0
838

Михай Дреш & Миклош Лукач

Унгарски джаз виртуози в Първо студио на БНР

Lukacs_i_Dresh_02

Михай Дреш е сред колосите на европейския джаз вече четвърто десетилетие. Миклош Лукач пък – един от водещите цимбалисти в света. На 10 ноември от 21 ч., благодарение на Института „Балаши” (Будапеща), ще можем да се срещнем и с двамата.

Домакин на събитието е радио фестивалът Alarma Punk Jazz на програма „Христо Ботев”. За възможността да ги слушаме на живо в София трябва да благодарим на Ласло Бедеч, унгарския лектор за България, а преводът на двете интервюта е на Светлана Колева.

Dresch_01
Михай Дреш

С МИХАЙ ДРЕШ сме се срещали и преди. Дори сме ходили до Будапеща, за да го чуем на живо. Други са пътували на стоп още през 70-те години на ХХ век за негови концерти. Той самият пък е обикалял Родопите. Истории за Дреш – колкото искате. В тях участват и Арчи Шеп, и Теодосий Спасов, и Золтан Лантош, и Лайко Феликс (да не забравяме, че първите студийни записи на гениалния цигулар, когото също слушахме в София благодарение на Института „Балаши”, са именно в „Дреш Квартет”). Обаче нека ни ги разкаже той самият…

Нека започнем с дуото Дреш-Лукач: „Дреш Квартет” е институция в европейския джаз. От друга страна, Миклош Лукач е част от този квартет, т.е. дуото е с член на квартета, а не с външен човек. Каква е основната разлика в емоционален план?

М.Др.: Като че ли е голяма разликата. Когато сме двамата с приятеля ми Миклош, тогава форматът е малко по-свободен и по-интелектуален. По-фино е усещането да се свири с един човек, има място за по-фини елементи в музицирането.

Има ли неща, които сте написали за квартета и преаранжирате за дуото с Лукач, или по-скоро композирате нови?

М.Др.: С Миклош свирим много отдавна и в дуото, и в квартета. Има неща, които се припокриват с квартета, но както стана дума и в предишния въпрос, дори тогава свирим по-интимно. Така че може да има заимстване, но в дуото всичко става много по-различно.

В началото на 90-те и вие сте свирили на цимбал, например в албума Zeng a lelek (Звукът на душата). Свирили сте и с цимбалистите Миклош Лукач и Калман Балог. Какво е цимбалът за вас?

М.Др.: Така е, изглежда сте добре осведомени. Цимбалът е чудесен инструмент. Известно е, че това е унгарски инструмент, често съм имал възможност да го слушам. И така ме омая, че започнах да го използвам. Опитах да се науча да свиря, но стигнах до извода, че е по-добре да свиря с добри цимбалисти, отколкото аз да се мъча с инструмента.

Понякога, макар и рядко, пеете в албумите си. Кога чувствате нужда от човешки глас, а инструментите не са достатъчни?

М.Др.: Ако можех да пея, щях да пея повече. Пеенето е много хубаво нещо. Много по-умни от мен хора са казали, че инструменталната музика всъщност произлиза от пеенето. И според мен е така. А свиренето на инструменти, особено на духови, е много сходно с пеенето. Умея съвсем малко да пея, затова рядко, само по принуда, припявам по нещо. Но всъщност много обичам да слушам песни. Например в България има толкова много прекрасни стилове на пеене и самият аз съм слушал много български народни песни. А като говорим за духови инструменти и пеене, ето, вие имате Теодосий Спасов, който прави и двете отлично и на когото аз съм голям почитател.

Имате съвместен албум с Арчи Шеп от 2002, Hungarian Beebop, а имате и пиеса, посветена на него, в един по-късен ваш албум. Какво е значението на тази творческа среща за вас? Има ли други музиканти от световна величина, с които бихте искали да работите?

М.Др.: Ще започна от втория въпрос. С кого бих свирил? Има страшно много големи музиканти, с които бих искал да свиря и същевременно не бих искал. Защото те са толкова велики музиканти, че чак ме е страх от тях. Носят в себе си нещо величествено, което не чувствам като свое и им се възхищавам. Например наскоро свирихме с Крис Потър. Освен това има много велики музиканти, с които бих свирил. Например с Теодосий Спасов бих свирил с удоволствие. Това обаче са наистина велики музиканти, а аз съм просто човек, който иска да прави музика и обича музиката. Ако се върнем обратно на въпроса, Арчи Шеп е гигантски афроамерикански черен музикант, част от джаз музиката, докато аз попаднах в джаза някак случайно. Или пък не е случайно, защото казват, че няма нищо случайно. Човек не знае какво и защо се случва. В крайна сметка аз станах саксофонист, джаз музикант, и за мен беше нещо велико да се срещна с Арчи Шеп. Намериха се добри хора, които да ме свържат с него. Хубаво е човек да свири с такива музиканти, защото е страхотно преживяване… Но същевременно изпитвам страхопочитание към тях.

