0
254

Много шум за нищо

Gay_Pride_Canada-800x532 (1)

Преди не много време имах неблагоразумието да защитя в печата традиционния вид на брачната институция. Единственият безспорен ефект на усилията ми бе, че си спечелих име на „хомофоб” и „привърженик на националсоциалистическите идеали”. Сега, вероятно в първото качество, искам да прокоментирам три събития: последния гей парад, официалното становище на Св. Синод и един примерен отклик на това становище – статията „Църквата да помага, не да забранява” от Наталия Милчева (в. „Стандарт”, 20.06.2014). Всяко от въпросните, да ги наречем, събития, разбира се, може да се обсъжда поотделно. Но съзнаваната или несъзнавана връзка между тях ми се стори по-интригуваща.

Поредният гей парад вече трудно може да се нарече събитие. Още по-трудно е да се каже нещо ново за тази настойчиво повтаряна безсмислица. Никой, приемащ „половата си ориентация” за нещо естествено, не би се вдъхновил от идеята да направи от нея социално или политическо събитие. „Нетрадиционният” характер на самото сексуално влечение още по-малко може да обясни усилията то да бъде представено като нещо естествено.
От своя страна, настояването, че „различното” има не по-различни права от разпространеното, очевидно рискува неговият евентуален успех да заличи значението му на особена кауза. В случай, че някой ден борбата на т. нар. сексуални малцинства за равни със сексуалното мнозинство права възтържествува в съвършена степен, това би довело не само до пренаписване на учебниците по психиатрия. Ако правата на сексуалните малцинства и общественото отношение към тях биха се оказали действително еднакви с тези на мнозинството, тогава какво би станало с патоса на цялата им борба за сексуални правдини, със статута им на особени, различни и с техните права на онеправдани? Активността на гей движението явно не би трябвало да рискува пълен успех на заявените си цели.
Според мен, казаното свидетелства, че в борбата на сексуалните малцинства всъщност става дума за нещо друго. И това „друго” не може да бъде реално изчерпаема социална или политическа теза, а само такава, в името на която винаги може да се води политическа борба, да се тревожи обществото с неочаквани искания, да се имитира социална значимост. Не е нужно исканията на „нетрадиционните” да имат постижим политически хоризонт, макар някои от тях да са конкретни до абсурдност. „Не могло човек да сключи брак с мъж!… А сестра ми как го направи?!”. В духа на такива разсъждения е и налагането на определени „толерантни” езикови кодове и ревизии на художествени произведения и вековни културни паметници и образователни програми, и т. н. Показателно е, че повечето лозунги на въпросните движения са отрицателно формулирани. Те са главно „против”. Щом стане дума за какво са, обикновено стават твърде абстрактни.
Строго погледнато, „различието” и „търпимостта” могат да бъдат само регулативи в социалния живот, но не и принципи, конституиращи определен социален ред. Човек би могъл да посвети на тях борбата и живота си, колкото на борба в полза на други философски категории, като тъждество или несъвместимост. По-точно, би могъл да посвети на подобни неща постоянните си усилия, но не и очаквания за достатъчно определен социален резултат. При подобна стратегия единствената сигурна придобивка за активиста би била трудно оспоримия му имидж на борец (активен?) срещу ограниченията и несправедливостта в най-широк смисъл. Става дума за революционност, която е толкова радикална, че има само актуално съдържание.
Зад шумните мероприятия и трудно разбираемите лозунги, зад дифузните съображения и хлъзгавите декларации на борците срещу разликата между норма и патология, срещу разликата между половете и срещу разликата между хората и животните надзърта нищото. Тези декларации и обяснения са обаче достатъчни, за да обосноват образа им на неудовлетворими борци за социални, та чак сексуални промени; достатъчни са, за да бъде тревожено и шантажирано или, на техен език – „провокирано” обществото по всеки удобен повод; да може да се предизвика санкция в тесния и широк смисъл. Онова, заради което всичко това става възможно, е несъществено на фона на тази задача. То може да се окаже лесно заменимо при нужда. Да речем, че организирам шествие в защита за