0
3913

Може ли да се спре времето?

Георги Господинов, снимка Дафинка Стоилова

Георги Господинов, „Времеубежище“, издателство „Жанет-45“, 2020 г., 372 с.

Светът ли се е побъркал, писателите ли, аз ли имам такъв късмет, или напротив, нямам късмет, но последната година ми попадат само книги за миналото. Не за далечното минало, за античността, а за нашето, моето, социалистическото минало и миналото на бащите и майките ни, на бабите и дядовците ни. Е, тук-там с податки и за прадядовци и прабаби, но в огромното си множество за ХХ век. Да изброя: Атанас Маринов, който разказва за селския живот в моя роден край; Георги Мишев, който разказва своя живот пак в моя край, но в града; Петя Цолова, която разкрива миналото на средноинтелигентно семейство в малкия град; Георги Господинов, който в своята книга „Физика на тъгата” е обхванал целия свят от всички векове. Спирам дотук, защото искам да разкажа за най-новата му книга „Времеубежище”, която прочетох и която е свързана с „Физиката”.

Заглавието на книгата – „Времеубежище” – е неологизъм, сътворен по примера на бомбоубежище и ни обещава непознато място – там, където е спряло или се е спотаило времето, както е при всички убежища. Разгръщам съдържанието, за да се ориентирам. Първата глава е „Клиника за миналото”. Става въпрос за българското минало, съпоставено директно и индиректно със световното минало през ХХ век. Значи не е непознато, неизвестно място. Авторът ни завежда в клиниката на Гаустин в Швейцария, която е току-що открита с една само част – шейсетте години. Разбира се, първо се запознаваме с Гаустин, обичащия и закрилящ бедните и бездомните, тъй като самият той е бездомник, но бездомник във времето. Метафората е шокираща, но разкрива действителността – измислената действителност, покриваща се с реалната или отдалечаваща се от нея и приближаваща се към нея. Трудно е да се ориентира читателят – това фантазия, измислици на автора ли са, или е т.нар. „жизнена правда”, пресътворена тук в „художествена правда”. По професия Гаустин, с когото се срещаме и във „Физика на тъгата”, друга книга на Господинов, донесла му слава, е психиатър геронтолог. Или това е само една от специалностите му, той е лекар, терапевт, трапер на миналото. Прехвърля се от една времева декада в друга, от един век в друг, както днес сменяме градовете и държавите. Негов помощник и приятел е авторът, който се среща с него, помага му, снабдявайки го с предмети и истории от миналото, разказва негови истории, преживява заедно с него дни и десетилетия, създава ги и ги описва, замества го в случаите, когато Гаустин не желае да се срещне с някого. Запознава се с него, като прочита кратко съобщение за кабинета на д-р Г. от виенска гериатрична клиника, намираща се във виенската гора, кабинет, обзаведен в стил 60-те от миналия век. Този доктор забелязал, че болните „с нарушение в паметта се застояват по-дълго в кабинета му, стават по-разговорливи, с други думи – чувствали се комфортно” (с. 21). За него Господинов казва: „Гаустин, когото първо съчиних, после срещнах от плът и кръв. Или беше обратното, не помня. Невидимият приятел, по-видим и реален от мен самия. Гаустин на младостта ми. Гаустин на мечтата ми да съм друг…” (с. 23). Хвърлил чрез тези думи читателя в лоното на съмненията, размислите, търсенията, решенията и избора как да приеме героя и събитията, авторът минава към по-конкретни, съвсем реални исторически лица и събития. И всичко е подплатено с данни от науката: светът старее, увеличават се хората, които забравят своето минало. Ето някои сведения, посочени в книгата: на всеки три секунди някой губи паметта си; 5 милиона в САЩ са с деменция, още 5 милиона – с Алцхаймер; в света тези хора са 50 милиона, само регистрираните; в Индия 90% от дементно болните никога не са диагностицирани; след седем-осем години болните ще бъдат 75 милиона… И авторовият извод: „Идва някаква глобална деменция” (с. 114). Той съобщава, че и самият Карл Линей на стари години прогресивно започнал да губи паметта си. „Този, който дал имена на света, подредил и класифицирал неподредимото, изведнъж започнал да губи същите тези имена. Представях си го как седи над някоя незабравка и се опитва да си спомни латинското име, което сам ѝ е дал” (с. 100).

