1
2239

Митовете около 9-и май

Антифашизъм ли е комунизмът?

В навечерието на 9-и май т. г. Държавният секретар на САЩ заедно с външните министри на девет държави от Централна и Източна Европа, преминали през епохата на комунистическия тоталитаризъм (сред тях и българският външен министър), излязоха с изявление, в което като отдават почит на „жертвите и на всички войници, които са воювали за победата над нацистка Германия“, отбелязват, че честваният (от Русия) „ден на победата“ не е донесъл „свободата на цяла Европа“, и не е, защото в резултат на тази победа СССР „е наложил комунистически режими“ върху почти половината от територията на нашия континент. В изявлението се реагира също на присвояването на победата над Хитлер изключително като заслуга на съветската армия и омаловажаването на усилията на западните съюзници за разгрома на нацизма.

Очаквано, изявлението бе посрещнато „на нож“ от Москва; за пореден път оскърбено и заплашително „се разрази“ одиозната Мария Захарова, а у нас с искане за оставка на външния ни министър излезе, разбира се, БСП, чиято декларация по този повод завършва с абсурдното изречение: „Денят на победата – 9-ти май 1945 г. затвори най-кървавата страница в историята на човечеството, даде шанс за траен мир и (забележете – б. м.) за създаването на обединена Европа, от която България днес е част“ (курсивът мой). От 9-и май 1945 г. следователно, според БСП, започва не т. нар. Студена война между свободния свят и тоталитарния комунизъм в глобален мащаб, а се давал „шанс за траен мир“. Европа не бива разделена на две и едната ѝ част не бива погълната от Евразия, ами се полага началото на нейното… обединение. Отдавна не бях чел подобен исторически идиотизъм, но не бих се учудил, ако го е сътворил някой „социалист“ с диплома по история.

Всъщност от падането на комунизма през 1989 г. прословутата „победа на Червената армия над нацисткото чудовище“ постепенно се превърна в последната опорна точка за оправдаването на този престъпен режим. Комунизмът може и да е показал „някои негативни черти“ – гласи въпросната „опора“ – но той няма как да бъде тотално осъждан, защото е синоним на… антифашизма. Той може и да се е провинил в „определени репресии“ в страните от Централна и Източна Европа, но за сметка на това ги е „освободил“ от нацизма. Паралогизмът, който се използва тук, е, разбира се, достатъчно елементарен: доколкото нацизмът е безусловно зло и това никой не може да си позволи да оспори, то нападнатият през 1941 г. именно от нацистка Германия СССР на Сталин се оказва антагонистът на това зло и значи е… противо-зло. Победата му пък на 9-и май 1945 г. е победа над злото от… ако не „доброто“, то (поне) противо-злото на комунизма. Комунизмът и по-специално сталинизмът с две думи е анти-фашизъм и нека някой се опита да определи като зло този „анти-фашизъм“, нека някой си позволи да види в победата му над фашизма нещо (в какъвто и да било смисъл) не-добро. Та нали тогава той със сигурност ще се разконспирира като про-фашист. Най-кратко изразено: разпрострелият се от 9-и май 1945 г. над половин Европа комунизъм е анти-фашизъм; анти-комунизмът е следователно анти-анти-фашизъм, а това означава… про-фашизъм.

Ако добре вникнем в току-що изложения паралогизъм би трябвало тутакси да ни стане ясно защо за днешна Путинова Русия, за Мария Захарова, за родната БСП и прочее „правоприемници“ на СССР и комунизма е толкова важно да запазят непокътната „славната дата“ 9-и май 1945 г. като „ден на победата на Червената (именно) армия“. Всъщност само така съветският комунизъм ще съхрани изключителното си алиби да е бил жертва на едно безспорно зло (а нали към жертвата на злото не може да не се изпитва респект) и същевременно да се величае като победител на това безспорно зло (а към победителя над злото не може да не се изпитва благодарност). С респекта към комунизма като жертва (на безспорния злодей Хитлер) и с благодарността към комунизма като победител (над този безспорен злодей), комунизмът е запазен от всяко редополагане с нацизма, от всяко безусловно осъждане. Запазен е, още по-дълбоко, и митическият образ на Русия, към „изпитанията“ на която светът буквално „по онтологична“ необходимост следва да изпитва потресение и съответно – благодарност, че тя винаги е успявала да обърне тези „изпитания“ в „благодеяния“ за света. В целия този политически „трик“, разбира се, има нещо изключително възмутително, на което трябва да се отговори, при това доста по-рязко и по-обстойно от кратката бележка, че „9-и май 1945 г. не е донесъл свобода на цяла Европа“. И ние ще се опитаме тук да го направим като започнем с припомнянето на „изтласквания“ от „правоприемниците“ факт, че комунизмът (и по-специално сталинският комунизъм) далеч не всякога е бил „анти-фашизъм“. Нещо повече, той не е бил антифашизъм практически до момента, в който не е бил нападнат от фашизма в метрополията си – в съветска Русия.

