0
3237

Младата парка

Едгар Дега, Балетно училище, 1879-1880

Откъс от есето „Дега. Танц. Рисунка“, изд. „Гутенберг“, 2020 г., превод и съставителство Николай Тодоров.

Изданието се посвещава на Ния Трейман (1993–2018).

Есеистиката съставлява главна част от творчеството на Пол Валери. Както отбелязва съставителят на втория том от неговите избрани произведения: „Литературната форма при Валери е както аморфна, така и условна – поводът или темата за дадено изложение са само първата стъпка към споделянето на някакви размисли, понякога съвсем смътно свързани с началната тема. Въпреки че авторовата фигура демонстративно отказва да добие ясни очертания (по думите на Валери тя не съществува, а – подобно на Бога – тя е това, което е), въпреки афористичния характер на някои от съжденията, „постулатите“ рядко са категорични и непротиворечиви, а тонът най-често е интимен, почти изповеден“.

В настоящото издание е избрано едно непревеждано на български късно „есе“: „Дега. Танц. Рисунка“ (1937). „Жанровото название е в кавички, понеже въпросната самостоятелна книга за Едгар Дега може да се назове сборник със „спомени“, фрагментарен „очерк“ или „студия“, съставена от сравнително разнородни наблюдения, тъй като включва не само факти и коментари за живота на изтъкнатия художник, а и размисли по различни други въпроси, с характерните за Валери „отклонения“ или „кръжения“ около впечатляващо голям кръг от въпроси – също така значими не само като позиции, а и като публични действия.“

Есето е допълнено от късния автобиографичен очерк „Средиземноморски вдъхновения“ (1936). В изданието са включени представителни откъси от книгите с фрагменти на Пол Валери, озаглавени „Смесица“, „Разно образни“, „Такова, каквото“, „Лоши мисли и други“, от непубликуваните приживе „Тетрадки“ и фрагменти от негови есета, статии, речи, беседи и пр. Могат да се прочетат непревежданите на български поеми „Младата парка“ (1917) и „Скица на змия“ (1921), както и нов превод на поемата „Морското гробище“ (1920) – емблематични със сложността на философския си замисъл и форма. Запазена е хронологичната подредба на написването според изданието на събраните произведения на Пол Валери от 1957 г.

Пол Валери през 20-те години, wikipedia

Пол Валери (Амброаз-Пол-Тусен-Жул Валери) е френски поет, прозаик, литературен критик, философ, теоретик на изкуството. Роден е на 30 октомври 1871 г. в град Сет, департамент Еро, в семейството на корсиканец – митнически чиновник, и майка от Генуа. Детството и младостта му преминават в Монпелие, завършва право в тамошния университет. През 1892 г. заживява в Париж, влиза в кръга на Стефан Маларме. Работи като чиновник до 1922 г. През 1924 г. пътува из Европа, изнасяйки лекции, а през 1925 г. е избран за член на Френската академия. В периода 1925–1930 г. участва в работата на международната ко мисия за интелектуално сътрудничество към Лигата на нациите, в която от 1936 до 1939 г. ръководи постоянен комитет за изкуство и литература. През 1931 г. в Кан основава Международен колеж, а по-късно оглавява специално създадената за него Катедра по поетика в Колеж дьо Франс. Ректор е и на Средиземноморския научен център в Ница. След германската окупация изпада в немилост. Умира на 20 юли 1945 г. в Париж на 73-годишна възраст, а във Франция е обявен национален траур. Погребан е в родния си град, в т.нар. „морско гробище“, на което е посветена една от неговите най-известни поеми.