В книгата са разказани редица истински събития, случили се през 50–80-те години. И десетки истории на лица, дошли да търсят лек в клиниката, сами или с придружители. Затрогваща е съдбата на Хилде, немската българка, която възвръща паметта си след посещението си в клиниката и разказва случилото се в живота ѝ. Един голям „дървен радиоапарат от 40-те” я връща назад и отваря затворената врата в паметта ѝ. Или разказът за Беглеца – човек, смесил времената, живеещ щастливо в Алцхаймер селището, четящ много, интересуващ се от всичко, направил опит да спаси Джон Ленън, избягвайки от селището, тъй като възприел ставащото днес като експеримент, много изкуствено му се сторило всичко. Не по-малко интересен е разказът за господи Н., загубил изцяло паметта си, миналото, търсещ да разбере кой е и какво е преживял. Ако не сме в нечия памет, имало ли ни е изобщо? Ако няма никой, който да те обича или когото да обичаш, съществувал ли си изобщо? И обратно, ако има някой, който те обича или когото обичаш, значи те има, съществувал си. Същото е може би и ако има някой, който те мрази, ненавижда, нали? Когато разбира, че полицаят, който го е следил, е жив, г-н Н. иска да се срещне с него. Двамата се срещат в продължение на известно време, докато бившият полицай, тайният агент, най-после разкрива една истина, запазена само за него, едно изживяване, преживяно от него с приятелката на г-н Н., което предизвиква киселини в стомаха му. Киселините са се завърнали, тялото си е спомнило и се е погнусило. Миризмите се пазят най-дълго в паметта. Споменът за миризми напуска последен опразнената хралупа на паметта. „Може би защото е най-ранното сетиво, затова си отива най-накрая, като зверче, което се отдалечава, душейки с наведена глава” (с. 99). И предметите, вещите, цветовете също имат значение, затова клиниката е обзаведена като в 60-те. Но все по-млади хора губят своето минало, забравят го. Затова Гаустин и авторът решават да открият още „отделения”, квартали – за 70-те и 80-те, наред с петдесетте и четиридесетте години. Клиниката обаче не е за всички, там може да отиде само този, който има възможност, сиреч има пари.

Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал, мечтаел си за него. Неслучилото се, но дълго време лелеяно, е дори по-живо от реалното, преживяно от теб. Това ме подсеща за един виц: „Ех, и тази година ми се ходи в Париж?” „Защо и тази, ходи ли миналата година?” „Не, но и тогава ми се ходеше.”

Пребиваването само за два-три часа в определено минало отваря за кратко прозореца, връща забравените спомени, но не решава проблема. Това е все едно от лятото да скочиш директно в зимата, от младостта – в старостта, без преход. Как би се отразило на човечеството, ако цял един град или цяла страна се върне назад, пита авторът. И ни показва.

Ето го експериментът – глава III: „Една отделно взета страна”. Това, разбира се, е България. Тук идва, връща се Господинов, авторът. Мястото, където се е родил, и макар че не е живял през цялото време тук, най-добре знае и познава страната и народа. Още в самолета вижда националната носия, с която са облечени стюардът и стюардесите. Там се разиграва сцената с мухата, от която разбираме, че „в рамките на историческото или природното време нацията е само прашинка, микроскопична част от еволюционния часовник, далеч по-нетрайна от мухата. Във всеки случай мухата превъзхожда във времето стотици и хиляди пъти появата на нацията” (с. 175). И че мухата е първото живо същество, изпратено в космоса, а не кучето Лайка. В България писателят заварва социализма, „соца”, както му казвали тогава, сам той използва това название. Тръгва да събира своите спомени от там/тогава, където/когато е бил дете и младеж, и не намира нищо. Момичето, което е обичал, е станало жена, съпруга с две деца, остаряла, забравила за него. Заварва друго време, силно впечатление му прави една обява за замяна на 32-инчов телевизор за 30 кила ракия. Спомня си женитбата, папагалчетата, развода, срещата с К., асистента му от Университета, сега станал професор. И размирното време – хората са разделени на две: Движението за соца (ДС) и Юнашката формация. Участва в митинги и на двете, после разбира, че всичко е игра, театър, подготвен от опитни екипи, един от ръководителите им е негов съученик, Демби, дилър на минало, търговец на черно. За митинга на ДС е построен отново Мавзолеят на Г. Димитров, а самият той е издигнат като мумия над множеството и помахва с ръка, което предизвиква възторг и ужас, няколко жени припадат. На митинга на юнаците всички са с национални носии, настроени радостно, танцуват и играят едно дълго хоро в Борисовата градина, над тях се рее огромно българско знаме, издигнато от 300 дрона. Но ентусиазмът прекалява и някой стреля и улучва един дрон, стрелбата се подема от други, въпреки заповедта да не се стреля, дроновете отлитат, знамето затрупва митингуващите.