Защото известно е, че Сталин не е давал и пет пари за задълбочаващия се от средата на 30-те години на ХХ в. в Европа антагонизъм между реваншистка (Хитлерова) Германия и приатлантическите западноевропейски държави. Той дори го е изпълвал с надежда, че нещата на континента се развиват според начертанията му, изречени пред пленума на ЦК на ВКП(б) още през 1925 г., когато „великият кормчия“ предвижда, че войната е неизбежна, че СССР няма как да не участва в нея, само че трябва да направи всичко възможно да се включи едва в края ѝ, когато воюващите страни – той смята, че това ще са само Германия и Западът – напълно взаимно ще се изтощят и СССР ще може „да хвърли решаващата тежест на везните; тежестта, която ще се окаже решаващият фактор“ (разбира се за завладяването на целия Запад от „страната на Съветите“). Но ето защо когато през 1939 г., готвейки се да започне „неутрализирането“ на западните си противници Франция и Великобритания, Хитлер се обръща към Сталин с предложение за сключване на договор за ненападение и неутралитет, последният го приема с охота и в резултат външните министри на „анти-фашистка“ Русия и Молотов и на фашистка Германия Рибентроп сключват прословутия пакт, носещ имената им. Никак не е трудно да съобразим днес, че въпросният „договор“ всъщност е изключителна услуга, която „анти-фашисткият“ кормчия от Кремъл прави на нацисткия фюрер. Нека си спомним, че Германия губи Първата световна война именно защото ѝ се е наложило да воюва в нея на два фронта – на запад с Франция и Великобритания, а на Изток – с (царска) Русия. И Хитлер добре е запомнил този урок. Ето защо сега, в 1939 г., за да разгроми спокойно западните сили, обявяващи му война за нападението над Полша, той изключително много се нуждае от неутралитета на Русия. Осигурявайки му го с договора Молотов-Рибентроп, Сталин следователно се явява основният помощник на нацизма за успеха му в (Западна) Европа.

Нещо повече: като добри „партийни другари“ нацистите и болшевиките се споразумяват и за (както се струва на Сталин) една изгодна цена за неутралитета на СССР. Протестиращата днес срещу подписите на външните министри на Литва, Латвия и Естония Мария Захарова би трябвало да си спомни, че според тайните клаузи именно на договора Молотов-Рибентроп Сталин спазарява с Хитлер анексирането на Прибалтика (което извършва още през 1940 г.). Получава от нацисткия фюрер „карт-бланш“ да нападне и завоюва Финландия, да се опита да окупира българския черноморски бряг (последните две неща той не успява да направи, но не защото Хитлер му пречи за това) и най-вече – споразумява се с нацисткия фюрер да му помогне в „светкавичното“ завладяване на Полша, като я нападне от изток заедно с Германия. До към началото на 1941 г., следователно, „анти-фашисткият“ СССР е не просто неутрален наблюдател на експанзията на нацизма в Европа, но и ключов сътрудник в тази експанзия. От днешна гледна точка бихме могли да кажем дори, че ако през 1939 г. вместо договора Молотов-Рибентроп Сталин бе заплашил нацисткия фюрер с „втори фронт“ от изток, „денят на победата“ над него би се състоял почти шест години по-рано и въобще не би коствал на Европа (а и на Русия) жертвите, дадени в тях.

Много е важно следователно да подчертаем мотивите, по които комунистическият вожд сътрудничи с нацизма в първия период от неговото настъпление в Европа. Партийните историци преди 1989 г., не можейки да премълчат напълно договора Молотов-Рибентроп се опитваха да ги видят в желанието на Сталин „да спечели време“ за СССР преди „неминуемия си сблъсък с нацизма“. Абсолютна лъжа, защото, пак казвам, той би го избегнал въобще, ако в онзи ранен етап поне бе заплашил нацисткия фюрер с втори фронт от изток, вместо да му осигурява спокойствие в експанзията му на запад. Не, това, на което „анти-фашистът“ Сталин се е надявал в онзи период е именно онова, за което говори пред пленума през 1925 г. Воювайки помежду си, там, в Европа, „нацистите“ и „империалистите“ да се изтощят взаимно, да разсипят континента и тогава „ние“ (т. е. Съветският съюз) „да хвърлим решаващата тежест на везните“. С други думи – Сталин е мечтаел да завоюва Европа (и в този смисъл, да – да я „обедини“, но под сърпа и чука) практически от същото време, от което мечтае за това и нацисткият фюрер. Това че е бил достатъчно глупав да не прецени, че след като (с неоценимата му помощ) неутрализира Франция, започне да изтощава Великобритания и съсипе Централна Европа, Хитлер ще нападне самия него, не прави Сталин невинна жертва на злодея.

Но че съветският комунизъм не поначало и не винаги е бил „анти-фашизъм“, че преди да „освободи“ Европа от нацизма в „день победы“ е съдействал – при това съзнателно – за нейното руиниране от нацистка Германия, е само едно от нещата, които следва да се противопоставят днес на паралогизма, който изложихме по-горе.

В следващ текст ще се опитам да го атакувам още по-пряко.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВече (не)вездесъщият турист
Следваща статияОчарованието на отблъскването

1 коментар

  1. Сталин е този,който предлага на Хитлер пакта известен днес под името „Рибентроп-Молотов“,а не обратното. Днес може лесно да се провери кой на кого е предложил пакта „Рибентроп-Молотов“…