„Младата парка“, Пол Валери, Избрани произведения, том втори: кратка проза и поезия, изд. „Гутенберг“, 2020 г., подбор и превод от френски Николай Тодоров

ДЕГА ТАНЦ РИСУНКА

На графиня Дьо Беаг[1]

ДЕГА

Тъй както се случва понякога наполовина разсеян читател да шари с молив в полетата на една книга и да създаде по волята на отсъствието малки създания и смътни разклонения, следящи масивите, които могат да бъдат разчетени, така ще сторя и аз, според порива на духа[2], около етюдите на Едгар Дега.
Ще придружа тези изображения с малко текст, който може да не се чете или да не се чете на един дъх и който има само най-свободни отношения и най-далечни взаимоотношения с рисунките.
Тъй че ще бъде само своеобразен монолог, където по желание ще придойдат спомените и различни впечатления, които съм си създал за единствен по рода си персонаж, велик и строг художник, по същество своеволен, с интелект рядък, жив, изтънчен, неспокоен; който крие под безкрайната твърдина на мненията и строгостта на присъдите не знам какво съмнение в себе си и какво отчаяние да намери удовлетворение – много горчиви и твърде благородни, развити в него вследствие на вещото познаване на майсторите, жаждата за тайни знания, които им приписва, и нескончаемото присъствие пред духа на противоречивите им добродетели. В изкуството виждаше само проблемите на една сигурна математика, която е по-изтънчена от другата и която никой не е съумял да обясни, и която малцина могат да заподозрат, че съществува. С удоволствие говореше за мъдрото изкуство; казваше, че една картина е резултат от серия от операции… Докато за наивния поглед произведенията изглежда се раждат от щастливата среща на сюжет и на талант[3], един художник от този дълбок вид, може би по-дълбок от това, че не е прозрял битието, оставя настрана насладата, създава трудности, бои се от по-кратките пътища.

Дега се отказваше от леснотата, както се отказваше от всичко, което не беше единствен предмет на неговите мисли. Той не умееше да желае друго освен одобрение към себе си от самия себе си, ще рече най-трудното, най-суровия и неподкупен съдник. Никой не е презирал по-твърдо почестите, облагите, благополучието и тази слава, която писателят може толкова лесно да донесе на художника с една щедра лекота. Остро се надсмиваше на онези, които поверяват съдбата на цялото си творчество на мнението, на установените сили или на търговския интерес.

Тъй както истинският вярващ е в общение единствено с Бога, пред чийто поглед няма извъртания,прикривания, пресмятания, намерения или привидности, които да са от значение, така той остана недокоснат и неизменен, подчинен единствено на абсолютната идея, която бе придобил за своето изкуство. Не искаше да добие от себе си друго освен това, което намираше за най-пламенно.

Несъмнено ще се върна на това… Най-вече не знам много какво ще кажа сега. Възможно е да се отклоня малко: по отношение на Дега към Танца и към Рисунката. Не става въпрос за една биография по правилата; не съм особено благоразположен към биографиите, което доказва само, че не съм създаден да ги създавам. Най-напред животът на всеки е само поредица от случайности[4] и от повече или по-малко точни отговори на тези какви да е събития…

От друга страна, това, което ме интересува в един човек, не са произшествията и нито раждането, нито любовните увлечения, нито страданията, нито каквото и да било от подлежащото на наблюдение може да ми послужи.Там не намирам дори най-малка истинска яснота от това, което му придава стойност и го отличава дълбоко от всеки друг и от мен самия. Не отричам, че доста често съм доста любопитен относно тези подробности, които не ни научават на нищо по-трайно; това, което ме интересува, невинаги е това, което има значение за мен и това се отнася до целия свят. Но човек трябва да се пази от забавното.

Много от чертите на Дега, които предавам тук, не са от мои спомени. Дължа ги на Ернест Руар, който го познаваше отблизо още от детството, израсна във възхищение и коленопреклонен страх пред този фантастичен учител, хранеше се с неговите афоризми и предписания, и под властните му наставления се сдоби с различни преживявания в областта на рисуването и гравюрата. Той има добрината да ми сподели своя разказ, с присъщите хумор и точност, който аз ще изложа писмено по-нататък.
В крайна сметка никаква естетика, никаква критика или възможно най-малко.
Към малко неща Дега проявяваше нежност. Отношението му не ставаше особено по-ласкаво по отношение на критиката или теориите. Имаше склонност да казва – надвечер го натъртваше, – че музите никога не си говорят. Те работят по цял ден, отдалечени една от друга. Когато настане нощта и задачата е изпълнена, те се събират отново и танцуват: не говорят.
Затова и самият той беше голям събеседник в споровете и всяващ страх опонент, който особено се вълнуваше от политиката и от изобразителното изкуство. Никога не отстъпваше, скоро повишаваше глас, редеше най-суровите думи и направо обезумяваше. До него Алцест[5] би изглеждала със слаб и лек нрав.
Обаче заради неаполитанската си кръв, която го подтикваше така да извиси глас, човек понякога може да се усъмни дали не обичаше да бъде необуздан и известен надлъж и шир като такъв.
Имаше също часове, в които беше очарователен.

