския фонд на Голодомора, е загивало по едно дете. И най-страшното, пак повтарям, е, че този Гладомор е предизвикан умишлено, проведен е хладнокръвно и безпощадно, а властите в Москва са били доволни от постигнатите резултати. Ето над какво трябва да се замислим.

Гладът през 30-те години в СССР е социален експеримент, част от стратегията за свръхиндустриализацията на страната и превръщането на селянина (кулак!) в селски пролетарий. А иззетото до шушка зърно от селяните е било разменната монета, с която са построени мегаломанските гиганти на съветската промишленост, градени буквално с цената на човешки живот и върху човешки кости.

Всичко това прави замисъла на Голодомора още по-сатанински, случилото се направо не се побира във въображението. И през 20-те години в Съветска Русия има глад – дължащ се отчасти на сушави години, отчасти на безумията на болшевизма. Ала за глада в Поволжието се събират помощи из цял свят, включително в България. На място пристигат международни организации, снимките на деца, подути от глад, обикалят света. Мнозина са спасени.

За масовия глад в Украйна през 1932-1933 г. обаче никой не подозира. Какви са причините?

Най-различни, като истината отново попада в идеологически плен. Светът трудно излиза от Голямата икономическа депресия (1929-1931 г.), а на 1 януари 1933 г. Хитлер идва на власт в Германия, страховете от нова война в Европа се засилват. На този фон Сталин изглежда възможен съюзник за западните държави, още повече, че СССР усилено се превъоръжава и индустриализира. Как и на каква цена? Това никой не пита. Или подобни гласове остават в малцинство.

Един от малцината е британският журналист Гарет Джоунс, именно този „Мистър Джоунс“, на когото посвещава най-новия си филм Анешка Холанд. Уелсец, чиято майка е преподавала английски в Юзовка – в Донец, Украйна, където основава металургичните си заводи уелският индустриалец Джон Хюз – младият Гарет е изкушен от писането и политиката. Той бързо попада в кръга около бившия премиер Лойд Джордж, привлечен от реформите му за „социална държава“. Ако се съди по статиите му от този период, възгледите на Гарет Джоунс са „социални“ и дори социалистически. Той говори много езици (френски, немски и руски – покрай майка си), внимателно следи събитията в света. Той също смята, че Сталин е потенциален съюзник на демокрациите в борбата им срещу Хитлер. На два пъти посещава СССР (1930-1931 г.), интересува се от социалните реформи, провеждани от комунистическия режим, особено от масовото ограмотяване и масовата индустриализация. Статиите му се публикуват във водещи британски издания, там той печата и откъси от своя „Руски дневник“.

През януари и февруари 1933 г. Джоунс посещава и нацистка Германия, има среща с Гьобелс, допуснат е да пътува със самолета на Хитлер. Той е силно разтревожен от идването на власт на нацистите, смята, че войната в Европа е почти неизбежна. Затова решава да посети отново СССР и възнамерява да използва връзките си с комисаря на външните работи Литвинов, за да направи интервю със Сталин. През март 1933 г. пристига отново в Москва и тук настъпва развръзката. От британски инженери, работещи в Украйна, Гарет Джоунс научава, че там върлува неописуем глад. Никъде в световния печат за това няма нито ред. Той направо не вярва на чутото, дискретно разпитва в Москва, получава уклончиви отговори. От анализите, които прави на първата петилетка, се убеждава, че тя е пълен провал. В записките си непрекъснато се пита откъде Кремъл намира пари, за да финансира гигантските си строежи, да плаща скъпо и прескъпо на британски, австрийски, германски или американски инженери. И няма отговор. Решава сам да провери всичко с очите си. Заминава с влак за Украйна на мястото на друг британски инженер, така да се каже „под прикритие“. По пътя сменя влакове, както сам разказва в репортажа си, писан при завръщането му в Лондон:

За малко се разминах с ареста си, докато бях на една малка гара в Украйна и разговарях със селяните. Те крещяха, че са гладни, наоколо се събра тълпа, всички се жалваха: „Няма хляб“. Дойде милицията и хората се разпръснаха“.

И Гарет Джоунс свидетелства:

Гладът, много по-голям от онзи през 1921 г., осъжда народа на отчаяние, кара го повече от всякога да мрази Комунистическата партия. Дори комсомолците, някога изпълнени с ентусиазъм, сега усещат как се разсейват илюзиите им. А работниците искат храна и се боят да не изгубят работата си.

Селянинът, изгубил кравата, земята и хляба си, е обречен на гладна смърт. И никой не се мърда пръста, за да му помогне. На този селянин не му остава друго, освен да проклина деня, в който Ленин е взел властта.“

По-нататък в статиите си Гарет Джоунс описва гладните тълпи, труповете по улицата, подпухналите от глад деца, полуживи хора, устремени към Харков, където смятат, че някой ще се смили над тях, а пък там ги чакат безмилостните редици на частите на ОГПУ.

