2
2752

Митовете около 9-и май (2)

Как освобождаваха „освободителите“

Разбира се, че онова, което донася „победата на Червената армия“ в страните от Централна и Източна Европа – независимо дали през войната са били съюзници или жертви на нацистка Германия – е не „освобождаването“ им от фашизма, а завоюването им от Съветския съюз. В този смисъл не е съвсем точно дори определението, използвано в цитирания миналия път текст от изявлението на държавния секретар на САЩ и външните министри на девет държави от бившия съветски блок, а именно – „установяване на комунистически режими“ в тези страни. Не е, защото би могло да ни остави с впечатлението, че комунизмът все пак е имал някаква почва в тях и пристигането на съветската армия само е подпомогнало местните комунисти да се доберат до властта. Практически в нито една от тези страни обаче това не е така. Антифашистките сили с реална тежест по време на войната, както в държавите, завладени от Хитлер, така и в тези, които са му съюзници, съвсем не са комунистически. Ето защо разправата с тези именно антифашистки сили след края на войната представлява основното, което вършат съветските „освободители“ в тях. Разправата с антифашистките и демократичните „конкуренти“ за властта и инсталирането на съветски – коминтерновски – кадри от местен произход – това всъщност е гръбнака на съветската „освободителна“ политика след 1945 г.

И за да не бъда голословен – нека припомня примерите. През цялото време на нацистката окупация на Полша, в Лондон работи полското задгранично правителство в изгнание. И то действително работи, защото чрез т. нар. Делегатура – негов конспиративен изпълнителен орган – то организира на територията на завоюваната от немците страна нелегална съпротива, подпомагане на полските граждани, та дори и образователни акции като т. нар. „летящи университети“. Но най-вече – осъществява политическото ръководство над действащата в страната съпротивителна Ормия Крайова. И ето, тук ще трябва особено да подчертая, че нито това полско задгранично правителство, нито Делегатурата му са признавани от Сталин през цялото време на войната. Заради позицията им във връзка с разстрелите в Катинската гора той ги има дори за противници, наравно с нацистите. Поради това, след обрата на Източния фронт, когато приближава времето Червената армия да пресече границата на Полша, съветският диктатор организира специално конкурентна и конфронтираща се с армия Крайова прокомунистическа групировка под името Армия Людова. Разбира се тази последната няма никаква реална военна мощ и не може да окаже практически никаква помощ на СССР в сраженията с нацистите на полска територия. Напротив, въпреки че е абсолютно нелогично след дългогодишното враждебно отношение такава помощ на съветските войски все пак оказва в заключителната фаза на войната Армия Крайова. Така, през април 1944 г. шест хиляди нейни войници, заедно със съветските войски, освобождават град Лвов (да припомня, че за награда, след 1945 г. той бива откъснат от Полша и присъединен към Украинската ССР). Пак по спешно искане на Сталин Армия Крайова организира на 1-ви август 1944 г. въстание във Варшава с цел да отклони немски части от фронта и да подпомогне настъплението на съветските войски от изток. Прави го, макар че това подлага на риск от поголовно изтребление цивилното население на столицата и коства огромни жертви на полската антифашистка армия.

Въпреки тази подкрепа от страна на реалните антифашистки сили в Полша, когато на конференцията в Ялта през февруари 1945 г. се поставя въпросът за състава на временното правителство на току-що освободената страна, Сталин не допуска в него да участват представители на задграничното правителство в Лондон, ръководило съпротивата през цялото време на войната. Напротив, в 21-членния кабинет на „националното единство“ биват наложени 16 министри от практически нестъпвалите в Полша по време на окупацията прокомунистически групировки.

Какво следва от там нататък? Въпреки обещанията, дадени пред съюзниците, че следвоенното устройство на Полша ще се реши чрез свободни демократични избори, нещата се развиват ето как. На изборите през 1947 г. чрез редица подло прокарани бюрократични процедури, от участие в тях са изключени около 1 млн. избиратели. На жестоки репресии са подложени най-вече членовете и активистите на най-многобройната по онова време в Полша демократична Селска партия, наброяваща 600 хил. членове (за сравнение комунистическата Полска работническа партия, ръководена от изпратения директно от Москва Владислав Гомулка по онова време има едва 65 хил. членове). В дните преди изборите 128 от дейците на Селската партия са убити, 149 от кандидатите ѝ за депутати са арестувани, а 174 от все пак избраните са касирани. В последна сметка в Сейма са допуснати едва 28 нейни депутати, от които година по-късно остават… 14. Върхът на цинизма е назначаването за началник на армията на „освободена“ Полша на съветския маршал Константин Рокосовски.

Онова, което следва, е типично за „освободителите“: между 1947 и 1952 г. (когато ѝ е наложена комунистическа конституция по съветски образец, а страната е преименувана на Полска народна република), основната борба е… с участниците в съпротивата от армия Крайова и с ликвидирането на некомунистическите партии в страната. Така собствено е „освободена“ една от най-пострадалите от фашизма държави от Централна Европа. „Освободена“ е чрез физическото ликвидиране на онези, които между 1940 и 1945 г. реално са се борили с нацисткия окупатор, чрез политическото ликвидиране на демократичните ѝ антифашистки партии, чрез териториалното откъсване на Лвовската област.