*
Запознах се с Дега при господин Анри Руар[6], към деветдесет и трета или деветдесет и четвърта година, представен в дома от един от синовете му и съвсем скоро – приятел и на тримата други.
От партера до най-високата стая този хотел на улица „Лизбон“ беше пълен само с картини, избрани с изискан вкус. Самият портиер, надмогнат от страстта към изкуството, беше покрил стените на своята стаичка с понякога хубави платна, закупени на търговете, които посещаваше така прилежно, както другите прислужници посещаваха хиподрума. Когато попаднеше на добра находка, неговият работодател купуваше платното, което съвсем скоро преминаваше от стаичката в салоните.
Възхищавах се, благоговеех пред пълнотата на кариерата на господин Руар, в която можеха да се намерят като съучастни почти всички добродетели на характера[7] и на съзнанието. Нито амбицията, нито завистта, нито жаждата за показност го бяха измъчвали. Той обичаше само истинските ценности, на които можеше да се наслади в повече от една област. Същият човек, измежду първите ценители на своето време, който харесваше и придобиваше отрано произведения на Миле, Коро, Домие и Мане – или на Греко[8], дължеше своето богатство на механизмите, които сам бе конструирал, на изобретенията, които извеждаше от чистата теория до техниката и от техниката – до индустриалното приложение. Неуместно е да говоря тук за признанието и привързаността си към господин Руар. Само ще кажа, че го поставям сред хората, които са оставили ярка следа в съзнанието ми. Неговите проучвания на металург, механик и създател на термодинамични машини се съчетаваха с пламенна страст към изобразителното изкуство; познаваше я като художник и сам я практикуваше като истинско рисуване; ала неговата скромност беше причина личните му произведения, които бяха любопитно точни, в крайна сметка да останат почти непознати и в притежание единствено на децата му.

Харесва ми един и същи човек да може да извършва различни видове работа и да си поставя разнообразни предизвикателства. Ще се случи някоя задача да предизвика спомените по математика на господин Руар и той да прибегне до старите си приятели от Политехническото училище, които не са спрели да развиват и задълбочават аналитичните си способности. Ще се консултира с големия геометрик Лагер, един от основоположниците на теорията за имагинерните числа и формулирал своя собствена дефиниция за разстоянието. Но ако ставаше въпрос за изобразително изкуство, той разговаряше с Дега. Обожаваше и се прекланяше пред Дега.

Те са били приятели от колежа, лицея „Луи Велики“, бяха се изгубили от поглед през годините и бяха възстановили отношенията си по необикновено стечение на обстоятелствата. По време на обсадата на Париж през 1870 г., докато господин Руар се занимаваше едновременно с отбраната и командваше гарнизонна батарея като отдавнашен ученик от Мец и с производството на оръдия като металург, Дега единствено се беше записал в пехотата. Изпратен до Венсан за едно упражнение по стрелба, той забелязал, че неговото дясно око не вижда мишената. Открил, че това око почти не му служи, което той отдаваше (както сам ми каза) на влагата в едно таванско помещение, където от много време спеше. Непотребен като пехотинец, той се насочва към артилерията. И открива в капитана своя съученик Анри Руар. Повече няма да се разделят.