Разкажете ни за това ваше изобретение – флейтата „фухун”, ако правилно го произнасям. А ако разширим въпроса за „търсенето на звука”, какви са вашите търсения?

М.Др.: Всъщност, не че търся новото, по-скоро търся неща, които на мен да ми вършат работа. Например много обичах да свиря на права флейта, инструмент, който се среща на много места по света, много древен. За сравнение, древен е като кавала (кавалът е може би още по-древен, защото представлява само една тръба, няма дори мундщук, а само отвор на ръба). Правата флейта се изработва с един стар вид мундщук, при унгарците се среща в Трансилвания. Така че има музика за права флейта, аз я изучавах и много ми хареса. Хрумна ми да си направя права флейта, но много голяма, като в приказките. Направих я и много ми хареса звукът. И си казах, че би било добре да използваме това звучене и в групата. Започнах да й добавям клапи и малко по малко работата стигна дотам, че потърсих един мой приятел, майстор на инструменти, направихме още една флейта, с по-точни замервания и ред клапи, но в крайна сметка пак беше вид права флейта, с която може да се прави 12-тонова музика. Всъщност за всичко може да се използва.

Ще видим ли този инструмент и в София?

М.Др.: Разбира се. Често свиря на него. Даже толкова го обичам, че на въпроса какво бих взел със себе си на необитаем остров, отговорът е – може би точно него.

Miklos_Lukacs_01
Миклош Лукач

Цимбалистът МИКЛОШ ЛУКАЧ, другата половинка от дуото, е не по-малко важна „институция” в унгарския джаз. Музикант с класическо образование, който обаче има толкова много натрупан опит в джаза, фолклорната музика и някои съвременни формации, доближаващи се и до рока. Той притежава таланта да е навсякъде. И той като Дреш е свирил с Арчи Шеп и Теодосий Спасов. Към тях обаче можем да добавим още Чарлс Лойд, Чико Фрийман, Варшавската филхармония, Симфоничния оркестър на ВВС, Давид Йенгибарян, Михил Браам, Бела Сакчи Лакатош…

Какво означава за вас дуото с Дреш? Каква е разликата, когато свирите само с Дреш или с „Дреш Квартет”, или в собствения ви състав „Цимбиозиш”, в който също участват музиканти от квартета?              

М.Л.: Свиря с Миши (Михай) непрестанно от около 11-12 години, откакто ме покани в „Дреш Квартет”, а дуото го създадохме преди около 5-6 години. Доставя ни голяма радост да свирим като дуо, защото свирим основно наши собствени композиции. За мен е огромно удоволствие да свиря с Михай винаги и във всякакъв формат. Очевидно продукцията на едно дуо е много по-интимна, по-откровена, по-лесно се правят компромиси между двама души, отколкото в квартет, където се свири според очакванията за джаз квартет. На мен затова ми харесва свиренето в дуо, защото Миши има едно специфично звучене, което аз много обичам, има едно особено музикално възприятие и е представител на музикално направление, което в наше време е голяма рядкост. Аз паралелно свиря в много други формации, не само джаз, а и класическа музика. Даже тъкмо се връщам от Тел Авив, където свирих със симфоничен оркестър. Така че в живота ми има много музикални проекти. Но с Михай Дреш за мен винаги е голямо удоволствие да свиря.

Свирите в още едно дуо – с Калман Балог, който също е цимбалист. Каква е разликата, когато и другият член на дуото свири на същия инструмент?           

М.Л.: С Калман също отдавна имаме хубава връзка, даже по-стара – от 25 години се познаваме. Неговото вдъхновение идва от народната музика. И двамата имаме класическо музикално образование, но Калман се насочи към народната музика, а аз останах в известна степен в класическата музика и се насочих към джаза. Той ми дава музикалността, която произлиза от народната музика, а същевременно се вдъхновява от това, което аз бих могъл да му дам и което произлиза от джаза. Голямо удоволствие е да свиря и с него.

Какъв е вашият личен баланс между композираната музика и импровизацията? До кое сте по-близо?

М.Л.: И двете са ми близки. Писаната музика има друга задача, там по различен начин трябва да се изразявам. Но, естествено, ако свиря в рамките на импровизационен жанр, независимо дали джаз или народна музика, там също има тема, която трябва да се изпълни в оригиналния й вид или според стила, човек трябва да се придържа към нея, като после в съответствие със стила трябва да се импровизира върху темата според собственото ни звучене. При писаната музика на първо място е композиторът, той трябва да се уважава. Максимално близко възпроизвеждаме написаното и после вече трябва да намерим звученето, което може да превърне музиката в наша. Това е нещо много важно – след известно време и композираната музика може да се пренасочи към начин на изпълнение, чрез който аз като изпълнител да я почувствам в себе си като своя, сякаш аз съм я написал, защото толкова искрено и чувствено я изпълнявам, сякаш е моя. Големите изпълнители, които свирят класическа музика, се придържат точно към това – те са станали големи, защото са уважавали оригинала и после са доразвили музиката като своя.

