0
3722

Младен Киселов между мига
и вечността

За Младен Киселов театърът не беше само писане върху вода. „Макар да е мимолетен – казваше – театърът е толкова силен, че мигът се превръща в спомен и ни въздейства като част от личния опит. Той няма претенции за вечност, което е най-важното в него.”

Такова беше професионалното верую на режисьора. Остана му предан до самия край, когато на 69 години (роден е на 11 юни 1943 г. в Русе) внезапно си тръгна и от театъра, и от живота. На него му бе отказано дълголетието, на което се радваха неговите спектакли. „Човекоядката” по пиесата на Иван Радоев десет години не слезе от сцената на „София” и остана една от най-смелите постановки за времето си. „Театър, любов моя” от Валери Петров също имаше дълъг живот, а в неговата география влязоха Берлин, Москва, Варшава, Будапеща, Прага. „Есенна соната” на Бергман, първата му постановка след десетгодишно отсъствие от България, се игра цяло десетилетие в Театър 199. Негова е легендарната „Лазарица” с Григор Вачков. Именно той за първи път постави пиеса на Радичков в Народния театър – „Опит за летене” (1979), после я представи в Москва и Ню Хейвън, САЩ. Неговият спектакъл „Опит за летене” в Йейлския репертоарен театър през 1981 г. е първата постановка на наша пиеса в Щатите. Благодарение на Киселов, докато беше директор на Сатиричния театър, получиха своя шанс „Сако от велур” на Стратиев и „Процесът срещу богомилите” на Стефан Цанев (втората пиеса поставя във Велико Търново). Първият имаше огромен успех и почти се превърна в политическо събитие. А в Народния театър все още кънти ехото на „Образ и подобие” по пиесата на Радичков. С тази постановка Киселов слезе от българска сцена за десет години.

Във всеки от тези спектакли актьорите са негови съавтори и съмишленици. „Да убедя: това е моята задача – казваше. – Изобщо нашите взаимоотношения са като на влюбени, при които осъществяването на чувството е възможно само при пълна откровеност и откритост на емоциите. Иначе се получава картината на професионалната любов.” Затова без преувеличение може да се твърди, че „Театър, любов моя” в еднаква степен принадлежи на Таня Масалитинова, Славка Славова и Младен Киселов.

„Щом усетя, че режисьорът ме гледа с любовни очи, мога да направя чудеса. Младен Киселов е цар на това нещо”, споделя Илка Зафирова. Двамата се срещнаха за последно в „Есенна соната”.

На любовните очи на Киселов (те оставаха благи дори когато спореше разпалено) напоследък се радваха актьорите в Талин. „Този човек дойде в нашия град преди четири години – пише поетът и драматургът Елена Скулская – и тутакси промени театралния пейзаж в Талин. Така се появяват в малките градчета героите от приказките на Шварц – простодушни и талантливи, любители на хубавата музика и виното. И непременно влюбени, както се полага на приказните герои.”

Киселов наистина замина в Талин по следите на една стара и не хванала ръжда любов –още от московските студентски години, когато е един от малкото ученици в единствения клас на Анатолий Ефрос. От този руски режисьор навремето попива магьосническото изкуство за правене на театър. „Моментите, в които твореше, в които се възпламеняваше, бяха като при най-великите илюзионисти – спомняше си Киселов. – Беше способен да превърне в театър дори телефонния указател! Незначителните думи при него ставаха значителни, а незначително мълчание – значително. Това е магия.” Четирите книги на неговия учител бяха едно от малкото неща в багажа, когато през 1992 г. замина за САЩ да преподава режисура и актьорско майсторство в най-старото американско театрално учебно заведение – школата за театрално изкуство при университета „Карнеги Мелън”, Питсбърг.

Американската критика го обяви за най-интересния интерпретатор на класиката и камерната психология, който умее да смъква христоматийния гланц от добре познати пиеси. За неговите „Три сестри” (1999) критикът Кристофър Роусън пише, че това е пиеса колкото на автора, толкова и на режисьора. „Този спектакъл ме подсети защо всъщност ходя на театър”, допълва той.

През тези десет години отсъствие една от тънките нишки, които го свързваха с България, бяха писмата до Радичков. За тях писателят казваше, че са редки и тъжни и стават все по-редки и все по-тъжни. Киселов не замина, за да търси своята американска мечта – той просто прие покана за работа. „Като става дума за мечта, аз отивам на дадено място с мечтата да направя един определен спектакъл. В този смисъл моят дом е там, където е моята работа.” Затова до последно неговият дом беше и в Естония, и в САЩ, и в България. Ненадейната му смърт прекрати няколко театрални проекта от двете страни на океана. Той умееше интуитивно да търси и да открива театралната зараза у всеки, с когото се срещаше. „Животът ми и работата на режисьор протичат в ежедневно взаимодействие с много хора, струпани от двете страни на рампата – едните творящи, другите преживяващи театралното чудо. След години работа в театъра разбрах едно: за да стане чудото, и двете страни – чудотворците на сцената и зяпналите в салона, трябва да са еднакво заразени с треската на театъра.”

Но дори при толкова много съмишленици по света, Радичков си остана неговият автор. За Киселов театърът на Радичков е индивидуален, небуквален, парадоксален, който задължава да влезеш в свободно летящото му мислене. Извън това Радичков бе за него творчески двигател и вдъхновение. „Нещо като стимулиращо театрално чудо, нещо като душевна атомна експлозия преживявам всеки път, когато се срещам с Йордан. Той е един от безценните няколко наши чудотворци, населяващи света ми, без които за мен няма България. Щастлив съм, че такъв изключителен майстор и гражданин на света (Олег Ефремов го нарече веднъж в мое присъствие „великий писатель”) също е дамгосан от моята страст – театъра! Винаги си тръгвам от него възроден, с подострени сетива и дух. С годините свикнах да оценявам хората около себе си по това дали ме въодушевяват за работа или не. Доработи ли ми се след срещата с някого – този човек влиза направо в сърцето ми. Йордан е може би най-мощният, най-тайнственият ми стимулатор за творчество измежду всички хора, с които съм се срещал.”

Когато при едно от поредните завръщания в България попитах Младен Киселов кой от по-младите наши режисьори му дава увереност, че съграденото от него в българския театър не е затрито, той беше категоричен: „Явор Гърдев. Неговите спектакли, които съм гледал, винаги ме впечатляват, защото е много интелигентен, има много фина чувствителност, като в същото време е театрално смел.”

Във всеки един от цяла група български режисьори Киселов откриваше абсолютно доказателство, че сме неизтребимо талантливо племе, спъвано от едно единствено нещо: „За да може човек изцяло да освободи своя потенциал и да го вложи в работа, трябва да си даде сметка за своята уникалност. Важното е да се открие положителната провокация, да се събуди позитивна, весела енергия. Не стане ли това, рискуваме да се превърнем в плачлива нация. Ако Америка впечатлява с нещо, то е, че решава проблемите с усмивка. След 1989 г. ние обаче се занимаваме повече с това да изобличим, да накажем, да пребием… Наистина ни трябва весела енергия.”

Дали не е крайно време да го послушаме?

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияЗа интересното
и безинтересното
Следваща статияБог има дъх на пръст