Всеки петък Дега, верен, бляскав, непоносим, оживява вечерята, давана от господин Руар. Пилее духовитост, страх, веселост излага, имитира, ръси приумици, апологии, максими, празнословия, всичко, присъщо на най-интелигентната несправедливост, на най-сигурния вкус, на най-тясната страст и съответно – най-просветената. Унижаваше писатели, института, престорените отшелници, художниците, които идват; цитираше Сен-Симон, Прюдон, Расин и странните сентенции на господин Енгър[9]… Струва ми се, че го чувам. Неговият домакин, който го обожаваше, го слушаше с благоговейно опрощение, докато останалите поканени – младежи, стари генерали, занемели дами – по различен начин упражняваха иронията, етиката или жестокостта на чудния словотворящ.

Наблюдавах с интерес контраста на тези два човешки вида с голяма стойност. Понякога ме изненадва, че литературата тъй рядко е използвала разликата на интелектите, разбирателствата и несъгласията, които се появяват между индивидите при равенство на силата и дейността на съзнанието.

*
Запознах се с Дега на масата на господин Руар. Създадох си за него представа, която бях започнал да си изграждам с някои от неговите видени от мен произведения и някои от словата, които му приписваха. В мен винаги е пораждал голям интерес да сравня нещо или човек с идеята, която съм си създал, преди да го видя. Ако тази идея е била точна, сблъсъкът със самия обект може да ни научи на нещо. Подобни сравнения ни дават известна представа за нашата способност да си представим според непълни дадености. И тези сравнения също така особено ни показват цялата суета на биографите и на историята като цяло. Все пак е вярно, че нещо е още по-поучително: това е изненадващата доказуема неточност на непосредственото наблюдение, погрешността на изграденото с очите. Да наблюдаваме е повече да си представяме това, което очакваме да видим. Преди няколко години една позната личност, която впрочем е доста известна, пристигна в Берлин, за да изнесе конференция. Тя беше описана от няколко вестника, които единодушно оцветяваха очите ѝ в черно. Те са много светли. Тя обаче е от Южна Франция; журналистите го знаеха и впоследствие го видяха така.

*
Бях си изградил за Дега представата за персонаж, сведен до строгостта на една сурова рисунка, спартанец, стоик, художник янсенист; един вид груб произход беше негова същностна черта. Малко преди това бях написал „Вечерта с господин Тест“ и макар и изработен от основателни забележки и взаимоотношения, толкова точни, колкото е възможно, този малък опит за въображаем портрет малко или много бе повлиян (както може да се каже) от един определен Дега, когото си представях. Пораждането на идеята за различни интелектуални и себеосъзнати чудовища ме спохождаше доста често през тази епоха. Неясните неща ме дразнеха и се изненадвах, че в никакъв ред никой (може би) не скланяше да изложи своите мисли докрай…

*
В моята предварителна представа за Дега не всичко бе фантастично. Както успях да предвидя, човекът беше по-сложен, отколкото очаквах. Той проявяваше учтивост към мен като към някой, който едва съществува. Не заслужавах да бъда осенен с внимание. Тогава разбрах, че младите писатели от онова време не пораждаха в него особена обич: не обичаше особено Жид, когото бе срещнал под същия покрив.
Доста по-добре беше предразположен към младите художници. Това не значи, че се въздържаше безмилостно да унизи техните картини и техните тези, но в тези екзекуции влагаше известна нежност, която странно се смесваше със свирепостта на иронията му. Отиваше на техните изложби; следеше за най-малките наченки на талант; ако авторът се намираше под ръка, щеше да го насърчи, да го посъветва.

*
РАЗСЪЖДЕНИЕ: Историята на литературата и тази на изкуството са също толкова глупави, колкото общата история. Тази глупост се състои в странното отсъствие на любопитство от страна на авторите. Може да се каже, че са лишени от способността да поставят дори и най-прости въпроси; малко се питаме например за природата и значимостта на отношенията, които в определена епоха поддържат младите със старите. Възхищението, завистта, неразбирането, срещите; предадените или пренебрегнатите насоки и способи; взаимните осъждания; отрицанията, върнати в отговор, презрението, връщанията… Всичко това, което би било една от най-живите страни на „Комедията на интелекта“, би възжелало да не го отминаваме в мълчание. В нито една история на литературата не се разказва, че определени тайни на изкуството на поезията са се предавали от края на ХVІ век до края на ХІХ век и че е лесно да се различат поетите от този период, които са последвали уроците, от онези, които са ги пренебрегнали. А има ли нещо по-интересно от тези обменени мнения, за които говоря?