При завръщането си във Великобритания Гарет Джоунс решава да каже истината за Големия глад в Украйна, колкото и това да е „политически некоректно“ и както и това да се отрази на кариерата му. Редица издания отказват да публикуват репортажите му. И все пак той успява да пусне поредица от публикации в „Ивнинг стандарт“, „Дейли Експрес“, „Файненшъл таймс“. Дотогавашните му политически съмишленици му обръщат гръб. Той вече е „реакционер“, осмелил се да критикува „социалния прогрес“ и „държавата на пролетариата“, каквато е СССР. И освен това що за небивалици разказва този „мистър Джоунс“? За какъв масов глад в Украйна иде реч, щом като нито един западен кореспондент в СССР не е обелил и дума за това? Явна „лъжа“.

Машината на Москва завърта пропагандното колело срещу Гарет Джоунс, „прогресивни люде“ масово го изобличават по страниците на пресата. А в същото време западните правителства мълчат. Нима не е било известно, че милиони в Украйна измират от глад? Нима никой не е знаел нищо.

През последните десетилетия изследователи проучиха дипломатическите източници от онова време. В самия Харков е имало германско, италианско, френско и полско консулство. Съответните консули са изпращали всяка седмица доклади, в тях е била описана цялата ужасяваща истина. И всички са мълчали. По докладите на италиански консул се виждат подчертавания от синия молив на Мусолини. Без коментар. Германският консул организира акция в подкрепа на отдавнашни немски заселници в Украйна. Но Хитлер няма никакъв интерес да се кара със Сталин. А западните демокрации? Докладите на полския консул са препращани до британското правителство и в Белия дом. Без отговор.

В същото време основен противник на Джоунс се оказва кореспондентът на „Ню Йорк таймс“ в Москва Уолтър Дюранти – авторитетен журналист, носител на „Пулицър“. Просъветски настроен, Дюранти, близък до президента Рузвелт, прави всичко възможно САЩ да установят дипломатически отношения със СССР. Което и става скоро след скандала, разразил се с разкритията на „мистър Джоунс“.

Има времена, в които истината изглежда ненужна, даже неприятна. Дори когато става дума за живота и смъртта на милиони. Твърденията на „мистър Джоунс“ фигурират из световната преса, но по-скоро като пропагандни преувеличения, като фантасмагории, които няма как да бъдат проверени. Едва години по-късно в световните медии се появяват и първите снимки, които предизвикват шок, но закратко. Втората световна война е на прага и на никой не му се занимава с милионите, измрели в Украйна. Австрийският инженер химик Александър Винербергер, който се завръща от работа в Харков, тайно изнася заснет от него снимков материал. И тези ужасяващи кадри напълно потвърждават разказа на „мистър Джоунс“. По онова време обаче Гарет Джоунс прави репортажи в Монголия, където е отвлечен и загива при неизяснени обстоятелство. Не е трудно да се провиди зад това дългата ръка на Кремъл.

Дори и днес репортажите и статиите на Гарет Джоунс за Голодомора нямат съответната публичност. През 1992 г. негова племенница случайно открива в чардака на родния му дом в Уелс ръкописи, дневници и вестникарски изрезки от статиите му. Архивът е качен на любителски сайт, там, слава Богу, е достъпен за интересуващите се. Ала на името на Гарет Джоунс – който, за разлика от Уолтър Дюранти, няма „Пулицър“ – и до днес не е наречена нито една журналистическа награда. В днешна Русия делото му се замълчава, тъй като се смята, че Голодоморът е прекомерно силен коз в полза на Украйна. Което само идва да покаже, че истината продължава да е по-трудно приемлива от лъжата.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЧерно-бял роман
Следваща статияЛесните пари и слава вървят само с гъвкави принципи

1 коментар

  1. В края на 70-те години на 20-ти век световноизвестният днес разузнавач от ГРУ Виктор Суворов бяга във Великобритания. Там Обединеното Кралство му дава политическо убежище. Суворов обяснява защо е избрал Великобритания. По негова преценка тя е водила най-твърда и неотстъпчива политика спрямо СССР. Но между временно се случва следното,поствам цитат от самият Суворов,от книгата му „Майката на Дявола“,стр. 321:

    През 1985г завърших „Ледоразбивачът“. Издателства (в Британия) много,но не успях да я издам. Публикувах няколко откъса във вестник „Русская мысль“,в списанието „Континент“ и в списанието на Кралският консултативен институт по въпросите на отбраната. Упорито търсех издател. Успях да публикувам книгата на немски през 1989г.,на английски – през 1990г.,(?!). „Ледоразбивачът“ така и не излезе на руски в чужбина. Някои издатели се захващаха,но после заявяваха,че стилът трябвало да се промени. Не бил научен.“

    Направо смайващо! Великобритания,която е била тогава,а и днес,една от най-свободните и демократични държави в света,на практика е наложила цензура върху книгата на Суворов. Само и само за да не дразни СССР. И чак след като Берлинската стена беше разрушена,е позволила тя да бъде издадена!
    Изниква и един много неприятен въпрос. Как британската държава е успяла да цензурира частни книгоиздателства в Британия?!