Рефeрендумът за миналото в Европа е под мотото: „И като се обърнаха назад, видяха бъдещето си…” Тук виждаме способността на Г. Господинов да обобщава, да намира най-същественото за всяко десетилетие, най-важното и/или най-интересното. Във всяка европейска страна има две главни течения, които се борят да бъде приета тяхната декада. Всички щастливи държави си приличат, всяка нещастна е нещастна по своему, както се казва за семействата, но явно е валидно и за държавите. Франция като че ли има най-голям шанс – да избере 30-те най-успешни икономически, славни и щастливи културни години от 1945 до 1975 г. Сред тези трийсет има и година фаворит – 1968-а. Но французите избират началото на 80-те, избор, който отнема известно време на анализаторите да обяснят защо е логичен. Испания също избира 80-те на Ла Мовида Мадриленя (Мадридското движение), Алмодовар, Маласаня… Швеция, която има шанса да избере между 50-те и 70-те години, осъмва в 1977 г., епохата на АББА – всичко северно, шведско, светло, танцуващо… Пражката пролет (1968 г.) примамва като райска градина, но без нахлуването на войските, затова може би чехите избират 90-те. Целият двайсети век за Румъния се характеризира с историческо лутане – изгубени територии и битки, обсади, вътрешни преврати. Най-доброто – късните 60-те и ранните 70-те. Германия избира 80-те заради достолепното тяло на Хелмут Кол (старите немци), а младите избират диското през 80-те. Италия единствена спасява 60-те, а Швейцария избира годината, месеца, самия ден на референдума за спазване на неутралитет, което е било всъщност винаги игра извън времето. Така Швейцария ще бъде държавата, по която ще се сверяват часовниците, а освен това и място за емиграция, ако на някой му е дотегнало от минало.

Показвайки и анализирайки резултатите и поуките от Референдума, авторът заключава: „Кутията на Пандора с даровете на миналото беше вече отворена” (с. 303).

И така, светът се връща към миналото, всяка държава в свое, различно минало. Съгласно правилника (правилата, решението) всяка трябва да поживее известно време в избраното време. И отначало в света цари относителен покой. Но… оказва се, че е по-трудно да забравиш, отколкото да си спомниш. Отказът от мобилни телефони, интернет, социални мрежи и пр. не е никак лесен за мнозина, свикнали с тези удобства, както и за империите на мобилните оператори и социалните мрежи, които, разбира се, имат финансови интереси. Почти веднага се появяват нарушители – отделни лица, цели групи, отделни селища… Светът се превръща в отворена клиника за минало, сякаш стените са паднали. Връща се към първоначалното си състояние на хаос, но не към онзи първичен хаос, от който произлиза всичко, а към хаоса на края… Време, което авторът нарича „Дискретни чудовища”. Време, в което човек започва да забравя. Най-напред имена, после думи, които е употребявал по-рядко, и случки от по-близкото минало, отивайки все по-назад. Изживях го лично с моята свекърва, която забрави първо мен, после малкия си син, после по-големия…  „Паметта – пише авторът – те държи, сковава те в твърдите очертания на един-единствен човек, когото не можеш да напуснеш. Забравата идва, за да те освободи” (с. 328). Писателят описва своето „забравяне”, като всячески се стреми да забрави, че забравя, да забави процеса, знаейки обаче, че е неминуем. Някъде в Андите вярват, пише той, че бъдещето е назад, а миналото – напред. Бъдещето се е скрило зад гърба ти и един ден внезапно те напада, ненадейно, неочаквано, незнайно защо. А миналото можеш да го видиш – то е пред очите ти, случило или неслучило се, но си желаел да се случи. „Вървя напред и се превръщам в минало” (с. 343). „Колкото по-малко памет, толкова повече минало” (с. 359). Паметта държи миналото в миналото, забравата го вмества в настоящето. „Утре беше 1 септември” (с. 367, последната).

„Времеубежище” е книга, изпълнена с философия, метафори, силогизми, носталгия, история и ирония. Чете се лесно, асимилира се трудно. Форматът ѝ също помага за това – няма отстъп при нов ред, няма диалог, макар че има, но е написан в противоречие със сегашните норми, с миниатюрни човечета и стъпки при началото на отделните глави.

Проф. дфн Стефка Петрова е родена през 1938 г. в с. Радювене, обл. Ловеч. Дългогодишен преподавател в катедра „Български език“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Авто на научните трудове: Българският език като чужд (1997), Испански език. Фразеологизми, идиоми. Умалителни имена (2005), Испански език. Овладяване на лексиката (2009), Сложно изречение и езикови равнища (2008), Асиметрията в езика (2008), Морфологични ситнежи, глагол (2009) и др.