Малко преди своята смърт Клод Моне ми разправи, че когато се готвел да изложи свои платна при някакъв търговец от улица „Лафит“, видял един ден пред витрината да спира една личност и неговият придружител, и двамата – с достолепното излъчване на заможни граждани, даже с изисканост. Господинът не могъл да се сдържи и пред погледа на Моне влязъл и направил сцена; не можел да проумее как е възможно да излагат подобни ужаси… „Можах да го позная“, добавил търговецът, когато видял Моне отново и му споделил преживяването. „И кой беше той?“, попитал Моне. „Домие…“, отвърнал търговецът. Известно време след това същите произведения се намирали на същата витрина; Моне отново присъствал, когато този път някакъв непознат спрял и на свой ред дълго съзерцавал платната, мигал с очи, отворил вратата и влязъл. „Каква прелестна картина – рекъл той, – кой я е нарисувал?“ Търговецът представил художника. „Ах, господине, какъв талант…“ и т.н. Моне се разтапя от благодарност. Иска да знае кое е името на неговия почитател; „Аз съм Декан[10] “, отвърнал другият, преди да се отдалечи.

Едгар Дега, Сини танцьорки, 1897, Музей за изобразително изкуство А.С. Пушкин

УЛИЦА „ВИКТОР МАСЕ“ 37

Дега носеше доволство и недоволство. Той имаше най-лошия характер на света и въздействаше с него, ведно с очарователни дни, които човек не можеше да предвиди. Ще се случи да забавлява; да съблазнява чрез смес от бъбрене, фарс и свойствено държание, в които се включваха някогашният ученик от ателиетата и не знам още каква неаполитанска съставка.

Случвало се е да позвъня на вратата му, доста тревожен какво посрещане ме чака. Той отваря с недоверие. Разпознава ме. Беше хубав ден. Той ме пуска в дълго таванско помещение с широк прозорец с не особено чисти стъкла, където светлината и прахът бяха щастливи. Там се трупаха корито, вана от потъмнял цинк, не особено свежи пеньоари, танцьорка от восък или с балетна пачка от истински газ, в своята стъклена клетка, и стативите, натежали от творения с въглен, чипоноси, бюстове, събрана в юмрук плитка около гъстата коса, дръпната от другата ръка. По протежение на смътно докосната от слънцето витрина имаше ниска масичка, цялата покрита с кутии, туби, моливи, парченца от пастели, игли и всички тези безименни неща, които винаги могат да послужат за нещо…

Случвало се е да мисля, че работата на художника е много древна по своя вид; самият художник, някой оцелял, някой майстор или занаятчия от вид, който клони към изчезване и който произвежда в отделна стая, използва изцяло свои и самоделни средства, живее в безпорядък и в непосредствена близост до своите сечива, вижда това, което си пожелае, а не това, което го обкръжава, използва счупени съдини, метални отпадъци, обречени предмети… Може би неговото състояние ще се промени и ние ще видим как на тези пособия на късмета и на единственото същество, което се нагажда към нея, лабораторното табло за рисуване на един строго облечен в бяло човек с гумени ръкавици, който се ръководи от строго работно време, снабден със строго специализирани апарати и инструменти: всеки от тях със своето определено място и случая, сгоден за употреба?… Тъкмо тук случайността все още не е премахната от действията; мистерията още е свързана с начина на работа; опиянението е включено в работното време; обаче не отговарям за нищо. Това лишено от блясък ателие заемаше третия етаж на къщата, в която Дега живееше, когато се запознах с него на улица „Виктор-Масе“. На първия етаж си беше спретнал музей с няколко платна, придобити със собствени средства или след размяна; на втория етаж се помещаваше неговият апартамент. На стената беше окачил картините, които отговаряха на собствените му предпочитания, на личния му вкус и на ничий друг: един голям и много красив Коро, рисунки с молив на Енгър и една скица на танцьорка, която всеки път будеше завист в мен. Той не просто я беше изобразил, а действително я беше изградил и откроил като кукла: ръка и крак с оголено коляно и изпънато тяло; неумолима воля в рисуването; тук-там по няколко червени петна. Докато я гледах, си мислех за една рисунка на Холбайн, която е от Базел и която представлява ръка. Да си представим, че правим ръка от дърво като тази, която пасва на отрязаната ръка на еднорък и която художник е нарисувал, но е останала недовършена; пръстите са сглобени и наполовина сгънати, но още не са доиздялани, така че фалангите да бъдат още толкова удължени зарове, с квадратно сечение. Такава е ръката от Базел. Питам се дали този любопитен етюд не е имал в мислите на Холбайн значението на упражнение срещу отпуснатостта и заоблеността на рисунката.

