Той е на 35 и се казва У Цин. Той е китайски поет, писател, блогър, автор на късометражни филми, редактор на сайтове, създател на сайтове. Парчетата, които съставят сборника „Един ден”, са публикувани в блога му, появата им в електронен вариант е през 2008, а в хартиен – едва преди година (книгата се появява благодарение на независимо издателство). У Цин е автор и на роман – „Бегател”. Въпросният роман е писан на телефона на автора си и е публикуван в блога му.
„Един ден” се състои от 50 части, във всяка от които има по 1, 2, 3 или повече парчета, които, ако сме достатъчно привързани към „паметта” за жанра, трудно можем да определим просто като разкази. Но тъй като в случая с У Цин консерватизмът не просто не ни е необходим, а е препоръчително да го забравим. За да не се занимаваме повече с нещо толкова конвенционално като жанра, за да не обърквам публиката и най-сетне, за да не се държа като У Цин, да, ще наричам парчетата от „Един ден” разкази. Всъщност важен в случая е талантът. И този талант е изразен чрез една колкото на места регистративна, „непукистка”, фактологична проза, толкова и чрез истории, плод на развихрено въображение и поетична душевност. Някои от разказите са амалгама от смешно и ужасно, други са просто ексцентрични провокации, трети изведнъж ни запращат в някакъв фантастичен свят, в който абсолютно загубваме връзката с реалността.
Това, което може да ни затрудни в четенето на „Един ден”, са безбройните реалии, реалии от един доста непознат за нас (или поне за мен) свят. Разказите (не всички, но голяма част от тях) много разчитат на местата – улици, барове, заведения за хранене, молове и какви ли не още. Освен чисто топонимичния контекст, много важен е (или поне на мен така ми се струва ) литературният контекст, в който те са създадени. Писатели и поети от кръга на У Цин са герои в тях. У Цин освен реален автор, освен повествовател, също е герой – фикционален персонаж. В цялото това затруднение ролята на преводача е наистина значителна. С бележките си той е в голяма помощ на читателя. Разказите от „Един ден” не крият и други свои пристрастия – към китайски литературни образци, към големи европейски автори като Кафка например, към определени жанрове на американското кино, към конкретни филми. Но в тях няма демонстрация на литературна и визуална култура. Напротив. Някак хъшлашки и безпардонно се движи в тях повествованието. Читателят не е подтикван да търси и намира литературни препратки или интертекстуални връзки. Ако му се появят – то е някак случайно, в общото. И дори и тогава не си сигурен дали не натоварваш прозата на У Цин с повече, отколкото тя желае.
Много разнообразни са историите в „Един ден” – от разказ за безсънна нощ, през серия убийства, в които не е ясно кой всъщност е убиец, до кражба, в която ограбеният изпреварва крадеца, нападение на извънземни и др. И в повечето случаи тези истории никак не са предвидими, въпреки че някои от тях започват движението си по толкова утъпкана пътека, че уж предчувстваш къде ще стигнат. Никога не се случва така. И това също е част от предизвикателството У Цин.
При срещата с „Един ден” е важно да не забравяме, че всички тези разкази се появяват в блога на автора си. Именно затова те, от една страна, носят експресивността на личната гледна точка, в тях разказвачът и герой не просто присъства, той е центърът, който ги обединява. Той, от една страна, е Автор, видим, автономен, с индивидуалност, от друга, е „разроен”, множествен. Този автор винаги „говори” с читателите си, отчита присъствието им, връща се към нещо започнато преди, повтаря го, измисля го по нов начин, пренаписва го, коментира го. Рефлектира върху собственото си писане, върху историите си, върху възприемането им от „присъстващия” читател. И това е още едно от предизвикателствата на тази книга. Тя е субективна, ярка, оригинална. И нейната „крайна версия” е в ръцете на всеки отделен читател.