съвършено произволна безсмислица. Тогава всеки глас против ще може да се представи като свидетелство, че тя има нужда от защита. „В името на какво, в края на краищата, се организират подобни мероприятия?” – това организаторите им очакват да научат от обществените реакции. В нашия случай се оказва, че те са се борили против духовната тирания на Църквата, против амбициите й да налага религиозно мотивирани забрани в обществения живот. При цялата си безхарактерност, гей парадът е направил явно, че Църквата, чиято социална значимост инак е равностойна с тази на кръчмата („Стандарт”, 20.06.14), налага забрани. Тя си позволява да казва кое какво е, вместо да съжителства всеядно и благотворително с недоброжелателите си.
Само по себе си, официалното становище на Св. Синод е каквото се очаква да бъде – богословски образцово издържано и съвършено социално безпомощно. Неговата аргументация и език изглеждат убедително за убедените и не казват нищо на останалите. Макар в това отношение да има какво да се желае (вж., например, посланието на сръбския митрополит Амфилохий (Радович) по подобен повод), то по принцип не би могло да бъде много по-различно. Сурожкият митрополит Антоний (Блум) казва, че в света Църквата трябва да е безсилна като самия Бог. Без това да значи безгласна.
Сам по себе си, примерният журналистически отклик („Стандарт”, 20.06.14) е също, какъвто се очаква. Той е написан така, че да се хареса на колкото се може повече читатели. И все пак, авторката има вече за какво да се хване. Църквата настоява за забрани и гей мероприятието сега притежава смисъл и основания, каквито само по себе си няма. Вече може правдоподобно да се твърди, че то е манифестация срещу склонността да се забранява, а една от институциите, чиито забрани заплашват всички, е Църквата. Тя си позволява да забранява, вместо да съжителства по съвременен и забавен начин с опонентите си. Въобще Църквата има право да прави добро, само ако прави и друго добро; има право на становище, само ако становищата й не се противят на несъгласните. Ако църковната институция замисли или проведе неадекватна реакция, ще й бъде потърсена сметка за мудност или липса на последователност. Ако реакцията й е адекватна и последователна, ще бъда обвинена в нетърпимост и във всичко, което позволява обикновеното неразбиране. Капанът щракна. Синовете на този век са по-досетливи от синовете на светлината (вж. Лука, 16:8). Врагът на човешкото спасение от всичко дочовешко е успял да убеди някои, които не се нуждаят от много убеждаване, че се борят срещу световната несправедливост, като огласяват публично приумиците си. Нататък с негова помощ те баламосват останалите, че очакваният отговор на безобразията им ги прави основателни, че свидетелства за справедливостта на техните усилия.
Единствената храна за техния помпозен и безсъдържателен революционен жест е размерът на обществения скандал, който успяват да предизвикат. Единственото удовлетворение, което може да засити неутолимия апетит на нищото, стоящо зад „провокирането на обществото”, е принуденото участие на трезвите в Църквата и извън нея. Става дума за социална поръчка на нищото, съобщавана чрез патоса на неговите доброволци, която Църквата и обикновената почтеност няма как да не изпълнят, ако държат да останат такива. Такива похвати не са откритие на нашето време. Христос е бил принуден да говори истината в Своя вреда и дори мълчанието му е било тълкувано като свидетелство срещу Него.
Мероприятия като гей парадите трудно могат да се коментират, без да им се придадат основания, каквито всъщност нямат. Да се търсят причини за едно намерение да се скандализира обществото безпричинно, означава да му се придадат същност и кауза, върху които да паразитира. Това означава също още с първия опит да се критикува нещо друго. Във всеки случай, не безсъдържателният бунт на нищото срещу света, чиито критики тутакси ще направят основателни протестите на актьорите му и т. н.
За щастие, това не е всичко. Не е вярно, че ако замълчиш понякога, ще се съгласиш със злото. Както не е вярно, че ако наречеш злото зло, ще изопачиш природата му. Има и друга възможност – нещата да се наричат със собствените им имена. Без страх и без гордост.
Статията е публикувана в брой 27, 18 юли 2014 г. във в. „Култура“