Някои съвременни художници, изглежда, са осъзнали необходимостта от строеж в този жанр не бива обаче да се допуска грешката да се смесва упражнението с творбата и в крайна сметка са си поставили за цел това, което може да бъде само средство. Нищо по-модерно.

Дори и да е възможно да се завърши едно произведение, означава и да се заличи всичко, което показва или подсказва как е изработено. Според това остаряло условие художникът може да се държи отговорен само по стила и трябва да прояви постоянство в своето усилие дотогава, докато от творбата не са заличени следите от изработката. Ала докато грижата за тази персона и за мига малко по малко изместват тази за творбата и за трайността, условието за завършване започва да изглежда не само непотребно и затрудняващо, а дори и противоречащо на истината, на чувствеността и на проявата на гений. Личността започва да изглежда същността дори за публиката. Скицата започва да струва колкото картината. Нищо по-отдалечено от вкуса или – ако така желаете – от маниите на Дега.

В този апартамент на втория етаж имаше една гостна, където съм се хранил доста бедно немалко пъти. Дега се боеше от запушване и възпаление на червата. Твърде изчистеното телешко и макароните, сварени само с вода, които доста бавно ни носеше старата Зое, неотменно бяха блудкави. Трябваше незабавно да се похапне малко мармалад от портокали от Дънди, понеже не можех да страдам, понеже не можех да понеса повече заради спомените и вярвам, че вече не мразя. Ако сега се случи да вкуся това пюре, пронизано от нишки с морковен цвят, отново се оказвам седнал лице в лице с един ужасяващо самотен старец, предал се на мрачни мисли, лишен – заради зрението си, заради видяно и преживяно – от своята работа, която е била целият му живот. Той ми предлага цигара, твърда като молив, която стривам между дланите си, за да мога да я изпуша; и цялата тази операция всеки път пробужда интерес в него. Зое носи кафе, опира корема си на масата и приказва. Тя говори доста добре; изглежда е била учителка; големите кръгли очила, които носи, придават доста вещ вид на широкото, честно и винаги сериозно лице.

Зое се грижи за домакинството с помощта на едно момиче на име Аржонтин, нейна роднина. Една вечер Аржонтин се втурна към нас като обезумяла, с викове, че леля ѝ умира. Дега като че изгубва здрав разум. Влитам в кухнята, крепя болната, докато легне на пода, полагам някакви произволни грижи; после присъстваме на възкресението на Зое. Дега е удивен, изпълнен с признателност: видял е чудо. Що се отнася до мен, оставам стъписан от липсата на представа от най-прости неща и най-основни умения на един толкова интелигентен мъж, който освен това е откърмен с класическата литература. За доста неща имаше представата на някоя баба.

Образованието, с което сме разполагали към 1850 г. в средните училища, ще да е било толкова абсурдно, колкото това, което се дава в днешни дни, само по-силно. Нито един от получилите първа награда на всеобщата надпревара не бил в състояние да посочи звездите, за които говори Вергилий; и тези латински стихоплетци изобщо не подозирали, че във френските стихове има музика. Нито чистотата, нито най-малката представа за хигиена, нито изкуството да се поддържаш, нито произношението в нашия език не се включвали в програмата на това невероятно образование с идеи, от които тялото, разумът, небето, изкуствата и социалният живот били грижливо изключени…

Що се отнася до стаята на Дега, тя беше също така занемарена като останалата част на къщата, понеже всичко в това помещение носеше идеята за мъж, който има единствено самия живот и понеже човек го има въпреки всичко и въпреки себе си; държеше там малко мебели в стил ампир или Луи Филип; една четка за зъби, съхнеща в чаша, с косми, наполовина в убито розово, ми напомни тази, която виждаме в несесера на Наполеон в Карнавале или на други места.