Нека сега за сравнение да хвърлим поглед към страна от противоположния лагер – този на съюзниците на Хитлер. Да видим как съветската армия „освобождава“ Унгария? Макар в тази реваншистки настроена след края на Първата световна война държава профашистките настроения действително да са били осезателни, след края на Хитлер, тя, оказва се, също разполага с оцелели демократични партии, сред които изобщо не е партията на унгарските комунисти, брояща в края на 1944 г. едва 3 хил. членове, при това разделени на „доморасли“ (живели в нелегалност и по същество в пълна пасивност в годините на войната) и т. нар. „московци“, т. е. командировани от Сталин дейци на Коминтерна, представлявани от Матяш Ракоши. В условията на съветска окупация на 6-ти ноември 1945 г. в Унгария се провеждат избори, при които правото на глас е отнето от всички участници в разпуснатите профашистки организации и подсъдимите от народните съдилища. И ето: въпреки тези ограничителни мерки партията на дребните стопани печели 57% от гласовете, социалдемократите – малко над 17%, а комунистите… малко под 17%. Това е същинска катастрофа за плановете на Сталин по отношение на тази „освободена“ от фашизма страна и поради това той прибягва до формено политическо насилие. Под натиска на ген. Ворошилов, чиято армия е разположена на територията на Унгария, вместо редовно правителство на мнозинството се образува „широко коалиционно правителство“, в което комунистите, въпреки слабия си изборен резултат получават няколко министерства, в това число – ключовото министерство на вътрешните работи. Естествено в неговия „мандат“ партиите на дребните стопани и на социалдемократите са разсипани, като лидерите им са обвинени в различни „шпионажи“, „заговори“ и пр., а под вещото ръководство на М. Ракоши унгарската милиция разкрива над 100 концентрационни лагера с общ капацитет 40 хил. души, разбира се тутакси попълнени. Още по-нататък – без никакви правови процедури изселва от Будапеща 13 хил. „класови врагове“ (бивши офицери, но и държавни служители, фабриканти и аристократи), изпращайки ги в затънтени села, за да полагат в тях „селскостопански труд под специален надзор“. В края на трудовете на това „коалиционно правителство“, конструирано под диктата на ген. Ворошилов, комунизмът „побеждава напълно“ и Унгария най-сетне е окончателно „освободена от фашизма“.

Бихме могли да кажем, че ситуацията в тази страна е много сходна с тази в България след 1944 г. „Освобождението“ ни от фашизма (политически неконсолидиран в страната ни, управлявана от цар Борис ІІІ) е извършено у нас чрез светкавично и разпоредено изрично от Москва избиване на около 20 хил. индустриалци, търговци, интелектуалци, офицери и духовници и последващото го ликвидиране на всички – всъщност – антифашистки партии от преди 1934 г.: земеделци, демократи, радикалдемократи, социалдемократи…

За да бъдем точни в понятията, които употребяваме, трябва да обърнем внимание и на това, че „комунистическите режими“ във всички страни от Централна и Източна Европа биват налагани не от местни комунистически сили (както казах, в практически всичките те са нищожни), а от специално изпратени от Москва креатури на Сталиновия Коминтерн. Да ги изброим: Владислав Гомулка живее в Съветския съюз и бива изпратен в Полша в самия край на Хитлеровата окупация на страната, без да е взимал каквото и да било участие в „антифашистката съпротива“. В Унгария – Матяш Ракоши също е „московец“, десетилетен емигрант в СССР след безуспешната авантюра на „Унгарската комуна“. В Чехословакия изпратеният коминтерновец е Клемент Котвалд, в България – напусналият страната ни още през 1923 г., а от 1933 г. живеещ в СССР Георги („Михайлович“) Димитров, наследен през 1950 г. от практически непознатия на българските комунисти деец на съветската „червена професура“ Вълко Червенков. Може да се каже, че единствено в Югославия комунизмът е наложен от местен лидер и реален участник в антинацистката съпротива – Й. Б. Тито, и е симптоматично, че режимът в Югославия се отличаваше с осезателно по-голяма независимост от „победителите на 9-и май“.

Не означава ли всичко това, че след 9-и май 1945 г. в Централна и Източна Европа се установяват не просто „комунистически режими“, а най-точно – съветски протекторати?  Дали някой някога у нас ще се осмели да произнесе истинското наименование на онази епоха, а именно – че от 1944 до 1989 г. България и половин Европа живя не просто „във времето на соца“, а се намираше под съветско иго. Нали много си обичаме тази Вазовска дума – защо тогава се боим да я употребим по отношение на онези, които продължаваме да наричаме с юродивото руско умалително „братушки“?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияКирил и Методий
Следваща статияДали свободната воля е илюзия?

2 КОМЕНТАРИ

  1. Във Фейсбук,в сайта на „Площад Славейков“ беше написано едно интересно етимологично мнение. Че думата „братушка“ съдържа обидно и унизително съдържание. Така руснаците наричали някой млад,но глупав и леко нефелен човек.