Инструментът ви, цимбалът, е специфичен. И все пак по света се срещат подобни инструменти, например сантур в Индия и Иран. Работите ли с музиканти, които свирят на такива инструменти?         

М.Л.: Познавам много музиканти, които свирят на инструменти, сродни на цимбала. И поддържам добра връзка с тях, но съм свирил с тях само за проба. Голямо удоволствие ми е доставяло, защото се създава музикална атмосфера, сходна на цимбала, но все пак различна. И това ме вдъхновява да свиря малко по-различно от обичайното. Често съм пробвал хакбрет например, швейцарски инструмент, сходен на цимбала. Свирил съм и с финландски колега на кантеле и разбира се, на сантур.

Тази година излязоха няколко важни албума с ваше участие – разкажете ни за новия албум на Давид Йенгибарян, за сюитата Wild Man Dance на Чарлс Лойд…

М.Л.: Очевидно има повратни моменти в живота на човека, които преобръщат съдбата му и значително променят музиката му. Когато Чарлс Лойд ме покани преди две години в групата си, за мен беше голяма чест. А с Давид Йенгибарян се познаваме от 20 години. Имах тогава една група и го поканих да свири на акордеон. И оттогава сме в много добри отношения. Даже имах възможност да участвам в последния му албум като гост-музикант. Като джаз изпълнител съм член на множество чуждестранни и унгарски групи, а също имам собствена група „Цимбиозиш”, в която осъществявам собствените си идеи. Съвсем скоро ще излезе и вторият ни албум от лейбъла „Фоно Рекърдс”. Участват приятелите ми Ищван Бало на барабани и Дьорд Орбан на контрабас. Много обичаме да свирим заедно и за нас всеки концерт е велико пътешествие. Това са общо-взето важните за мен джаз проекти. И, разбира се, класическата музика постоянно присъства. Наскоро представях произведението „Да Капо” на големия унгарски композитор Петер Йотвьош в Израел. И много се зарадвах, когато той за моя изненада каза, че я е композирал за мен. Класиката и джазът съставляват моя свят и много се радвам, че в живота ми присъстват заедно и двете.

Каква е разликата, когато свирите в чужда група и когато свирите във вашата и сте лидер?

М.Л.: И двете са трудни или пък лесни – зависи от гледната точка. Трудното, когато свиря  в чужда група, е, че трябва да намеря звученето, което да удовлетвори лидера на групата, който е композирал музиката. Трябва да се приспособя към една чужда музикална среда. В собствената ми група, от друга страна, е обратното – аз трябва да композирам и изпълнявам сугестивно музиката, така че колегите ми музиканти също да я възприемат. И двете състояния имат предимства, недостатъци и опасности, но и двете са чудесни задачи и учат на много неща. Как да превърна мислите на друг музикант в свои по най-добрия начин, това е много важно. И, разбира се, обратното също е важно – мога ли аз като музикант и композитор да внуша моите музикални идеи на другите, така че те да ги разберат и да им повярват.

Променя ли се звученето на цимбала в зависимост от музикалния стил на проекта?        

М.Л.: Разбира се, аз съм музикант с класическо образование и като такъв съм придобил умения, необходими за всеки стил. От една страна, адаптивност към различни стилове и ситуации, от друга, базисна музикална подготовка, необходима за всеки стил. Добре да познавам инструмента си, лесно да се вписвам в състави, ръководени от други, адаптивност към различни типове музика – това са все основите на класическата музика. Разбира се, ако свиря в джаз група, мога да експериментирам, да търся ново и интересно звучене, но важното е, че лесно мога да се приспособя към типа музициране, който е необходим за съответния проект. И все още имам желание да експериментирам, за да разбера какво още може да се направи с инструмент като цимбала.

Разкажете ни за срещата с Теодосий Спасов в квартета на Михай Борбей.

М.Л.: Да, сега сме квартет, който всъщност беше създаден от саксофониста Михай Борбей. В него сме още аз, Теодосий Спасов и Андраш Деш. Свирим собствени композиции и е удоволствие да работим заедно. Познавам Теодосий Спасов отдавна, като първо ми попаднаха записите му. И, разбира се, очаквах с нетърпение да свирим заедно, защото е фантастичен музикант. Винаги, когато свирим заедно, се получават добри концерти с чудесна атмосфера. С него е много приятно да се свири, прекрасен човек е.

Цимбалът е огромен инструмент и чисто физически. Трудно ли се пътува с него по света?          

М.Л.: Наистина интересен въпрос. В Европа винаги пътувам със собствения си цимбал, но постепенно проучихме в кои страни можем да наемем добри инструменти и вече имаме нещо като мрежа от контакти. На предстоящите концерти ще свиря на моя цимбал, но в Тел Авив свирих на един тамошен инструмент, беше голямо удоволствие, защото беше добър. За съжаление, не винаги имаме късмет да попаднем на инструмент с добро звучене. Винаги сме уязвими, когато се сблъскваме с непознат инструмент, но опитът ни е по-скоро положителен. Не ни е лесно, но се справяме.