Една вечер, когато трябваше да си смени ризата, за да отиде да вечеря в града, Дега ме покани да вляза в тази стая с него. Той се съблече напълно гол пред мен и започна да се преоблича без ни най-малко смущение.
Влизам в ателието. Там, облечен като бедняк, с подпетени обувки, с развлачен и винаги разкопчан панталон, кръжи Дега. Една широко отворена врата позволява да се видят в дъното най-тайните платна.

В моите мисли този мъж беше елегантен и маниерите му, когато пожелаеше, се открояваха най-естествено представях си как прекарва вечерите си зад кулисите на операта, как често посещава пасажа „Лоншан“ и че е най-чувствителният наблюдател на човешката форма, най-суровият любител на линиите и жестовете на жената, изтънченият познавач на красавиците с най-мека коса, най-проницателният художник, най-разсъждаващият, най-взискателният, най-пристрастеният от човешкия свят… Беше също така човек на духа, събеседникът на масата, в когото думите отекват – в едно върховно действие на злоупотреба с правдивостта, няколко добре избрани истини – също убиват…

*
Ето го, напрегнатият старец, почти винаги като тъмен облак, понякога заплашителен и мрачно разсеян, с резки пристъпи на ярост или духовитост, с детско своенравие или нетърпеливост, капризи…
Понякога се завръща: мъждеят светлинки, блещуканията на трогателна деликатност.
Но днес е хубав ден. Той ми пее на италиански една каватина на Чимароза.
Нещо също рядко срещано при художниците: Дега беше човек с вкус. Хвалеше се, че е, и беше.
Можеше също да е роден в разгара на романтизма, който в своята зрялост се смеси с „натурализма“; посещаваше Дюранти, Зола, Гонкур, Дюре… Излагаше картините си заедно с първите „импресионисти“, не закъсня да се превърне в един от тези възхитителни, упорито и сладостно праволинейни, безмилостни към нововъведенията, които са само новости, подхранени от Расин и от старинната музика, цитиращи и „класици“ до ожесточеност, до екстравагантност, до кръв, които за наше нещастие са вече изчезнал вид.
Може би стана такъв, когато остаря – този, който въпреки своя култ към господин Енгър страстно се възхищаваше на Дьолакроа?

Случва се с възрастта човек неусетно да последва модела на по-старите, на които като млад е гледал като на смехотворни или невъзможни. Понякога придобива маниерите им, става по-тържествен, по-възпитан, по-властен, понякога по-галантен и дори закачлив, какъвто не е бил никога в годините на своята младост.

Спомням си много остарели хора, които преди години съм виждал из провинцията и които вече не се обличаха, както са се обличали през по-голямата част от живота си, а според модата за старците от техните младини. Един познат маркиз приключи в жилетка с лунен цвят и квадратен монокъл.

Като човек с вкус, Дега се бавеше в това-онова спрямо повече от един свой връстник и от друга страна, изпреварваше мнозина художници, свои по-млади съвременници, по своето истинско дръзновение и точността на съзнанието. Беше един от първите, които разбраха на какво фотографията може да научи художника, и това, което художникът трябва да пази да не му отмъкнат.
Навярно творчеството му е пострадало заради броя и забележителното разнообразие на тези артистични щения, като съсредоточеността на вниманието му върху най-високите – и най-противоположните – точки на неговото занятие.

Всички изкуства, които погледът следи продължително време, задълбочават своите търсения в неразрешими проблеми. Продължителното взиране води до безкрайни трудности, което пък поражда въображаеми препятствия, несъвместими желания, скрупули и разкаяния и е пропорционално на интелекта и познанието, които човек има. Как да се избере между поддръжниците на Рафаел и тези на венецианците, да се жертва Моцарт пред Вагнер, Шекспир пред Расин? В подобни затруднения няма нищо трагично нито за любителите, нито за критиката; за художника обаче са мъчения за съзнанието, които се подновяват при всяко завръщане към това, което е правил.

Дега е завладян от наставленията на господин Енгър и загадъчното очарование на Дьолакроа; докато се колебае, съвременното за него изкуство решава да изследва спектакъла на модерния живот. Композициите и величавият стил остаряват в очите на широката публика. Пейзажът нахлува между крепостните стени, които изоставят гърци, турци, рицари и влюбени; оставя в руини представата за сюжет, за няколко години смали интелектуалната роля на изкуството до няколко спора за материята и цвета на сенките. Мозъкът се превръща в чиста ретина и може повече да бъде въпрос на стремеж да се изразят посредством четките чувствата на неколцина старци пред някоя си красива Сюзан или благородната съпротива на велик лекар, на когото предлагат милиони.

Към същата тази епоха ерудицията и изследването на света допринасят с нови съставни части като удоволствие и съмнение. Утвърждават се многобройни небивали или забравени начини на виждане. Оповестява се вкусът към „примитивните“: късните гърци, италианците, фламандците, французите… От друга страна, персийските миниатюри и най-вече щампите от Япония будят възхита и се изучават от художниците, докато Гоя и Теотокопулос – открити или преоткрити като модерни. Накрая, чувствителната плака. Проблемът на Дега е този, че той нищо не пренебрегва, радва се и съответно страда от всичко. Възхищава се и завижда на увереността на Мане, чиито ръка и око са здрави опори, който безпогрешно съзира в модела това, което ще даде възможност да му придаде цялата сила, да го изпълни докрай. При Мане има решителна мощ, един вид стратегически инстинкт за картинно действие. В неговите най-добри платна той стига до поезията, ще рече най-висшето изкуство, посредством това, което можем да си позволим да назовем… резонанс на изпълнението. – Но как да се изкаже картина?

 

[1] Графиня Мартен-Мари-Пол дьо Беаг (1869–1939) – изтъкната френска певица и покровителка на изкуствата. Оригиналното заглавие на книгата е без препинателни знаци. В първото издание са включени графики, които тук са възпроизведени само частично, а не в своя оригинален вид. Повечето по-късни издания включват само текста на студията.
[2] Пол Валери често се заиграва с двусмислието на френската дума esprit, която може да означава както дух, така и съзнание. При него по-често се среща второто значение.
[3] Валери понякога твърди, че става въпрос за „случайност и талант“.
[4] Валери „наследява“ философската категория „случайност“ (chance, hasard, accident etc.) от своя близък Стефан Маларме (1842–1898).
[5] Става въпрос Алцест, главния герой на Молиер от комедията „Мизантроп“, който е едновременно героичен и наивен.
[6] Анри-Станислас Руар (1833–1912) – инженер, художник и колекционер. Той и тримата му синове Алексис, Луи и Ернест са близки приятели на Пол Валери. Пол Валери се жени за племенницата на Берта Моризо, а Анри Руар – за нейната дъщеря. Дъщерята на Пол Валери се омъжва за Пол Руар, сина на Алексис.
[7] За ролята на характера при творчеството Пол Валери говори също в есето си „Триумфът на Моне“. 
[8] Изтъкнати, понякога противоречиви художници от ХІХ век, свързани с прехода от реализъм към импресионизъм: Жан Франсоа Миле (1814 – 1875), Жан-Батист-Камий Коро (1796–1875), Оноре Домие (1808–1879) и Едуар Мане (1832–1883). Доменикос Теотокопулос, Ел Греко (1541–1614) е художник от Късния ренесанс, преоткрит от художниците авангардисти в началото на ХХ век.
[9] Жан Огюст Доминик Енгър (1780–1867) – френски художник неокласик.
[10] Александър Габриел Декан (1803–1860) – френски художник ориенталист.